post

Понякога се случва по време на интервю да съжаля, че не съм го направила с камера, която да покаже реалните емоции на човека срещу мен. В повечето случаи той дори не е срещу мен, а е до мен. Дори понякога, чисто вербално, ужасно близо… Исках да се доближа до Йоана Буковска-Давидова и тя ми го позволи. Казахме си неща, които обикновено се спестяват. Казахме си неща, от които боли. Казахме си неща, които се усещат… Тя не е „една актриса“. Тя е моето събитие днес!


В какъв период от живота си се намираш?

Ако трябва да съм честна, във възможно най-пълния, защото имам ангажименти в професията си и те ме удовлетворяват. Визирам, разбира се, сериала „Откраднат живот“, визирам и „Театър 199“, където направихме „Госпожица Юлия“. Имам и бъдещи проекти – пиеса, по която ще работим с режисьора Стилиян Петров. Всичко това е придружено от децата и Иван. Винаги съм се чудила как тази, доста тежка и ограбваща откъм лично време и емоции професия, би могла да се съчетае с децата. Сега това ми се случва. Няма празно. Дори и

часовете за сън са изключителен лукс.

Буквално ме ми стигат 24-те часа в денонощието. Но се чувствам осъществена и затова съм много щастлива и благодарна – като жена и майка (което е на първо място), а след това и като актриса. Едното допълва другото, за да се чувствам балансирана и неощетена в нито една сфера на живота си.

Смогваш ли всичко това на 100%?

Да, и това има своята цена – безкрайната умора, която се натрупва с времето. Точно в момента съм в период на възстановяване след снимките на втория сезон на сериала и се опитвам да заредя батериите за следващия. Той предстои да се снима, но никой от екипа не знае кога започваме. Интензивно трупам сили със сън и храна. И максимално време прекарвам с децата, защото те са най-потърпевши от заетостта ми, тъй като ме виждат за кратко в периода, в който не са на детска градина или не са заспали.

Сега тръгнаха на спортна гимнастика и ми се иска да ги запиша на още нещо – дали свързано с музика, рисуване или математика…

Ти отсега ги започваш със запълване на програмата.

Да, защото се опитвам да се движа заедно с тях. Децата доста неща ни показват като таланти, на което обикновено ние, като родители или не сме склонни, или ни мързи да отдадем време, за да проверим дали това е заложба на детето и негова сила. Защото е свързано с опити-грешки, отнемане на много време на родителите и на хората, които се грижат за децата. Но

още докато ги носих в себе си се зарекох, че няма аз да ги водя, а те – мен.

И сега се опитвам да ги следвам. Те обаче започнаха много бързо да напредват. Затова понякога се чувствам виновна, че изоставам – поради заетост – от техния ритъм на развитие…

А ти като дъщеря на родителите си, теб ли са те водили или ти – тях?

снимка: Красена АнгеловаДа, водили са ме. Голямата ми мечта беше да стана балерина и ходих на балет. Но се оказа, че съм наследила халтавите стави на майка си и развитието ми в тази професия беше невъзможно. После дойде пианото от първи до трети клас.

С преместването ни в София имаше малко затишие, докато се адаптирам в непознатата среда и град. Реално след 7-и клас влязох във Френската гимназия и в студията към театър „Сълза и смях“, когато театърът взе превес. Водили са ме, да, обръщали са внимание на заложбите ми. Мисля, че човек много рядко може да се изгради сам, без помощта на родителите си. Слънчево и освобождаващо е мама и тати да са зад теб и те да са твоите криле.

Приключиха снимките на втори сезон на сериала. Каква трансформация претърпя ти самата?

Тази роля е особен кръстопът в живота ми. Чрез нея ми се дава възможност да разкажа истории от моя личен живот, в които по-скоро съм била потърпевша от действията на такива жени или мъже, но с характер, виждания и светоглед като на Виолета Захариева. В подобни ситуации съм попадала, но в ролята на жертва. Странно е, но чрез Виолета, самата аз също се освобождавам от тези негативни емоции, които съм трупала като потърпевша през годините. С моя мъж Иван сме си говорили много за това. Той смята, че явно тези преживелици са ме тормозили години наред и енергията, която съм излъчвала като обида, гняв и бунтарство към несправедливостта срещу мен, сега се завръща чрез сериала, за да намеря своята човешка реабилитация. И наистина, пресъздавайки на екрана тези ситуации, но от другата – провокативната гледна точка, аз излизам балансирана от всички тези травмиращи истории. Те остават завинаги в миналото и продължавам просветлена напред, освободена от товара им.

А относно работата ми по образа на Виолета, исках да покажа и нейната слаба, чисто човешка страна като жена. Това се случи във втори сезон на сериала.

Много се забавлявам на коментарите във Фейсбук,

но те са много важна обратна връзка за мен и реален коректив като реакция на публиката. Там обикновено пишат най-крайните хора, а знам, че истината е някъде по средата на полюсните мнения.

Случва ли ти се някой да те гледа лошо на улицата заради Виолета?

