Много ранно кафе на почти празен, иначе оживен булевард… Талантливо момиче с първа книга и изживявания като за още три напред… Леко зимна картинка със спомени, терзания, любови и… тишина. Харесвам Мила не защото е журналист, а защото има афинитет към неординарните хора и слова.


10 години писа книгата си “Хартиета лодка в открито море”. Чакаше да дойде смелостта ти ли?

Не, просто не знаех, че пиша книга. 10 години записвах преживявания и промени, случващи се с мен. Знаеш, като всеки пишещ човек, да пишеш е необходимост. Както художникът има нужда да нарисува чувствата си, ние имаме нужда да запишем думите. Започнах с писане на думи и запазването им като в чекмедже в блог. В началото бях сигурна, че го четем аз и група “съветски учени”, както и няколко приятели в чужбина. В един момент открих статистиката колко хора влизат в блога и бях шокирана. Те растяха. Започнаха да ми пишат, намираха ми мейла. Пишех лични преживявания, в които хората се намираха. Колкото сме различни, толкова са и еднакви животите ни. Хората намираха утеха в способността ми да изразявам наши общи изживявания. Понякога намираха и решения или тревога. Нараснахме, защото се открихме, че сме парченца от един пъзел и чувстваме еднакво.

Следващата след още 10 ли ще дойде?

Надявам се, че не. Моите приятели много ми се сърдят, когато се изненадам от свой успех, от свое малко постижение. Изненадах се на начина, по който беше приета книгата, изненадах се, че ми изпращат отзиви, че явно е чакана от хората. Не от дълг се започна да пиша следващата, а от вдъхновението, че и следващото, което напиша, може би ще е полезно. Имам дълбоко вроден страх да не правя неща, които са само за мен. Ако го правя само за себе си, няма нужда да го издавам.

Не знам в каква форма ще бъде. Не знам дали не ми се пише роман… Може би разкази, може би сценарий за кино… Виждала си как едно цвете цялото е на пъпки, след като дълго време е зимувало. Тогава знаеш, че всеки момент пъпките ще се отворят и ще излезе нещо сочно и красиво, ще излезе живот. Така се чувствам.

За 10 години много се променяме – начинът ни на виждане, на мислене. Когато затворих тази книга, видях колко е бил дълъг и интересен пътят ми, с всичките му кривини, ставания и падания. Ако беше написана за година, нямаше да е и наполовина толкова ценна.

Тази “лодка” донесе ли ти особен вид щастие?

снимка: CultinterviewИнтересна е темата за щастието. Минах през етап, в който се убедих, че преувеличаваме тази работа със щастието. Минах през период, в който разбирах щастието по доста наивен и инфантилен дори начин, за да стигна днес, когато отново смятам, че щастието е важно. Не е извън нас. Дори да съм сама, вътре щастие не липсва. То е в пътя. Лодката не спира. Дори да е падала и платната ѝ да са били в кал, слънце отново е изгрявало и ги е изсушавало. На моменти е било невероятно, че продължавам. Освен това гледката от лодката е толкова красива, че дори и да си в голямата буря, с идването на слънцето щастието отново ще е около теб – в рибките, които скачат, в хоризонта, който е безкраен, но носи надежда.

Ти си силно романтичен човек. Нещо не е ли убивало тази романтика?

Да кажем, че бях силно романтична. Сега съм като бившите пушачи, които са най-злостните критици на пушачите.

Романтиката ми отиде в лек цинизъм,

в досада, в лека обида към любовта и нейните лъжливи обещания. Това с романтизма също е процес, през който се откривам различна днес. Ако преди 10 години за мен е било романтично да се омъжа в бяла рокля, в момента ми е по-романтично някой да ми подаде ръка да мина през локвата, да скоча в нея, да го изпръскам и да се смеем като деца.

Ако не те напсува междувременно.

И това (). Въпросът е да се чувстваш жив. Нямам нужда от сваляне на звезди и от грандиозна любов. Един поглед, едно мълчание… Тишината е по-романтична днес от любовните думи.

