post

Амбициозна, без да е дръзка, талантлива, без да пробива стени… Или поне не на пръв поглед и не видимо. Люси Дяковска е пример за това как изборът, който правим, определя пътя ни. Тя живя дълги години в Германия, но в момента е тук. И не само е тук, но и не бездейства. „Като две капки вода“ е сегашният й пристан. Другият, съвсем скорошен, е „Вечер на мюзикъла“ в зала „България“ на 2-ри май.

Да управлява живота си прави Люси най-щастливото момиче на света. И с право!


Тази енергия, която носиш… И сънищата ти ли са толкова енергични?

Доста. Но това не винаги е добре, защото те са не само енергични, но и постоянно се будя. Тялото и умът ми работят по 24 часа. Докато след няколко поредни дни в динамика не се изморя до такава степен, че нощем да се „отрежа“ и като се събудя сутринта в 8, да знам, че съм имала пълноценен сън. Обаче в повечето случаи не е така. Много преживявам всичко, което ми се случва – дори и най-малкото нещо, дори и онова, което някой е казал или съм видяла. Трудно ми е да съм безпристрастна към това, което ме заобикаля – към времето, към хората, които ме заговарят на улицата. Обичам да анализирам ежедневието си. Мисля, че по този начин научавам много и за себе си. Все по-често се самоанализирам. И това нещо го пренасям в сънищата си.

Така не ти ли отива половината част от времето в случка, а другата част – в анализ?

снимка: Красена Ангелова

като Аксел Роуз в „Като две капки вода“

Да, отива… Но не мога, след като нещо е приключило като активност, да затворя книгата и да си кажа: „ей това свърши, давай да започвам новото“. Просто

не съм такъв човек – да отмятам изживявания.

Не знам дали това е добре, но повече уча от другите хора за себе си, отколкото от това как сама усещам нещата. Много ми помага рефлексът. Но не винаги съм била такава. Едно време бях голям непукист, въобще не се и замислях. По този начин забелязах, че забравям страшно много хубави моменти…

Тогава какво ти остана от вчерашния ден, буквално?

Вчера преминах през четири различни неща, които ми се случиха, защото „тъка на четири стана“ – фирмата, която имам, участва в изложение, от друга страна „Като две капки вода“ е като постоянен прилив на нови емоции, поради динамичността, която носи ежеседмично. Музикалните ми проекти са много по-постоянни от изявите в предаването. Правя шпагати, вместо да правя стъпчица по стъпчица в зоната ми на комфорт. „Като две капки вода“ ме кара да експериментирам, да бъда любопитна, да не ми е скучно, разширява и музикалния ми мироглед. Трудно е и това го прави интересно за мен, защото

лесните неща винаги са ми били много скучни.

Бързо ти омръзват?

Да, защото ако два-три пъти се повтори нещо, с което виждам, че мога да се справя, ми липсва предизвикателството. А цял живот съм се подлагала умишлено на предизвикателства, защото мисля, че само по този начин той има смисъл – да предизвикваме не само себе си, а и да го правим помежду си.

От сцената постоянно предизвиквам публиката си – с нови неща като проекти. В някакъв момент усетих, че

не съм типичния артист, който, ако не прави собствена музика, няма да се чувства пълноценен.

Напротив, всъщност смятам, че моят талант винаги е бил в интерпретацията и в разказването на истории от сцената. С проекта „Вечер на мюзикъла“ е същото – искам да вдъхновя хората, за да могат и те да ме вдъхновят. И да се върнат отново.

„Вечер на мюзикъла“ не е единичен концерт, турнето из страната с него започна миналата година. На сърце ли ти е мюзикълът като такъв?

Да, много. Той винаги е бил неразделна част от моя съзнателен живот, в Германия. Заминах и отидох в един американски мюзикъл колеж. Не беше планувано. Просто исках да пея. И когато попаднах там, осъзнах какво ми предстои. Оказа се, че сериозно трябва да работя с немския език, който не знаех. А активно трябваше да пея не само на английски, но и на немски. Да изпееш думите, а да не можеш да ги усетиш, беше много потискащо.

Не е ли кофти да се разказват приказки на немски?

снимка: CultinterviewКофти е, ако не го знаеш. Немският е прекрасен език, влюбена съм в него. От време на време имам чувството, че го говоря по-добре от българския. Немският е много поетичен, лиричен и богат. Обичам да пиша песни на немски и усещам, че по различен начин се изразявам.

В Германия комуникацията ми на български беше само на основно ниво, а на немски – на всички нива. Може би заради това връзката ми с този език е толкова силна.

Говорихме за предизвикателствата. Усещаш ли, когато някой не ти разбира предизвикателството?

В ежедневието си не убеждавам хората в неща, които те не искат да бъдат убедени. Много ясно изразявам себе си.