Не. И това е моята най-голяма награда за 25-годишните ми усилия на сцената: че повечето коментари за мен са суперлативи за професионално свършената ми работа като актриса. Истински щастлива съм, че с ролята в сериала накарах хората да оценят изключително трудния и тежък актьорски труд.

Трябваше ли да дойде един сериал, за да се случи това?

снимка: Красена Ангелова

с Ралица Паскалева – моменти от сериала

Проблемът е, че особено в нашето общество, в което хората, които обичат да ходят на театър, не могат да си го позволят толкова често, колкото им се иска, а българските филми, когато излязат на екран, биват забити в най-негледаемите часове, телевизията остава достъпното място, където хората могат да видят какво си постигнал в професията през годините. Така се случи, че последните 10 години работих предимно в театъра. 2006-а година беше моята много силна година в киното, в която заснех три филма – „Шивачки“, „Моето мъничко нищо“ и „Малки разговори“. Стихията ми винаги е била в киното. За мен театърът е мястото, в което актьорът се развива, експериментира и после може да използва наученото в концентриран вариант в киното. Мисля, че точно това се случва в момента –  хората виждат какво съм научила за десетте години в театъра. Реално за този период се смени поколението на активно работещите в кинопроизводството. Лично аз погребах много от най-добрите си приятели, от които съм научила занаята – и режисьори, и актьори… Сега работя с най-младите и се учим взаимно – какво е да правиш кино в Българи днес…

Отрезвява ли те това, че погребваш хора, които си обичала през времето?

Странно е, защото когато това погребване започне с дядо ти и майка ти, поглеждаш към смъртта с други очи и разбираш, че това не е краят, както ти се е струвало до тогава… Да, много е трудно да приемеш, да се примириш, да се научиш да живееш с тази липса и раздяла… Но аз съм сигурна, че има и други реалности на съществуване. Не мога да убедя в това баба ми, която е на 84 години и с която погребахме и тези двама наши най-близки същества, че не всичко свършва там и че не заравят теб в земята. Знам, че не се приключва с това. Видях много хора в ковчезите им, но те не бяха точно хората, които сме познавали и обичали. Това бяха техните черупки, които дори физически не приличаха на човеците, заради които сме се събрали на поклонение. Така проумях, че смъртта не е край, а друг вид начало.

Хората, които наистина са те обичали, се връщат при теб като подкрепа,

снимка: Красена Ангеловакато сбъдване на желанията, донякъде и просветление. Понякога ги сънувам – Рангел, Джоко, мама… Много хора си отидоха, включително последно и Кольо Анастасов, с когото се бяхме сближили покрай фестивала „Любовта е лудост“. Това бяха големи по дух и неповторимост личности и всяко общуване с тях беше подарък, от безценните. И когато имаш нужда от отговор и не си затворил вратата само защото робуваш на общоприетата максима, че те са мъртви, а продължаваш да вярваш, че тях някъде ги има, те наистина ти идват на помощ и ти дават сънища и сили…

Моите желания и мечти започнаха да се сбъдват буквално в реално време. Това според мен означава, че имам много силна друга подкрепа, която не може да се обясни на физическо ниво. Дори само появата на близнаците. Исках да имам две деца, да са близнаци и да са момиче и момче, за да увеличат огромната ми любов с Иван, защото тя за мен по този начин се утрои, но и да заместят връзката ми с мама и дядо, които бяха моето семейство. И появата на Вера и Любо е най-голямото ми доказателство за тези мои интуитивни усещания. Те и двамата носят по нещо от тези, които толкова много ми липсват в тази реалност…

Смъртта е странна. Тя е най-великата тайна, както са казали хората. Носи на човека, който си отива облекчение и е край на училището, наречено живот. Мои приятели, които се занимават с езотерика твърдят, че хората няма защо да се страхуват от Ада, защото той е тук, в това наше съществуване – ако правиш нещо, което знаеш, че е лошо за другите, то ти се връща още тук, в настоящия живот. Според техните твърдения, времевият цикъл вече така бързо се върти, че докато си още тук, го преживяваш на собствен гръб. Това – първо. И второ: няма друго място във Вселената, където можеш да изпиташ едновременно емоционална, психическа и физическа болка.

Любовта е тази, която може да направи истинско съществуването ни

и да приближи живота ни до усещането на Рая.

Наложи ли ти се да започнеш отначало след раждането на Любомир и Вяра?

снимка: личен архивПреди винаги приоритетна за мен е била работата. Който е бил около мен му се е налагало да се съобразява с това. Но нещата не стоят точно така с появата на децата (усмихва се). Беше ми трудно ангажиментите, които се появиха след майчинството, да бъдат изместени от пиедестала си и да бъдат заменени от децата. Но когато видях, че компромисите в името на работата, които правя, не си струваха жертвите в семейството ми, реших, че вече работата ще се съобразява с мен. Защото знам, че тези две същества имат най-голяма нужда да бъда до тях.

