Когато на лицето ти е изписана цялата сърдечност, която носиш, и същността ти цъфти с мириса на най-ароматното цвете, не се нуждаеш от допълнителни оръжия и излишен патос в общуването с някого. Михаела Филева е опияняваща – пее с усмивка, умна е, чародейна. Изобщо тя е отражение на съвременността ни, но не на онази грозната, която е с бастун, неуверена и мудна, а на възвисената – с идеали, с емоции и с отношение към света. Един прегърнат от Господ човек.


Знаеш ли откъде ще започнем… По покана на NOVA присъствах на благотворителен концерт на Unicef в цирк „Балкански“. Направи ми впечатление, че беше сред малцината със своя позиция, без да се съобразяваш с аутокю. Видно е, че си от младите хора, които търпят развитие.

Благодаря за оценката и за комплимента. Истината е, че идвам от Математическа гимназия и съм имала късмета да се формирам като личност в среда от знаещи и можещи, амбициозни млади хора, сред които беше по-срамно да не знаеш, отколкото да си зубър. По различен път ми се стече живота, по-различен от този на ординарния музикант може би. Нямам самооценката, че съм умна, а по-скоро разсъдлива. В някакъв период имах комплекси заради това, че съм била подценявана, поставяна съм под съмнение дали съм достатъчно умна, спрямо това как изглеждам.

Фактът, че си подценяван, има преимуществото да бъдеш приятно изненадващ.

Изпитвам удоволствие от това. Преди да се възприема и харесам такава, каквато съм, е имало период наистина, в който са ме наблюдавали спрямо външния вид, а не спрямо това как мисля и общувам.

А обратният вариант – да си била надценена, а ти да знаеш, че не можеш да се справиш с нещото?

Да, но то е било в съвсем различен аспект. Преди 2 години ми се обадиха от филмова студиа да дублирам анимационни филми. Това беше нещо, което никога преди това не бях правила. Много исках да скоча в предизвикателството с огромна готовност и желание да опитам нещо ново, да видя дали ще се получи. Нина, режисьорката,  която тогава комуникираше с мен, ми каза: „Знам, че ще се справиш. Въобще не го мисли“. Поканиха ме без кастинг. Обаче ги помолих да направим проба, за да са сигурни в поканата си, за да не се окаже, че са ме надценили. Направихме „Овца или вълк“. Нямах самочувствието, че съм се справила добре, понеже като правиш нещо за първи път, всъщност не разбираш механиката, в която то се случва. Дори и да е било ок, е било случайно, а не въпрос на опит.

В началото на годината за втори път дублирах анимация, „Смърфовете“,

където вече ми беше по-комфортно със Смърфиета, защото знаех как се създава гласче на геройчето, как се прави интонацията, за да бъде достатъчно атрактивно и интересно за зрителите. Този път бях на кастинг и беше някак по-справедливо, когато ме избраха. Много ми харесва и искам да го правя още и още…

Страх те е било да не разочароваш някого ли?

Да, защото когато съм мен идва покана, тя е с доверие, че със сигурност ще се справя и то много добре. В този случай, въпреки че се уча на това, дори ми плащат, и не е редно да разочаровам. За мен е важно нещата да бъдат довеждани до най-добрия край, като удовлетворение, и да се гордея с резултата. Това е второто най-любопитно нещо, което мога да правя с гласа си – Voice acting.

Кое е първото?

Е, пеенето, де ().

Значи е останало да ти се обадят за кино и театър. Посоката е тази, като че ли…

Ако това ми се случи, понеже имах покани за снимки във филми и сериали, до този момент отново нямам увереност. На принципа съм: „Всяка жаба да си знае гьола“. Въпреки че имам досег до актьорското майсторство: в Музикалната академия през целия курс на обучение имахме такива занятия, правихме мюзикъли, спектакли.

Пеенето е моето нещо. Всичко друго би било повод да ми става интересно.

Достатъчно актьорство залагам във видеата, а и професията ми е достатъчно разнолика.

Вероятно е въпрос на проба, като при дублажа. Но ще вземе да ти хареса…

снимка: CultinterviewТъкмо това щях да кажа: имам този проблем, че като опитвам нови неща, започват да ми харесват, увличам се и отделям време, за да ставам добра в тях. Това не е проблем всъщност. Даже мисля, че е готино.

