Събрахме се две Лъвици с еднакъв асцендент и ни бяха достатъчни две изречения, вместо началните неловкости, за да тръгнем напред към… парка пред bTV. „Тази събота и неделя“ вече е фиксирало място за Алекс Кръстева като водещ, съвсем отскоро, но това за нея дойде като естествен процес. Защото тя е толкова витален човек, с толкова енергия у себе си, с такова синтетично отношение към хората, че това събужда внимание. Нетърпелива бях да се впуснем в „приказки“. Ама истински.


Чувстваш ли се така, все едно си седнала на нечий стол?

Не, не мисля. Слава Богу, промените в живота се случват тогава, когато трябва, по начина, по който трябва. В моя случай това беше просто едно лично решение на Мариана Векилска да тръгне по нов път, което нямаше общо с мен. Поддържаме връзка, чуваме се, тя се чувства добре на новото си работно място. Благодарна съм, че изборът, кой да застане до Жени и Диана, беше насочен към мен. Шанс и отговорност е. Работех в “Тази събота и неделя” 6 години, знам всяка секунда какво се случва в предаването, част от това семейство съм. Нещата се случиха лесно, без напрежение. В bTV се дава шанс на хората да се развиват. Когато някой работи здраво, това бива забелязано. Когато си част от този нюзрум от толкова дълго време, развитието е естествен процес. Наложи ми се да свиквам, защото е нещо различно от репортерството.

Не е задължително да си добър репортер и да ставаш за водещ.

Продължавам да бъда и репортер, защото това е част от мен вече повече от 10 години, но когато отиваш да разкажеш история, да я заснемеш, монтираш, имаш много повече време да я премислиш. Докато разговорът на живо си е разговор на живо. Имаш среща с един човек за 10 минути и трябва да извадиш всичко от него, за да е любопитно. Трябва да има бърза и точна реакция, сега и веднага, за да се получи един завършен разговор.

А ако стане така, че увисне разговорът?

Случва се, разбира се. И точно в такива моменти личат уменията на добрия водещ. Трябва да се „побутне“ в друга посока или да се помогне на госта да разкаже за нещо, за което се притеснява. Да го направиш, обаче меко и уважително, защото никой не идва в студиото по задължение. Ти си негов домакин и трябва да го накараш да се почувства комфортно, уютно и приятно. Когато си поговориш с някого човешки, тогава се получават най-добрите разговори, независимо от темата.

Ако тръгнеш на нож, няма как към теб да се насочи нещо приятно.

Има моменти, в които трябва да бъдеш и остър. Аз обаче съм посветена на историите на хората, които не виждаме в новините през седмицата.

Вярвам, че всеки крие у себе си нещо интересно.

Въпросът е да бъде намерено.

Събота и неделя или през седмицата – кога е твоето време?

снимка: CultinterviewМоето време е всеки ден. Всеки един носи нещо специално. По принцип съм човек, който не обича да става рано, а сега трябва да го правя и събота, и неделя. Ставам в 5,20ч през уикенда, защото в 6,30ч трябва да съм в телевизията. Има един процес, който трябва да премине, преди да кажа „добро утро“ на зрителите. Научих се да ценя ранното ставане, защото така денят ми става по-дълъг и пълен със случки. От много години работя предимно уикенда, така че съм забравила какво е да имаш нормална събота или неделя. Не ми тежи и не ме дразни. В нюзрума по това време има много приятно спокойствие. Да почиваш понеделник и вторник също е много готино, защото имаш възможност да останеш сам със себе си. Изградила съм си една философия, която ми беше много трудно да достигна, обаче смятам, че успявам: опитвам се да се наслаждавам с цялото си сърце всеки ден на едно нещо. Не го правя целенасочено, но съм благодарна за нещата, които се появяват – срещи, усмивки, хубава храна, чаша вино, интересен гост. Когато някой ми стане любопитен с начина, по който говори, с разказа си, ми става пълно, обогатява ме и мен. Не го приемам като работа, а като среща с тотално нов човек, от който и аз научавам нещо, а не само зрителите.

Тази философия изначална ли ти е, или дойде с времето?

При мен се случи една промяна в мисленето през последните 3 години. Преди бях изключително нетърпелива и преди винаги имаше нещо в имагинерното ми бъдеще, което искам и чакам да ми се случи, и едва ли не забелязвах какво се случваше около мен. Имаше едно търсене. А животът ни е толкова приятен и цветен – понякога тъжен, понякога смешен, – че не можеш да живееш в очакване. Не правя равносметки. Както съм направила едно нещо, това е, така е трябвало да стане. Ето, сега сме тук, на въздух, има слънце… Намираме се в началото на седмицата, но ми е хубаво. След работа ще се разходя пеша, защото обичам. Такива малки радости си доставям и това ме прави спокойна. Преди, когато ходех пеша, слушах музика. Сега просто си ходя. Дори не мисля за нищо, не разглеждам нищо. Просто се движа.

