Очите й блестят така живо, енергията й е силно осезаема, а и създава усещане за толкова интензивен човек… Всичкото това ме удари в десетката. Актрисата и режисьор Яна Титова. Обясних си защо актьорът Александър Алексиев така обожава своята друга част. В семейството им има и трета част обаче – дъщеря им Ая, която е на четири, но ще участва във филма на мама.

У Яна има някаква еуфория, която не може да не те поведе и теб, за да ти представи нейния свят. Нейната истина. Нейната реалност. И аз се поддадох…


Живееш тук, живееш и в Лондон. А сега пък си си харесала Амстердам.

Бяхме миналата година. Това беше първата ни почивка от много време насам, точно когато свършиха снимките на филма „Възвишение“, в който участва Алек. Отидохме и направо се влюбихме. Много беше вълшебно. Но там всяко място инспирира като че ли. Навсякъде има история. Много ми харесва… Мисля си, като наближи времето, да си потърся нещо там. Като режисьор най-вероятно. Там всички знаят английски, което ме учуди. Бих поживяла в Амстердам една година, да опитам, после – някъде другаде.

А като се върнеш през септември 2018 в Лондон, имаш ли конкретен ангажимент?

Не, но постоянно вървят кастинги. Сега приоритет ми е филмът.

Въпросният филм, за който говориш, е по книгата на Весела Тотева „Падение и спасение“. Кой ти показа пътя към нея?

снимка: CultinterviewС дъщеря й Валентина сме близки, тъй като нашите мъже са приятели от деца. Дори живеехме 2 години заедно в Лондон, докато Ая не се появи.

Валя ми е разказвала историята на майка си, но не в такива детайли. Докато не прочетох книгата, не бях осъзнала каква е самата история. Никой не очакваше толкова бързо да се развие всичко. Написах сценария, но обикновено не мисля в толкова дългосрочен план нещата. Не сме кандидатствали във Филмовия център. Решихме, че нямаме време за това  -да чакаме пари 3 години, ако изобщо ни отпуснат. Има един момент, който ако не хванеш, започва едно отлагане във времето.

Не е въпросът да завършим филма просто, а да хвърлим светлина върху проблема със зависимостите и как те оковават.

Замисляла ли си се колко е прекрасно това, че самата ти не си попадала на мястото на Весела?

В живота си ако съм зависима от нещо, то това е храната. Не съм попадала на наркотиците. Дори в моето училище не сме имали зависими. Много е странно, защото всички ме питат: „Ти къде си расла“? Ами в музикалното в Пловдив ().

Като дете бях супер чувствителна, чак прекалено.

Непрекъснато плачех и не съм сигурна, че нашите разбираха защо го правя. До трети клас бях в друго училище и изобщо не ми харесваше там. Но когато ме приеха в музикалното, там за мен беше като една къщичка, моето място.

Никога не съм знаела какво нещо са наркотиците. В 12 клас започнахме да пием, но аз пия вино само. И нямам такива ситуации на безпаметност. А историята във филма е за силата на човешкия дух, през историята на една жена, с много силно позитивно послание. Весела вече има фондация и го е превърнала в мисия – да помага на хората с този проблем. Тя попада съвсем случайно в света на наркотиците през 90-те, а по това време все още няма толкова информация за тях. Вече има информация, но в повечето случаи родителите не разбират дори. Харесва ми как Весела възприема миналото си и не се отрича от него. Ще съм щастлива, ако успеем да предотвратим дори и един човек да тръгне по този път.

Българската литература ли става по-добре, че все по-често се снима по книги на наши автори?

Има страхотен подем в изкуството като цяло. Когато авторите се чувстват насърчени, имат свобода да творят. Имаше един много мъртъв период – и откъм литература, и откъм филмопроизводство. Сега също не е розово, но се правят и много независими продукции. Като снимах преди три филма и си мислех, че това е страхотен джакпот. А няма как да ставаш по-добър, ако не си на снимачната площадка. Има подем. Въпросът е в качеството. Преди няколко дни гледах „Възвишение“ – красив, с хумор, истински, без всякаква пошлост.

2011 ли ти е преломната? Напусна театъра тук и трябваше да правиш първите си крачки в Лондон.

Беше, да. Беше странна година, защото никога не съм мислила, че ще живея някъде извън България. И като срещнах Алек (б.а. Александър Алексиев), случи ми се и да попътувам и да срещна хора, които правят кино и театър, имах нужда да си сверя часовника и да видя къде се намирам спрямо останалия свят.

Защото е много лесно да се чувстваш важен в рамките на България,

като си кажеш, че си голяма работа. Не съм го правила, но го виждам при мои колеги.

След като завърших НАТФИЗ, веднага отидох в Младежкия театър. Моята мечта беше да работя като актриса и изведнъж получих назначение. За мен това беше голямо нещо. Направихме „Три сестри“ с проф. Азарян. Оттам нататък работата рязко спадна. Бях млада актриса, а това, в което участвах, не ме ентусиазира толкова много.