Ако не беше попаднала на Графа, мислиш ли, че нещата също щяха да ти се получат?

О, със сигурност не по същия – може би по-зле, може би по-добре. Това, което знам, е че все щеше да е с музика. Избягвам да се опитвам да живея в алтернативните, паралелни реалности, в които, ако нещо е било различно, дали съм щяла да съжалявам или – не. Гледам да живея тук и сега, да се възползвам от всички възможности, които ми предлага настоящето, и много да не се взирам в тези „ако“, защото те са безброй.

Толкова много кръстопътни решения съм имала в живота си, че…

Какво щеше да бъде, ако бях останала три лайфа в X-factor, а не два, какво щеше да стане, ако тогава продуцентът на предаването беше друг… Работим с Графа по една много странна линия, покрай Борислав Бояджиев. Не знаех, че е син на Румен Бояджиев от Ф.С.Б. и че работи по концерти и участия с Графа. Първото ми запознанство с Графа беше, когато бях водеща на „Хит-1“ – предаването на баща му. Ако той тогава ме беше видял… Човек не трябва да се фокусира върху това какво е можело да бъде.

Завърши Музикалната академия преди 2 години. Ама толкова певци излизат и от там. Имаш ли идея какво става с тях?

Повече съм общувала с инструменталисти, отколкото с певци. Излизат образовани музиканти, които в края на обучението не винаги успяват да намерят своята реализация. Малък процент се отказват, но сякаш още по-малък успяват на намерят пътя си така, че да бъдат удовлетворени музиканти. Близка съм с голяма част от колегите си от Академията. Повечето се занимават с джаз, фънк, соул – стилове, за които има малка сцена, за съжаление. Вдъхновяващи са в чистотата на идеята си за музика. Има някакъв романтизъм в това да слушаш предимно музика от 80-те и назад, да предпочиташ акустичния звук, олд скул писането на музика на хартия, с молив.

В моето обкръжение хората не са обезсърчени, защото тяхната цел не е да бъдат богати и популярни, а да правят музика.

Това е нещо, което никой не може да ти вземе.

Имам немалък брой колеги, които срещат разочарованието, защото движещата им сила е да постигнат популярност и да бъдат разпознаваеми. Примерно при Любо и Мария Илиева има много голямо мисионерство в творчеството им през годините. На тяхното поколение им е било още по-трудно. Сега живеем във времето на интернет, когато популярността чука на вратата ти във всеки един момент. Вярвам в това, че когато имаш готина идея, когато го правиш с чисто сърце и със желание, няма нищо на този свят да ти попречи да бъдеш там, където искаш да бъдеш.

Молив и хартия… Последния ти текст на „Последни думи“ така ли го написа?

Да, кефи ме дори задраскването на тъпата идея. Всяка една грешка, която си направил, винаги стои там някъде в пространството. Не може да бъде изтрита като в компютъра. Просто е зачеркната, оставила е своя белег върху хартията. Чаровно е, романтично ми е… едва ли това ще се промени (). „Последни думи“ го правихме с Боян Христов – един супер талантлив артист, когото хората познават от бандата „032“.

Какво би отчела като неуспех един ден?

Може би ако не съм успяла да жонглирам достатъчно добре между личното си време и професията, и се окажа без семейство. Всичко друго бих отчела по-скоро като уроци. Сама на себе си съм казвала, че ще бъда удовлетворена в моментите, в които успявам да държа двете неща в ръцете си в баланс и хармония, без те да си пречат и да се ощетяват едно друго.

А ако се наложи да сложиш музиката в шкафа?

снимка: CultinterviewВ една такава възраст съм, че не мога да си го представя, за да отговоря истински и откровено. Към днешна дата по-скоро мислите ми отиват в посока „няма как да няма начин“. 24 часа могат да бъдат дълъг период, ако човек е организиран. Да нямаш лично време може да се случи само ако не го искаш. Ако се срещнем след 10 години, може би ще ти отговоря съвсем различно.

Твоите последни 24 часа?

