От година е в екипа на спортната редакция на bTV, а динамиката, която притежава, е различима и от екрана. И не става въпрос за характерната за младостта жизненост, а за такава, зад която стои убедителност. По-странното е, че Флори дойде на срещата ни притеснена. Дори пожела да направим първо разговора, за да знае, че се е справила добре. Учудващо. Защото толкова се забавлявахме, а тази живост ми я предаде и на мен самата.
Срещна ни кампанията „Да изчистим България заедно“, предстояща на 14 септември, където тя е посланик, а Cultinterview – медиен партньор.


Каза ми, извън този разговор, че хората се притесняват от камерите. Ти кога спря да го правиш? Все пак идваш от радиото.

Май не съм от най-притеснителните. Нямам проблем с публиката или със самата камера, тъй като от малка се занимавах с театър и с актьорско майсторство. Това пречупи нещо в мен. Когато бях съвсем малка, не ми пукаше от нищо. Ходех, запознавах се с хората, говорех си с тях. После, в гимназията, станах малко по-срамежлива и затворена. Не обичам да съм център на вниманието, но нямам притеснение.

А в радиото попаднах съвсем случайно, докато учех в Американския университет, непрофесионално. Ние обаче го взимахме много насериозно, тъй като си имахме аудитория от обичащи ни слушатели, които знаеха кога са предаванията. Прехвърлихме всичко това после в интернет, а те продължаваха да ни слушат. Ако човек обича да разказва, няма значение дали е в радио, или в телевизия.

Кога е бил сблъсъкът ти с театъра всъщност?

Бях на 3 годинки, когато в БНТ имаше конкурс за театрална школа. Аз – не, но моите родители явно са имали огромно желание. Приеха ме. Бях там до 5-6 клас. После, в университета, участвах в няколко постановки. Системата в Американския в Благоевград беше малко по-различна: учиш по специалността, но трябва да взимаш и различни курсове. Т.е. учила съм и математика, което бе най-голямата трагедия за мен; физика, история. В четвърти курс придобих увереност и режисирах една пиеска. Беше страхотно вълнение и това са ми от най-хубавите изживявания.

Остана сега да режисираш някоя емисия…

Често се налага да помагаме на продуцентите и редакторите, когато има отсъстващи.

Няма как да не си център на внимание, когато работиш в телевизия.

Когато ме поканиха от bTV за водещ, първата ми реакция беше, че това няма как да стане. Обясниха ми, че не мога да бъда само репортер. Съгласих се, но и сега много държа да ходя на терен, да снимам различни истории и събития, тъй като това ми дава най-много вдъхновение и удовлетворение.

За мен воденето не е най-вълнуващото в работата ни, но и там има тръпка и адреналин,

защото знам, че ме гледат много хора, знам, че има екип, който не трябва да излагам по никакъв начин. Особено сега, с новото студио, което ни дава още повече възможности да представяме новините по най-интересния и близък до хората начин. И все пак, когато направя лапсус, за мен все едно свършва светът.

Един лапсус не повежда ли друг след себе си?

Зависи, трябва да останеш много концентриран. Когато бях малка, тренирах художествена гимнастика, а там всички елементи са във връзка, следват един след друг. Ако не си мобилизиран, направиш ли една грешка, това може да доведе до сериозни последствия или някое последно място. Останеш ли мобилизиран, може да успееш да се справиш и с една грешка. Съдиите го оценяват това. Веднъж на една емисия наистина щях да се разплача. Аутокюто спря, бях започнала едно изречение, то пък впоследствие било променено… Пълна какафония. Усетих как лицето ми пребледня. Пуснахме видео и на следващия план вече бях супер усмихната и доволна. Приятелите ми после казаха: „Добре, че се върна усмихната“. Представяш ли си да се разплача в ефир? Зрителят не пита и трябва винаги да си в топ-форма.

А когато не си?

Имала съм такива дни, обаче излизам и… все едно имам рожден ден (). Тази работа сама съм си я избрала. Всеки в своята професия се справя с различни трудности. Затова винаги даваш най-доброто от себе си, няма как. Трябва да съобщиш новините и да накараш човек да ги изгледа с кеф.

Е, то страшен кеф е, когато някой е загубил мач.

Ами другият е спечелил (). Има сериозни теми, с които трябва да се подходи с голяма отговорност. Има начин да си позитивен, въпреки всичко.