Те ме даряват с нов заряд. Заедно с тях откривам света и живота отново – как всичко е много просто и възможно, ако не се страхуваш. А това много ме вдъхновява за актьорството. С тяхна помощ разбивам собствени табута и собствено закостеняло мислене, покрай колеги и среда. Това ме прави и по – взискателна – когато искам нещо, знам защо го искам. Чрез децата се убедих, че това не е каприз, а основополагащо да се съхраня като енергия и да съм ползотворна навсякъде – и вкъщи, и на работа.

Едновременно с това се чувствам доста изтощена, защото нямам много време за почивка. По време на снимки спя по 3-4 часа на нощ. Ако към това добавиш и цялото безсъние откакто са се родили близнаците – доста се събира. Даже в последните седмици на снимките от втори сезон на „Откраднат живот“, докато вечер четях и работех по епизодите и сцените, заспиваш по 5 пъти, събуждах се, четях едно и също изречение и абсолютно забивах. Умората започна да „командва парада“. Но с помощта на Иван и свекърва ми се справям. Все пак на децата не можеш да им кажеш: „не плачи“, „не се разболявай“ или „… защото мама утре е на снимки…“

А ако ти се появят още едни близнаци?

Аха!…Както казваше моята кума Марияна Йотова: „Не съм се наспала изобщо, за да ми мине такова нещо през главата – още деца!“ Но когато станеш майка си наясно, че ролите минават и заминават, кой се сети за тях после, кой – не… Децата са тези, които остават. И продължават и след теб.

Бащата наспива ли се?

А, Иван – да. Той има здрав сън. След първия месец, когато се родиха, Иван спря да се буди, когато те плачеха. Но това го спасява. Той работи 6 дни от седмицата и затова максимално се опитвам да го щадя и отменям. Но не му се налага да ходи на фитнес: той се калява физически покрай отглеждането на двете деца. И трудно си осигуряваме лукса да отидем някъде само дамата, за да се видим, да чуем тишината и много да спим. Ставам през нощта, когато се налага заради децата, с мисълта че така подарявам на него този сън.

Кога си ограничавала себе си и спрямо какво?

снимка: театър "Българска армия"

с Мирослав Косев в „Последни поръчки“

Това, в което се опитвам да се ограничавам, е да говоря за личния си живот. Но както виждаме, все още не ми се удава. Професията актриса, плюс фактът, че те разпознават по улиците, не означава автоматично, че си длъжен да даваш публичен отчет за собственото ти, човешко и лично пространство, както се опитват да ни вменят медиите в България. То си е моя свят и в него сме аз и моето семейство, приятелите ми… Там аз се зареждам и знам, че винаги мога да се прибера, за да намеря себе си. И когато някой неканен и нежелан нахлуе, за а поквари най-близките ти с хули и неистини, това те прави уязвим „бездомник“. Затова си забранявам вече да отварям широко вратата на дома си, за да не нахлуят „неканените“. Научих основен урок – как, когато си най-откровен, нещата могат да се изопачават до уродливост и да се тиражират до безкрай „щото това се продава“…

Знам какво е личният ти живот да е публично достояние

и мисля, че това може би е едно от най-каляващите характера изпитания.

Играеш в „Чиста къща“ заедно с Радина Думанян и я виждаш и като театрална актриса. Младите актьори бива ли ги?

Да, много даже. Щастлива съм, че в „Откраднат живот“ попаднах в един отбор с някои от най-обещаващите млади колеги: и Димо, и Радина, и Дария, и Александър. Те носят нов вид чувствителност и експресивност, играят с много истина вътре в себе си и не се страхуват да са откровени като актьори.

На Радина това й е първа главна роля в киното и никак не й е лесно, особено в такъв мащабен сериал. Ние досега сме заснели около 80 епизода и, повярвай, много е трудно да изнесеш такава роля, когато изобщо не си снимал преди това. Да не забравяме, че киното и театърът нямат нищо общо като специфика на работа. Но Радина е търсеща и хиперперфекционист като актриса. В театъра тя тепърва започва да разгръща своя потенциал, защото досега е играла само в 5-6 заглавия, откакто е завършила Академията. Много е слънчева, обаятелна и истинска. Обречена е на успех, защото да е актриса е нейното призвание.

За мен е истински подарък, че между нас двете съществува изключителна близост. Имаме невероятно сходни светоусещания – и за професията, и за живота.

Какво ти разтваря душата?

От малка обичам да танцувам и да се отнасям в ритъма. Напоследък това може желание се пробуди отново. Имам нужда от своите мигове на покой, когато никой не очаква да свърша нещо и тогава имам чувството, че най-много се концентрирам и събирам, за да почувствам накъде да продължа. Като цяло не обичам много светския живот и суетата. Може би не е добре за имиджа ми, само че аз съм такъв човек.

А това интервю сигурно се получи толкова съкровено, понеже душата ми се разтваря винаги в ден като този – слънчев, пълен с много цветове, синьо небе с малки бели облачета и спокойствие, което се стеле така само през есента…


снимки: Красена Ангелова и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *