Засичала съм я по хенд-мейд фестивалите неведнъж. Тя създава красота, тъй като нейните часовници изглеждат повече като впечатлителни гривни, отколкото като дискретен аксесоар. Изработва ги от три години, но има само два часовника от своите в шкафчето си. Нямаше нужда да минавам през рафтовете на живота й, за да усетя, че срещу мен стои творческо момиче. Михаела е човек, който рисува и върху хората, човек, който оставя следи, защото е от поизчезнали добри души.


На какъв етап от живота си създаде BoheMika?

Това е малко дълга и тъжна история за мен… Започнах да се занимавам с бижута и всичко стана по естествен начин. Цял живот съм в изкуството, като още в първи клас започнах с рисуването, с приложните изкуства. Това и завърших като средно образование. Впоследствие записах да уча архитектура, завърших и магистратура, но реших, че това не е за мен. Имах вътрешната нужда от нещо по-творческо. Много залагах на това, че архитектурата ще бъде творческа история, че ще съм следващата Заха Хадид, но се оказа, че ще съм черноработник в някое архитектурно бюро, ще работя от сутрин до вечер, няма да има събота и неделя, няма да имам личен живот. Реших, че работата в офис ще ме убие отвътре, и се отказах.

С бижута започнах да се занимавам, след като моята майка почина преди 5 години.

Имах нужда от терапия за себе си. Естествено, това не ми плащаше сметките, просто се забавлявах да експериментирам с различни неща. Започнах да се чувствам по-добре. Така ме откриха девойките от Muse shop. Те са първите, които повярваха, че имам някакъв потенциал да го правя по-професионално. Бях на ръба да се откажа и да си намеря работа. Когато станах по-популярна, повече хора започнаха да ме търсят.

Изработваш часовници. Трябва ли самото тяло от специално място да си го набавиш?

Не е тайна откъде се закупуват. Поръчвам си нещата онлайн. Когато видя един циферблат, си представям какъв дизайн би му отивал, каква каишка бих могла да му сложа така, че да е съвсем индивидуално и бижуто да носи частица от моята енергия и от енергията на човека, който го носи. Затова не обичам да правя манифактура, много бройки от едно и също нещо. Имам задълбочена лична комуникация с клиентите си и ги разпитвам какви цветове харесват, как си представят едно бижу. Това е аксесоар, който може да се носи към определена рокля или конкретен тоалет.

Една приятелка казва за моите неща, че усмивката се записва.

снимка: CultinterviewКогато правиш нещо с усмивка, винаги си личи. Имало е моменти, в които ми е било досадно, но хората някак си го усещат и точно тези бижута не са се харесвали. Много е странно. Факт е, че съм попадала на всякакви клиенти. Имало е такива, които са имали невероятни капризи и в крайна сметка пак не са доволни. Винаги ги разпознавам и ако имам възможност, се отдръпвам. Нещата не се получават на чисто енергийно ниво.

Ще ми се това, което правя, да е абсолютно достъпно. Не жената да събира от три заплати, за да може да си позволи един часовник, по-нетрадиционен от масовката. До момента се приемат много добре, хората ги намират за интересни. При направата на обеци също експериментирам – работя със смола, с кожа, велур.

Ама ти се скапват ръцете от боите.

И да искам, не мога да имам перфектен маникюр на този етап. Все пак успявам ръцете ми да изглеждат нормално за пред хора.

Спомена ми, че имаш ателие, но там не е за хора…

снимка: Cultinterview

Михаела с нейните часовници

Живея в къща и ателието е мансардното помещение. Не живея на централно място и е доста трудно за достъп на клиенти. Мисля в тази посока, но тъй като съм с малко дете, няма да е толкова лесно. Най-важно за едно ателие е неговата локация и това дава възможност да бъдеш достъпен до повече хора. Личната комуникация очи в очи ми липсва в момента, а само така можеш да усетиш човека и неговия вкус.

Не съм се отказала от идеята за собствено ателие, но съм го оставила за по-напред във времето.