Мечтала си за художествена гимнастика и проведе сериозна тренировка в залата с момичетата неотдавна. Щеше ли да имаш сили за това, ако навремето беше продължила сериозно с този спорт?

снимка: CultinterviewЕдна от причините да се откажа от гимнастиката е, че си дадох сметка, че световен шампион не мога да стана. Много е трудно. В една възраст можех реалистично да погледна на качествата и уменията си. Направих си преценка докога има смисъл да продължавам така. В никакъв случай не си загубих времето, защото това е заниманието, което ми е дало най-много в този живот – като дисциплина, отговорност, работа в екип. Тези клишета ги прилагам наистина и в живота. Оттам нататък трябва да се развиваш като личност. Избрах да уча по-сериозно. Спортът не ми даваше тази възможност – по едно време дори бях на индивидуално обучение в гимназията.

Реших да се откажа от гимнастиката и да поема по друг път.

Сега съм близо до момичетата, тъй като съм тренирала с някои от тях, приятелки сме, а и обожавам самия спорт. През януари се срещнахме, за да разкажем за мисията на златните момичета в bTV Репортерите, потренирахме заедно и ми беше адски трудно. Тялото атрофира, мускулите възприемат натоварването по различен начин. Вече съм и на възраст (). За спорта вече съм пенсионер. Но това беше начин да повдигнем поне малко завесата, която крие целия труд, невероятните лишения и тежките тренировки, благодарение на които гимнастиката ни продължава да бъде на толкова високо ниво.

Изглеждаш нежна. Кога е трябвало да я порежеш тази нежност?

Изобщо не съм нежна, да ти кажа честно (). В училище трябваше да се определя с една дума и аз казах „мъжкарана“. Футбол с момчетата, биех се правех пакости – това бях аз.

Изглеждам нежна, но по характер изобщо не съм такава.

Затова се върнах към футбола и много сериозно го отразявам. Там най-вече трябва да бъде пречупена нежността, защото е необходимо да ме взимат насериозно. Когато си стоиш на положението, доста по-лесно се получават нещата. Така само можеш да спечелиш уважение сред ръководство, треньори, играчи.

Ще стигнеш ли до Китай с влак?

А-а, къде си го чела това ()? Надявам се. Онзи ден пак се сетих за тази моя мечта. Все по-реалистична ми се вижда. Мислех си, че ми е мечта за по-далечно бъдеще. Обаче кога, ако не сега? Когато имам две деца и семейство ли? Тогава ще е много по-трудно. Сега е моментът да го мисля. Напоследък съм се запалила по пътешествията. Често гледам за билети. Нищо не купувам, но гледам и се мотивирам да предприема тази последна крачка. Накрая ще си купя до Русия, а после от Москва до Китай – с влак.

Ама това е доста път…

6-7 дни. В това е тръпката, да видиш свят: Сибир, Монголия. Има и организирани екскурзии, но не искам такава, защото преживяването няма да е същото. Обожавам да се возя с влак и го правя и до ден днешен. В тях можеш да се разхождаш.

Приключенец ли си?

Да, обичам приключенията. Като малка се забърквах във всякакви пакости. Нон-стоп звъняха на мама.

От 1 до 4 клас бележникът ми беше пълен със забележки за поведението.

След 5 клас станах спокойно дете, но този авантюризъм си го пазя и обичам да се впускам в екстремни неща.

Ама ти, като отидеш в Китай, после ще искаш да идеш на Луната.

() Е, не, имам да обикалям цял свят.

Като отидеш в Китай, да не решиш да продължиш към Япония?

Ами да. Спонтанните решения са ми най-любими, стига да можеш да си го позволиш.

Научила си интересни истории покрай много спортисти. Кога си се чувствала впечатлена?

Всяка история, в която вложиш сърцето си, си струва да бъде разказана. Когато видиш, че човекът отсреща е отзивчив, иска да сподели и те приема по-скоро като приятел, тогава се получават най-хубавите истории. Тогава всяка една история има смисъл.

Дори и най-скучното интервю с новия футболист на еди-кой си отбор може да бъде представено по интересен начин.

Въпросът е да дълбаеш навътре, без да бъдеш нахален.