Мисля, че съм един доста откровен човек относно това коя съм,

каква съм, какво правя, какво харесвам. И ако някой не може да се  „стопли“ с всичко това, не съм от хората, които ще напъват да бъдат разбрани. Не споря с някого, ако не виждам смисъл в това. Защото и мен са ме оставяли да се убеждавам сама почти за всичко. Трябва човек сам да мине през нещата, за да може да разбере живота и да го оцени.

Имаш ли по-друго усещане за себе си след участието си в „Като две капки вода“?

Категорично виждам, че много повече неща ми се удават. И не само на мен, и с другите участници е така. Много е нормално един артист да си знае границите и възможностите и да си се движи в тази зона. Чисто певчески. В това предаване сме длъжни да излизаме от там. И когато виждаш, че едно такова пътешествие е успешно, си даваш сметка, че представите, които си имал за себе си, са ограничени. Мисля, че отсега нататък много повече неща ще си позволявам на сцената. Артистите трябва да са готови на експерименти, за да могат да се развиват.

Докато беше част от група No Angels, вслушвала ли си се в критиците или е била важна само публиката?

До ден днешен ние сме най-успешната немска група, особено като продаваемост на дискове. По наше време продаваемостта беше водещ фактор за успеваемостта. Сега не е така, промени се фокуса на това какво те прави успешен.

В началото отнесохме страшно много критика, защото бяхме кастинг-група.

снимка: Красена Ангелова

като Поли Генова в „Като две капки вода“

Pop stars – предаването, от което излязохме – е майката на кастинг-шоуто в света. Нямаше Music Idol, X-factor, Talants… Беше трудно да повярват, че 5 момичета могат да функционират заедно по един откровен, истински и най-вече музикален начин. Трябваше ни половин година наистина, за да преминем няколко стъпки напред. Изядохме доста шамари, но всичко се развиваше толкова бързо, че нямахме физическо време да се съберем и да се усетим една друга. Когато това време дойде, видяхме какъв е потенциалът ни като група, чиито гласове хармонират заедно уникално. Когато го усетихме на първото си турне, си казахме: „ей сега ще натрием носовете на всички“. Така и стана.

Много се борихме с критиците, но по естествен начин успяхме да ги преборим и да обърнем мнението им в наша полза.

На какво би реагирала бурно?

На насилие – върху деца, върху животни – реагирам бурно и силно.

Защо казваш, че вярваш в невъзможното? Какво трябва да е то?

Вярвам в това, че мога да постигна всичко. Докато не го опитам, няма как да знам дали е възможно. Затова вярвам в невъзможното. Никога не съм можела да си поставям граници, да се лимитирам в живота – в желания, в мечти.

Имала съм мечти и много от тях съм постигала,

но съм опитвала, работила съм, за да стигна до тях. Всичко мога да стана – утре мога да реша да съм адвокат и ще бъде въпрос на учене, мога да изкача Еверест – ще бъде въпрос на подготовка и на време, което да му отделя. Не се задоволявам с това, което имам. Всичко е въпрос на любопитство.

Участвала си във филм „Някъде в Берлин“. Пак ли от любопитство?

снимка: CultinterviewА, да. Той е късометражен филм-мюзикъл на една от най-емоционалните немски групи Rosenstolz („Гордостта на розите“). С Петер и Анна сме много близки приятели и те пожелаха да участвам. Иначе съм участвала в сериали в Германия и винаги ми е било много интересно. Но… не знам. Аз трябва да пея, не мога само да говоря. Отскоците натам са прекрасни, но не ми стигат.

Винаги ли като говориш ти иде да пееш?

Много си пея – разхождам се и си пея, карам кола и си пея, сутрин се разпявам, докато се къпя… Което е странно, защото много от моите колеги-певци казват, че въобще не пеят извън сцената.

Кога се сещаш за времето с катеренето по черешите?

Почти непрекъснато. Много ми е близко детството все още. И от време навреме си се катеря – не по череши, но преди три дни се качих на едно дърво. Детството остава един голям мой приятел и спътник. Приземява ме и не ми позволява да забравя коя към, да забравя, че съм просто човек.


снимки: Радостина Колева и Красена Ангелова

One thought on “Люси Дяковска – пролетта й отива

  1. Thank you for this interesting and personal interview with this outstanding artist and wonderful woman. She has special talents in uncounted ways, she never stops to amaze me. She can make furniture, she can dance on ice with skates, she jumps from high towers into swimming pools, she sings and dances, she writes beautiful songs in a language foreign to her.

    Excuse me for writing in English, I do not understand much Bulgarian, I have read this interview in its English translation (thanks to Google). I am a German woman living in the USA, and I can confirm Lucy’s view about her writing German songs. I love her project named Frauenherz (heart of a woman) and I wished she’d return to work on it further. Her lyrics are full of love and emotion, very strong, and with cute little grammatical errors that are just proving she really wrote those lyrics herself.

    Wishing her great success with the upcoming concerts in Sofia and elsewhere in Bulgaria. I love her so much, and I know I am not the only one doing so. Bulgaria, be proud of the treasure you have!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *