post

Пет момичета – колкото крехки, толкова и стабилни, колкото фини, толкова и мощни. Какво ли не изсипаха върху гимнастичките ни от ансамбъла по художествена гимнастика през последните месеци, но те успяха да сбъднат не само своите, а и нашите мечти за медал от най-големия подиум за един състезател – Олимпиадата.

Видях се с капитана Михаела Маевска. Тя, както и Цвети, Ренета и Християна, напуснаха кораба и животът им вече тръгва в различни посоки, въпреки че те продължават да си пишат в общия им чат. Не знам дали Михаела изглеждаше уморена. Може би по-скоро надделяваше успокоението, че върхът не е останал химера.


За кого си „Мише“?

За всички мои близки. От малка ми казват така и то си остана. И който иска да се обърне така към мен, също не е проблем.

Кога ти идва да се скриеш? Така или иначе вече си пред лицата на хората…

Често ми се случва напоследък. Но най-много исках да се скрия на Европейското първенство, когато ни сбъркаха музиката и ние стояхме на килима настрани, като наказани. Чудихме се какво се случва и какво ще стане.

Буквално ми идеше да се скрия под килима.

Иначе гледам да съм много любезна с всички – почти не отказвам да говоря с някого, да се снимат с мен или да дам автограф, както се случва понякога. Но като цяло и на мен им идва малко в повече и ми се е искало да се затворя вкъщи. Това определено се увеличи в последните месеци, но хората са го казали – всяко чудо за три дни. И интересът значително намалява. Първите дни, след като се прибрахме в София от Олимпиадата, не знаехме какво се случва. Сега вече си тръгвам щастлива от спорта и от кариерата и знам, че съм постигнала всичко, което поисках.

Какво струваше всичкото това очакване?

снимка: личен архив

детство мое

Струваше 18 години от живота ми, от които 8 години плътно в националния отбор. Това са много лишения, изискваше се много постоянство, всекидневни тренировки. За тези 8 години сигурно 8 пъти бях готова да се откажа. Но това продължаваше точно 2 часа, след което треньорката веднага ме връща в залата. Един разговор и… обратно в залата.

С какви думи успяваше да те върне?

Че това е моментно и ако искам да следвам мечтите си, трябва да продължим. На всеки му писва да прави каквото и да е. Всъщност знаех, че няма да мога да се откажа, но се пробвах ().

Минаваше ли номерът?

Надявах се да спестя поне една тренировка, но и с това не минаваше. Връщах се в залата и си довършвахме предвиденото за деня.

До голяма степен всичко е въпрос на нерви. Но човек трябва и да изпитва удоволствие от това, което прави.

А то кога идва?

Когато виждаш постигнатите резултати. Тогава и мотивацията е още по-голяма, и самочувствието. Иначе излизаш и играеш като мишка. Не от всяко състезание сме се връщали с медали и след едно подобно, дори и второ, ние се отчайваме и трябва някой да ни вдигне, за да се почувстваме силни отново.

Толкова години досега, нямахме време да се зарадваме на нито едно постижение, защото знаехме, че предстои още и още. Затова

този път се наслаждавахме само и единствено на медала, защото ни е последен.

И сега, като не бързаш сутрин да станеш?

Бях за седмица на почивка – ходих на възстановителни процедури, бях на плаж. Но като цяло ставам, извеждам кучето, ходя, когато се налага до Спортната академия, където уча в „треньорски профил“. Идеята ми основно е да остана в спорта, защото едва ни нещо коренно различно ще ми е толкова познато както това, което съм правила досега в живота си.

Представяш ли си как готвиш гимнастички за след 12 години примерно?

Да, защо не. Мотивирана съм да го направя и нямам търпение да започна.

Кой е най-скучният момент в гимнастиката?

снимка: личен архив

красив спорт, красиво момиче

Еднообразието, произлизащо от всекидневните тренировки. Всеки ден правим абсолютно едно и също – от загрявката до края на тренировката. Цяла година играем едни и същи съчетания, до голямо състезание. Повтаряме едни и същи елементи – само и единствено тях. И това 6 дни в седмицата. В единствения почивен ден се чудя кое по-напред да свърша. Затова ми е идвала мисълта за зарязване на всичко. А имам и други интереси извън залата. И след като вече не тренираме, се оказа, че са се насъбрали доста неща.

Имала ли си притеснения, че нещо няма да ти се получи?

О, да, особено когато ми се наложи 1 месец преди Световното първенство в София да ми се направи операция. Преди 4 години беше по същото време, пак в годината на олимпиадата. Тогава там, в Лондон, не ни се получиха нещата и си казах, че не исках да се повтаря същото… Много ме беше страх, но нямах избор, трябваше да се подложа на тази операция. Обаче не си представях как след 3 седмици ще играя на състезанието. Даже писах на Любомира (б.а. Казанова) и Снежи (б.а. Дечева), които ме заместваха, да се готвят.

Последното ми притеснение беше след квалификацията на Олимпиадата в Рио. Ние бяхме на 7-о място и не знаех как ще ни допуснат до медалите изобщо. Вътрешно си го преживях и се примирих. Така ми мина целият ден. На следващия имах друг мислене.

Знаех, че трябва да изляза и да играя като за последно.

Бяхме супер отчаяни. Всъщност до последно трябваше да излезем под друг номер – 3-и и 5-и, но ги смениха. Поне този път беше за добро (). Последните поддържат напрежение у всички преди тях.

Пострада ли личният ти живот заради годините в гимнастиката?

Не бих казала, защото сега ще имам достатъчно време за него. Минах през някои не толкова хубави моменти, но не бих казала, че са заради гимнастиката. Можеха да се случат и без нея. И имах достатъчно време да ги преживея, без да ми попречат на кариерата на състезател.

Докато сме в залата не сме спирали да живеем…

снимка: Cultinterview

Михаела Маевска – медал след медал

Чувствам се щастлива със сегашния си приятел, въпреки че е още рано да се каже. Все се случват много бързо събитията и не смея да кажа нищо генерално.

Правиш ли компромиси спрямо хора, влезли в живота ти?

Правя. Склонна съм да простя много неща, стига да не са пряко свързани с нараняване. Има непростими действия. И аз не ги простих. Но съм добричка с хората, не се карам. А не обичам и някой да ми се кара. По-добре да си тръгна, отколкото да ставам пряк свидетел на скандал.

Казваш: достатъчно ти викат в гимнастиката, че и на друго място да ти се карат.

Да ().

Как изглеждат моментите ти на почивка?

Честно казано, по друг начин си ги представях (широка усмивка). Наистина искам да отида някъде с приятеля си и да не мисля за нищо друго, а само да се наслаждавам на почивката. Иначе дори и в момента на разговора ни си почивам, защото не ми е натоварващо.

Как си подредила пъзела за бъдещето си?

Не мисля да бездействам, не бързам и да се омъжвам отново. Понякога си мисля, че времето ми тиктака, но всъщност не е така. Надявам се да си създам хубаво семейство. За дете още ми е рано, тъй като буквално тъкмо излизам от залата и ми трябват няколко години, за да се видя къде се намирам.

Защото там влизаш в друг филм.

Да, влизам в другия филм и… това е ().

На кого би отделила свободните си 5 минути?

снимка: личен архив

щастливите сълзи в Рио де Жанейро

На семейството ми. За тях винаги съм имала най-малко време. Даже миналата седмица се пошегувах с майка ми, че за пръв път сядам с нея на кафе някъде навън. Не съм свикнала да излизам никъде, а ето, че ми се случи да хапна с баща ми в ресторант…


снимки: Радостина Колева и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *