Елена Яръмова – със слънце в душата

Да оставя следи в съзнанието на хората не й е дело номер едно, но така се случва, че се достига именно до това при среща с нея. Защо ли? Колко хора в днешно време са позитивни и лъчезарни, от колко хора лъха красота и смисленост? И когато това къдраво момиче на 33 ти го предложи, без да мисли дали насреща си има лош човек, или добър, денят ти някак добива меки нюанси.

Осъзнах, че Елена Яръмова ме възприема като другар. И го оцених!


Сигурно десетки пъти са те питали за дядо ти Хари Яръмов, който беше голямо име в спортната журналистика у нас. Той те е насочил към професията от малка. Какво ти каза, когато видя как се справяш в нея?

Точно този въпрос никога не са ми го задавали всъщност… Каза ми, че много се гордее и е щастлив, че тръгвам по неговите стъпки. Даде ми съвет, който и до ден днешен е останал в съзнанието ми: „Винаги бъди точна, проверявай си информацията най-малко от два източника, бъди справедлива и винаги отстоявай принципите си“. А това е много важно в днешно време не само в професията, а и в живота. Днес, на 9-и октомври, трябваше да навърши 80 години. Честно да ти кажа, бих дала всичко, ако можеше да стои до мен, да мога да го чуя, да го прегърна и да му кажа колко много го обичам. Все си мисля, че ако можех да проведа само още един разговор, да му разкажа как се е развил животът ми в последните 5 години, откакто го няма, да си поговорим за нещата от живота, за професията… Сигурно всеки човек си казва това за близките, които е загубил. Но наистина се надявам поне една малка частица от това, което той беше, да мога да направя с репортажите, с историите, които разказвам. Често се сещам за него и винаги ми е много мило…

снимка: личен архив

Елена с дядо си

Сигурна съм, че ако беше жив, дядо ми още щеше да работи. Прави го до последния си ден. Гледаше олимпийските игри в Лондон и много се радваше на успехите на мъжкия ни национален отбор по волейбол. Той беше един истински достоен и честен човек, за когото се надявам и моето дете един ден да чува, когато говорят за него.

Какво от спортната ти кариера на волейболистка ти помага и сега?

Дисциплината. Спортът много дисциплинира и учи на организация. Силно разви интуицията ми. Волейболът е интелигентна игра и хората, които го практикуват, са ми създавали добро впечатление от другата страна, когато ги отразявам. Играех разпределител и никога няма да забравя дядо ми как стоеше на крайната линия и снимаше с фотоапарата, когато изпълнявах начален удар. Отборът ни беше много силен, играехме в А-група. Играех срещу тези момичета, които в момента са в националния отбор – Диана Ненова, Страшимира Филипова, Ева Янева… Залата се пълнеше, хората се радваха на победите ни, но в един момент животът ми тръгна в друга посока.

Сега ги гледаш отстрани и ги отразяваш… Не е ли особено така?

Да, но се свиква. Още като бях стажантка в bTV, така се случи, че често отразявах волейбола. Беше ми интересно да съм от другата страна, но пък и странно, защото взимах интервюта от момичетата, с които съм играла до онзи ден. Животът затова е интересен: защото не знаеш какво може да ти се случи. Реших да спра, да не спортувам професионално и да уча, за да се развивам в спортната журналистика. От малка знаех, че ще бъда журналист, дори и да не е спортен.

Дядо ми така ме накара да заобичам тази професия, че не съм се и замисляла за друго.

Археологията също ме привличаше.

Но дядо ти надделя…

Точно така. Той ме водеше със себе си по събития и може би любовта към дядо ми се пренесе и в журналистиката.

Защо е нужна проверка от два източника?

снимка: CultinterviewВ днешно време човек трябва да знае как да отсява, на какво да се доверява. Когато работиш в телевизия и поднасяш информация, трябва да си отговорен за казаното.

Постоянно излизат спекулации, а когато кажеш нещо в ефир, хората го приемат за истина.

А когато взимам интервю от спортист и имам колебание за негови успехи или за личния му живот, винаги се допитвам, за да не се получи така, че да кажа нещо невярно за човека, защото все пак представям неговата история и няма да му е приятно да чуе грешно за себе си.

Случвало ли ти се е да ти откажат по телефона интервю, а на живо да се съгласят?

По-скоро се е случвало и на място да си уговоря интервю, защото събитията са много динамични. Наскоро ми се случи да отразявам баскетбол и Александър Везенков играеше за България. Има си правила. Беше казал, че няма да говори след мача, а и беше дал пресконференция предишните дни. Мина покрай мен и го попитах дали ще иска да каже няколко думи, а той дойде, подаде ми ръка и каза: „Извинявай“. Толкова силно впечатление ми направи. Това е истинско европейско мислене от истински възпитан човек.

Не обичам да бъда нахална. Разбирам, когато на някого не му е приятно.

Не мисля, че трябва да изкарам новината на всяка цена, минавайки през хората.

Податлива ли си на лоши настроения? Гледам, че си адски ведра. Кога обаче си в другия край?