Интервюирах бившия вече футболист на „Левски“, Давиде Мариани. Бях решила, че ще го правя като филмче. Нищо не знаех за личния му живот и отидох с цялото си любопитство. Такива интересни неща ми разказа: как са се запознали майка му и баща му, че са си обменяли писма в продължение на години. Давиде с такава любов ми го разказваше това… Как да не го предадеш красиво после?

Търсиш ли безупречност?

Да, но гледам да не съм свръх-амбициозна. В същото време има неща, за които много се ядосвам. Примерно не ме интересува дали косата ми е в перфектно състояние. Няма да ми направи впечатление, ако някой кучур не е застанал правилно. Същевременно, ако картината и звукът във видеото ми не се появяват едновременно, мога да полудея. Обичам всичко да е изрядно, но чак да се сърдя и да вдигам скандали за дреболии – рядко.

Нужно ли е да има конкуренция в телевизията, за да се развиваш?

Задължително, но не толкова в отдела, колкото спрямо другите медии. Трябва да се търси, да се рови, да се надпреварваме кой ще направи по-интересен репортаж… На мен това много ми тежи, защото

конкуренцията в България става все по-малка, най-вече заради външни фактори,

които умишлено я убиват. Въпреки че колегите ми са страхотни и изключителни професионалисти, а да се състезаваш сам със себе си е много важно, няма ли външна конкуренция качеството неминуемо пада.

В какво се изразява тази надпревара?

Отиваш на терен и започваш да търсиш новини, да намираш решение за даден проблем, да се опиташ да го разгледаш от различен ъгъл, да засегнеш проблем, за който другите няма да се сетят, да задълбаеш в дадена тема по-алтернативно, за да си различен.

Имаш ли случаи, в които просто не са ти обръщали внимание?

Не, много съм досадна (). Ако не стане днес, ще стане утре; ако не стане утре, ще стане до края на седмицата. Много рядко не се случват нещата. Особено когато си коректен и безпристрастен.

Кога е твоето време за размисъл?

Докато тичам, докато се къпя. С тази професия непрекъснато мислиш за нещо, натоварен си. Хората си мислят, че в спорта е много лежерно, но изобщо не е.

Лягам и ставам с мисълта за телевизията.

снимка: Cultinterview

Но реално работя хобито си, което е страхотно. Почивка за много свободни размишления нямам. А и тя за какво ми е ()? Тичам сутрин със слушалки, пускам си BBC radio и там се въртят какви ли не новини нон-стоп.

Едно от лицата на кампанията „Да изчистим България заедно“ си. Научихме ли се да чистим около себе си?

А, ей това е големият въпрос. Тези навици започват от най-ранна детска възраст. Т.е. ако не си научен в семейството, че трябва да пазиш приличие около себе си, че е важно какво оставяш след себе си, няма как да станат нещата. Всичко тръгва от индивида. Естествено, че на политическо ниво могат да се вземат решения да спрем употребата на пластмаса, да няма сламки в заведенията. Ако ти самият обаче нямаш волята да промениш нещо, няма как да накараш тези отгоре да променят каквото и да е. До ден днешен виждам как хората си хвърлят фасовете от колите, дъвките по улиците, пластмасовите чашки – около заведенията. Усилието е минимално. Това е най-елементарното нещо, което може да се свърши. Често кошчето е на 10 метра от теб. А в България има толкова много кошчета…

Всъщност колкото повече са кошчетата, толкова по-мръсна е държавата.

Ако отидеш в Австрия, там няма. Хората са осъзнати. А тук имаме да извървим дълъг път. Кампанията „Да изчистим България заедно“ е пример за това, че има хора, които имат воля. А те всяка година стават все повече. Миналата година беше поставен рекорд и като цяло хората имат все по-голямо желание да променят средата около себе си. Но за да се случи това, трябва да променим мисленето си.

Чрез социалните мрежи информацията достига в почти всеки дом. Всеки вижда, че се случва нещо хубаво. А кой бяга от хубавото? Никой. Някой трябва да му даде добър пример. Затова bTV го прави.

А кога ще се изчистим отвътре?

Е, това е най-сложната чистота. Позитивен човек съм и вярвам, че хората се раждат изконно добри, а след това обстоятелствата и средата ги променят. Това е моята философия. Но забелязвам, че на хората им е много трудно да останат чисти, защото това, което виждат отстрани, не е чисто. Трябва да осъзнаем, че всичко започва от индивида.


снимки: Радостина Колева