А не можеш да откажеш роля…

снимка: CultinterviewОтказвала съм много пъти. Борила съм се вътрешно, защото имаше период, в който нямах никакви пари. И не знам как съм оцелявала. Работя с емоциите си и за мен е много важно да ги инвестирам там, където вярвам, че трябва да бъдат инвестирани. Има хора, които умеят да правят халтури. И това е супер, защото в такъв свят живеем, че материалното е много важно. Няма как. Ти оцеляваш по този начин. Обаче аз не мога. Предпочитам да стоя без никакви пари, без да има какво да ям. Ако отида за нещо, за което после ще се измъчвам… за мен това не е ок, защото после ще се натоваря 10 пъти повече. От тази гледна точка винаги съм гледала да правя неща, в които вярвам.

Преломният ми момент беше не когато напуснах Народния, а когато напуснах Младежкия театър. Водех вътрешни борби непрестанно. Не можех да разбера как един човек иска от мен да направя някаква пошла смешка на сцената. Не вярвам в това. Обаче си длъжен и срещаш съпротива дори когато предлагаш варианти.

Имам проблем, докато взема решение. Но в момента, в който взема такова, никога не съжалявам.

И се чувстваш свободна?

Много свободна.

Присъща ли ти е творческа разсеяност?

Не. Имам творческа фокусираност (). Имах един период, по време на бременността… все едно бях друг човек. Не си спомнях къде съм се събула, какво съм яла на обяд… А иначе мозъкът ми е като чекмеджета. Тази бременност ми разказа играта.

6 месеца след като родих, си влязох в релси, но пък други неща се разместиха.

Ая е същата като мен – много бързо връзва нещата. Силната ми черта е, че не се паникьосвам и успявам бързо да реагирам в екстремни ситуации, да погледна нещата отстрани.

„Говорещата със слънцето“, каквото е значението на името на дъщеря ти Ая, още ли търси публика, както при раждането си?

О, да. Тя винаги успява да извоюва по неин си начин вниманието. Движи се по нейните си стъпки, без да изисква.

Търсите ли да има синхрон и симетрия между вас с Алек?

То има. Може би затова върви връзката ни. Много е яко, че гледаме в една посока. Миналата година останах заради него в България – заради снимките му в „Откраднат живот“ и „Възвишение“, а тази година той остана тук заради нашия общ проект.

Пътуваш ли вътре в себе си?

Да, благодарение на нещата, които правя. Това е силата на изкуството. Ако всичко остава у мен, сигурно ще се побъркам. След като родих все едно срещнах нов човек, който тепърва опознавам, нови емоции. Още ми е трудно и не мога да кажа, че съм се овладяла напълно. Все още имам проблеми с хормоните, защото съм с Хашимото. И уж съм си аз, ама не съвсем. Върви опознавателен процес. Но пък откакто се роди Ая, програмата ми се структурира. Знам, че имам три часа свободни, в които да пиша сценарий. Ако не ти дойде музата – просто няма да си го свършил.

Вече не губя време в очакване на вдъхновение.

Днес примерно трябва да го имам от 2 до 3, като си концентрирам мислите. При мен това работи.

Заради режисурата гледаш ли на света внимателно и с широко отворени очи?

Малко избирателно действам. Когато трябва, си ги отварям. Живея си в балонче. Това идва и от професията ни – създаваме светове, бягаме от реалността. А реалността какво е? За мен е едно, за теб е друго, за човека на улицата е трето. Понякога ми е много мъчно. И ако седна да наблюдавам, ако седна да се оглеждам… Аз съм такъв човек, че ако можех да живея без пари, щях да живея именно така.

Някаква болест е обхванала хората. Ние вече не се вглеждаме в себе си.

снимка: Cultinterview

Страх ни е да чувстваме и едва ли не е по-добре да се самоубиеш, отколкото да изразиш някаква емоция. Много сме се отдалечили от истинските неща. И какво като имаш еди-каква си кола? Хората искат да доминират и да се чувстват важни, обграждат се с предмети, за да се чувстват важни. Убиваме всякакъв вид чувствителност. И всичко работи в тази посока.

За мен истината е в това да работя каквото обичам и да науча детето си да е честно. От там нататък е ясно, че всеки има собствен път и се сблъсква с препятствия, които да преодолява сам.

Какво може да наруши спокойствието ти?

Въобще не съм спокойна през цялото време. Много неща ме изкарват от комфортната ми зона, особено тези, които не обичам да върша. Обаче не мога да живея само според това какво ми се прави днес.

Ако ми се наложи да отварям плик със сметка вътре, моментално ми се разваля настроението за седмицата.

Имам някаква съпротива.

Какво би успяла да направиш за 10 секунди, ей сега?

Да сменя памперс (). Дори не знам защо се сетих за това…


снимки: Радостина Колева