Кога не действаш инстинктивно?

Понякога мисля много. Даже повече, отколкото трябва. Не говоря за взимане на решения. Тях ги взимам сравнително лесно и действам по интуиция. Успявам да чувам сърцето си бързо и правилно.

Много мисля за хората: защо постъпват така или онака. Не е моя работа, но го правя.

<По-често обаче се доверявам на интуицията си, отколкото обратното. Някак си знам кое е моето решение.

А съжаляваш ли, ако не чуеш интуицията си?

Не съжалявам за нищо, което ми се е случило или продължава да ми се случва. Това значи да живея в съжаление. Много ме накара да се замисля… А аз обичам да философствам. Хем съм организирана, хем ми казват, че съм по-скоро хаотична в решенията си.

Кога ти е трудно да говориш?

Когато трябва да споделя много силна емоция и не мога да намеря подходящите думи. Дори ми е било по-лесно да го напиша, отколкото да го изговоря. Но пък е важно хората да си говорят помежду си. На мен понякога ми е трудно да споделям емоциите си. Приемам случки, ситуации и хора много силно. Има случаи, в които спестявам споделянето, защото не съм сигурна, че човекът отсреща би ме разбрал подобаващо. А ако не те разберат, защо да споделяш?

Споделянето не е просто, за да може някой да те изслуша и да каже: „Да, добре“, а да стане съпричастен.

Била съм тихо дете, което не говори много, обрано, но се научих. Особено в личния си живот се научих да бъда открита.

Човек трябва да налага някакви промени у себе си, не може да стои на едно и също място. Моите промени се случват след емоционални разтърсвания. Никой не ми е казвал: „Започни да говориш повече“.

Е, то и това остана.

А, има и такива хора, които се опитват да променят останалите. Срещала съм ги. А то насила не става. Или приемаш някого с всичките плюсове и минуси, или не го приемаш, но да го променяш е най-грубата намеса в личния свят на някого. Друго е, ако той сам избере да промени нещо, което на теб не ти харесва.

Кои са малките детайли, които обикновено пропускаш?

снимка: Cultinterview

Не пропускам малки детайли. Наистина виждам всичко. Не съдя за някого на прима виста, а се опитвам да застана от неговата страна, да разбера мотива му и да го приема. Много любознателна съм към хората и ги разглеждам от всички страни. Обичам да ми е интересно.

Така ли се взираш и в себе си?

Да. Много философски се получава разговорът ни… В един момент си бях казала: „Заставаш през огледалото, Александра, и започваш да харесваш всичко в себе си“. Е, много е трудно.

Това, да се приемеш, не значи, че трябва да се примириш.

Обаче без да се мъчиш и да се притискаш до стената. Сам на себе си си най-ценен. Това няма нищо общо с егоизма.

Баща ти – Петьо Кръстев – е актьор в Плевен. Какво е детството с баща-актьор?

Родителите ми са се развели, когато съм била много малка. Обичам семейството си такова, каквото е. Баща ми живее в Плевен и в момента е актьор в театъра там. Продължава да има същия хъс и дух, макар да е на 65 години. Младите му колеги много го обичат и уважават, от което на мен ми е приятно, защото е ценно за всеки човек да е обичан и харесван. Израснала съм по театрите и сред актьори. По-различно е, да.

Е, какво правиш в телевизията?

Никога не ми е било мечта да бъда актриса или въобще да се занимавам с изкуство. На баща ми никога не му е хрумвало да ме подтикне в тази посока. И двамата ми родители са ме оставяли абсолютно спокойно да правя изборите в живота си и да се занимавам с това, което искам. Във всеки театър, в който влезеш, сцената мирише специално. Не мога да го обясня. На история може би…

Много е странно да гледаш баща си на сцената, защото го познаваш по друг начин.

А той, независимо от представлението, винаги ми смига от сцената, което е много смешно.

Актьорските купони бяха много различни от сегашните. Харесва ми тази компания, защото това поколение актьори са много забавни и смешни по един непринуден начин. Те изиграват историите.

За какво са ти нужни 30 секунди?

Това е отброяването преди началото на предаването „Тази събота и неделя“. Малко преди да започне ни казват колко остава до началната шапка. В телевизията секундите са от значение. Иначе за 30 секунди можеш да кажеш нещо хубаво на някого…


снимки: Радостина Колева