На първо място за мен сега е да обърна внимание на детето. Оттам нататък другото е бонус.

Имаш малко дете – Деа. Не си я пуснала на ясла.

Гледам си я, защото съм на мнение, че поне до втората година е хубаво детето да си бъде вкъщи. Има основни неща в бита, в привичките, във възпитанието, които би трябвало да зависят в началото само от бащата и майката. Не мога да разчитам, че в яслата ще възпитават детето ми. Тя не спира да говори, прави изречения. След като навърши две години, все едно някой й включи копче, което денонощно не се изключва. Деа говори включително и насън. Пълна е с енергия.

Може ли да ти е стимул?  

Майчинството ме направи професионален крадец на време. В момента графикът ми е разчетен буквално до минути – кога какво ще се случва, кога ще обръщам внимание на малката… Слава Богу, тя започна да се занимава сама, гледа си филмчета. Има периоди, в които с часове не ме пипа, достатъчно й е да ме види, че съм там. Търси внимание и когато успявам, й го давам. Но искам развитие и за себе си, защото не мога да си се представя само в ролята на майка и домакиня.

Деа пипа ли ти нещата?

В началото доста пипаше, но след няколко учтиви разговора разбра, че има неща, които са само и единствено на мама. Взима обеците, подрежда си ги и понякога чувам възклицания: „О, много киси“, което означава „много красиви“. Доста е суетна отсега. Има свои изисквания с коя чантичка да излезе, какво да има вътре. Има собствен парфюм и е много горда. Иска да ми облича роклите. На баща си фланелките също нарича рокли. За мен е важно тя да се чувства добре.

Какво те отведе към рисуването навремето?

Когото бях в предучилищна, ходих в школа за артистични и надарени деца, не беше типичната детска градина. Там съм учила и кукловодство. Бяха обърнали внимание на родителите ми, че имам интерес към рисуването, към изкуствата, че съм артистична. Когато влязох в първи клас, кандидатствах именно с това. След това продължих в същото училище, въпреки че наново се кандидатстваше. Не съм мислила да се насочвам към нещо друго. Сметнах, че архитектурата е хубава професия, която ще ми носи удовлетворение. Във втори курс имах интересна и колоритна преподавателка, която ни преподаваше „теория на архитектурната композиция“. Тогава правехме едни такива цветни колажи. Веднъж тя ме спря и ми каза, че според нея трябва да се занимавам с дизайн. Приех го много остро, но с течение на времето си дадох сметка, че е била права. Може би щях да стана читав архитект, но това не беше моето поприще за развитие. И не съжалявам. Ако сега питаш баба ми, тя смята, че съм безработна.

Кога проявяваш ексцентричност във външния си вид?

Всеки път, когото отида на фризьор, жената се хваща за главата какви идеи ми минават за кичури, за какво ли не. В такъв момент ми препоръчва да отида да си купя някоя нова дрешка и да си оставя косата на мира. Не съм по екстравагантния грим и шармантните прически. Искам да си харесвам визията, да се възприемам добре в кожата си.

Откакто правя бижута, суетата ми отиде на заден план.

снимка: CultinterviewПредполагам, че съм се увлякла и в ежедневието, защото то в момента не е разнообразно и изпълнено с безброй социални контакти. Обичам да съм обградена от хора, динамиката, обаче започвам да се замислям, че в това отношение в последните години съм се променила. Имам нужда от малко усамотение, да оставам насаме със собствените си мисли. Ставам като типичния човек на изкуството, но изпадам в периоди, в които не искам хора около себе си, не искам контакти, за които по принцип жадувам. Имам нужда от моето си време, от личното си пространство, включително не искам и мъж и дете наоколо. Не са толкова чести тези моменти, но човек трябва да се наслаждава на самотата си. Сега ги оценявам още повече. Не е лошо, защото така човек има време да се поопознае и да се замисли за неща, които в ежедневието пропуска. Пречистващо е. В днешно време малко хора си позволяват този лукс.


снимки: Радостина Колева