Старая се да бъда по-малко в другия край. Приятелите ме определят като позитивен човек, което много ме радва. Това значи, че ги зареждам положително. От малка съм така. Винаги съм смятала, че човек трябва да е естествен. Не харесвам лицемерието и фалша. Смятам, че какъвто си в душата си, винаги личи външно.

Натъжавам се, когато виждам несправедливост и разочарования.

Имам силно развито чувство за емпатия

и затова винаги ми е много мъчно, когато трябва да съобщавам тъжни новини, за починал човек. Няма как да не изпадам в такива състояния, но трябва бързо да излизам от тях.

Имаш ли усещане, че си вдъхновен човек?

снимка: личен архив

с Алекси и Али

Да, защото моят извор на вдъхновение е семейството, хармонията. Дори и да съм имала труден ден, когато се прибера вкъщи – забравям. Оценявам кое всъщност е важното. Понякога малките неща имат по-голяма стойност.

Кой говори вкъщи повече за спорт – ти или твоят партньор в живота Алекси Сокачев?

(смее се) Да ти кажа честно напоследък се стремим да си говорим за по-различни неща, особено откакто не работим на едно място. Не гледаме футболни мачове заедно. Не обичам да гледам.

Казваш: „Гледай си мача“. И се махаш от очите му.

Да (смее се). Понякога се съветвам с него по спортни въпроси, особено когато не знам някое име. Има нови футболисти, нови звезди. Не се говори основно за спорт вкъщи, което е прекрасно. Трябва да можем и да си почиваме от това, което правим и на работа, и да не го пренасяме у дома.

В кой спорт в момента са най-големите успехи на България?

Имаме талантливи млади спортисти. Хората се радват на успехите в гимнастиката, във волейбола. Радват се и на една победа на националния отбор по футбол. Някак си хората са зажаднели за това. Тези емоции ги откъсват от ежедневието. Много се радвам, когато имам възможност да се срещна с талантливи деца, които тръгват по своя път, и виждаш как израстват пред очите ти. Така беше и когато отидох на Белмекен. Тогава новите момичета от ансамбъла по художествена гимнастика дадоха едно от първите си интервюта. Видях едни малки момиченца, които застават пред камерата и се притесняват, защото трябва да говорят. Една година по-късно те вече печелят медали за България. Радваме се и на успехите на Григор Димитров, разбира се.

Гледах, че играеш тенис на маса с европейския вицешампион Денислав Коджабашев. Какви други такива предизвикателства ти се е налагало да преодоляваш?

Беше много импулсивно, а не по сценарий. Веднъж ми се наложи да правя репортаж за участието на „Лудогорец“ в „Шампионска лига“. Дойде ми отвътре да вкарам гол за стендъпа. Взех една от сувенирните топки на Алекси от финалите на „Шампионска лига“. Казах му, но той не очакваше, че ще ритам тази топка и ще вкарвам голове с нея, а мислеше, че просто ще си я държа в ръка. Когато видя този стендъп, лошо му стана, защото бял понадраскала топката. Прие го с усмивка, но тихичко си пострада.

Иначе се случва човекът срещу теб да те вдъхнови да направиш нещо различно, когато разказваш историята му. Има емоция.

А когато няма?

Ти си професионалист и трябва да го измислиш (смее се). Не да лъжеш, но да намериш ъгъла и да разкажеш историята, когато репортажът е творчески.

Спортистите са много силни личности. Зад всяка една тяхна победа стои много труд, лишения, старание. Иначе всички виждаме успехите.

А твоята дъщеря Александра как възприема спорта?

Като беше по-малка, Алекси гледаше любимия си отбор и нещо се ядосваше, а тя му казваше: „Тате, недей да се караш на футболистите, те нищо не са направили“. Едно дете на 4 годинки не може да разбере това, но вече си знае. Има различни интереси. Сега иска да спортува художествена гимнастика. Въпросът е колко време ще й се задържи интересът.

Трябва ли да имаш усещане, че си ослепителна, за да имаш увереност в себе си?

снимка: CultinterviewВинаги трябва да се чувстваш добре, за да може да правиш нещата по добър начин. Най-важно е да уважаваш себе си.

Най-голямата сила е, когато обичаш и се чувстваш обичан.

Харесвам хората, които носят слънце в душата си, защото озаряват всички със слънчевото си настроение.

Как рано сутрин имаш настроение?

Ти имаш дете и ще разбереш какво е да ставаш рано сутрин за училище. Но пък винаги се намира повод за усмивка. В нашето семейство всички имаме чувство за хумор, а гледам, че и малката „прихваща“. Шегуваме се, защото не се вземаме на сериозно. Много е важно това. Но пък има и сериозни детайли, на които обръщаме внимание. Покрай кампанията „Да изчистим България“ взех Али с мен, за да й дам пример, да знае как е правилно. Тя ме попита: “Какви са тези лоши хора, които си хвърлят така нещата, а други хора да им ги събират? Нямат ли усещане?“… Едно 8-годишно дете да ти го зададе този въпрос… Сега имаме друг голям хит: в един дъждовен ден тя спря и започна да събира охлювите от пътеката пред нас и да ги слага в тревата, за да не ги настъпи някой. Баща й я научи на това…


снимки: Радостина Колева и личен архив