Интересни… Вчера целия ден бяхме в студио и записвахме акустична версия на „Последни думи“ и едновременно с това снимахме видео, студийно. Прибрах се вкъщи, нахраних си кученцето, подготвих си нещата за днес. След малко пак отивам в студиото на „Монте“ и после съм на концерт в зала „България“ на „Музиката на Джон Уилямс“ под диригентството на Максим Ешкенази. Музика, работа, разговори с усмихнати хора в парка…

Колко добра стана в настолните игри?

Обожавам настолни игри. Имам около десетина различни. Събираме се с приятели, пускаме си хубава музика, говорим си дълго и играем. Ставам все по-добра, но в случая най-важното е колко много се забавляваме.

Важно ли е да бъдеш различна?

Ако общоприетото е готино – не. Ако то е такова, каквото ти не изповядваш, тогава е по-добре да си различен и верен на себе си. Не мисля, че на всяка цена човек трябва да търси екстравагантност в мисленето си или в начина, по който изглежда. Важно е да бъдеш такъв, какъвто се харесваш и възприемаш.

Банално ли стана очакването на вътрешна красота у хората?

Още от древните векове в Елада е имало една дума „калокагатия“, която е симбиозата между вътрешна и външна красота. Т.е. толкова назад във времето хората са вярвали, че единственото, което заслужава възхита, е да притежаваш и двете. Търсенето на вътрешната красота зад външната е нещо, което няма как да не бъде банално, просто защото е старо правило. Като клишетата, които са такива, понеже са истина. Но да доскучае търсенето на вътрешна красота… не мисля, че някога ще се случи. Това е начинът да общуваш пълноценно и качествено. Не мисля, че някой някога ще се умори от хубави разговори или от смислено съществуване.

Общуваш предимно с млади хора. Мислиш ли, че любовта не им е интересна?

Не мисля, че е въпрос на възраст. Живеем във време, в което всичко се консумира много набързо: хапваме във фаст фууд на крак, между другото, общуваме пътьом, при музиката виждаш, че все по-рядко се издават албуми, а все по-често – сингли, защото времето, което ти отнема да ги чуеш, е твърде кратко.

Всичко става набързо. Обичането не прави изключение.

Имам щастието да живея в балон от хора, за които са ми пример как е редно да се отнасяш към любовта и как да я съхраняваш, да я поливаш и възпитаваш. Вярвам, че е въпрос на личен избор, въпреки времето. Не е само при младите това. Общувам достатъчно често със зрели хора, за да виждам, че това не е порок на младостта. Да обичаш изисква енергия, изисква отдаденост, по-малко егоцентризъм. Това в наши дни сякаш не е много на пиедестал…

Склонна ли си да отделиш от своята енергия?

снимка: CultinterviewО, да. Говорейки си по-рано за качествено общуване, аз само за такова отделям. Не съм фен на моментните взаимоотношения, било то по линия любов, интимност или приятелство. Предпочитам да не си губя малкото време, а с нещо, което да остане за малко по-дълго.

Усещаш разминаването и го подминаваш.

О, да, със сигурност. Вярвам, че човек среща и намира себеподобни. Истината е, че не съм се сблъсквала много често с такова отношение към мен, мимолетно.

Усещаш ли, че с времето усмивката ти се позатваря?

Надявам се да има истина в това, което казваш, защото на мен нещата започнаха да ми се случват в такава възраст, в която наивността беше водещо нещо. Ако си права, това е добър знак за мен () – пораствам по правилния начин. Не мисля, че се затварям, не съм по-малко позитивна в мисълта си. Не говоря за фалшива позитивност, а за такава, чрез която си решаваш проблемите максимално бързо, общуваш с правилните хора, благодарен си и затова имаш усмивка.

Вярвам, че човек има нужда да се усмихва винаги.

Жестомимичните ни мускули са пряко свързани с мозъка и всеки път, когато не се чувстваш добре, и се усмихнеш дори и насила, лицето ти подава сигнали към мозъка, които го стимулират да произвежда хормоните на щастието. Усмивката е лек. А и е един от най-лесните поводи за сближаване.

Ама така можеш да объркаш някого…

Това би било най-сладкото объркване, което би могъл да му причиниш. Предпочитам някак си да живея в такъв свят, в който хората предпочитат да си се усмихват един на друг ().


снимки: Радостина Колева