Сама ли отглеждаш сина си Андрея?

Да, с огромната помощ на майка ми. Сами сме си, бойни другари. Много е силна и специална връзката между майката, която сама е отгледала детето си, и сина ѝ. Той ми е много повече от дете, защото с него от години споделям кино премиерите, новите книги, пътуванията. Знаеш ли на какво се смяхме вчера като луди? С приятелки си свалихме Tinder с чисто забавна цел. Там има безкрайно смешни описания, нелепи снимки. На следващата сутрин Андрея ми погледна телефона и му разказах. Продължихме да се забавляваме заедно така, както го правих с приятелките си предишната вечер. Дадох си сметка, че е много пораснал. Много сами сме били… Да не говорим колко неща съм научила от него и той продължава да ме променя.

Той направи своя първи успех в киното в “Дъвка за балончета”. Ще го пуснеш ли за следващ филм?

Андрея снима и втори филм след това – “Прасето”. Но той няма такъв интерес към актьорството, колкото към сценариите. Това е повлияно от мен, защото учих “киносценарий”. Гледайки филми заедно, ние ги дискутираме на тази база.

Имала ли си някога съмнения дали ще можеш да се изразиш максимално добре?

Да, имам го в момента. Знам, че мога само едно интервю да ти дам, а много харесвам твоя сайт. Важно е да бъда събрана в мислите си и те да са точните, а не да ти кажа от всичко по малко. Още един урок – с колкото по-малко напрежение се изпълваме, толкова по-лесно се случват нещата.

Ама не се напрягай!

Да, ето сега се отпускам. По този повод… в добрите отношения не трябва да има напрежение, напън, тревожност.

Всяко хубаво нещо се случва с лекота.

Това е добър симптом дали сме в подходящи отношения с някого. Да, когато държиш на него, работиш постоянно върху връзката ви. Но ако има много пречки, “дали”, “не мога”, “не искам”, тогава няма смисъл.

Що се отнася до децата, и там понякога има много въпроси и пречки, но в момента, в който ги погледнем като неща, които ни е дадено да научим за себе си, много бързо се изглеждат отношенията. Със сина ми сме много различни и дълго се гневих за някои от тези разлики. Докато не погледнах отстрани и установих, че това е голяма грешка. В момента, в който спрях да го сравнявам със себе си, нещата тръгнаха човешки.

Кое е интервюто, което си взимала и най-силно е влизало в душата ти?

О, много са. И се гордея, че са с много различни хора. След интервюто с Биляна Савова си тръгнах различен човек. Понякога, когато пропадам, се връщам и си го препрочитам. То ми дава сили. В същото време тя е човек, който е на моите години, преживяла е много и е постигнала много. Точно толкова си взех и от едно 23-годишно момче наскоро – Тино. Той е безкрайно мъдър, интересен и дълбок. От интервюто с него си тръгнах също толкова обогатена. То е въпрос на избор какво да вземеш от хората, стига да го имат, разбира се. Ставаш от тази маса и си тръгваш различен.

А искало ли ти се е да си тръгнеш по-рано?

О, да (). Знаеш, че една среща много бързо може да бъде прекратена с: “И сега последен въпрос…”.

Каква е твоята формула за бягство?

снимка: CultinterviewИмам навика понякога да се прибирам в черупката си, но гледам да не се задържам там. Хубаво е да си починеш от всички и от всичко, но няма по-хубавата почивка от активността. Това да съм постоянно на педал, да се срещам в много хора, да гоня срокове – това ме зарежда. Затварянето е по-скоро емоционално и не винаги се забелязва от хората. Просто спирам да споделям, да пиша. То си е като санитарен полуден на емоциите.

Иначе съм човек, който обожава дома, но това не го усещам като бягство.

Домът е пристанище, от което не бягаш, а там се чувстваш сигурен.

Хубаво е в пристанището да има и други лодки. Бягам главно от себе си и от собствените си, бущуващи на всички полюси, въпроси. Почивам си и продължавам към следващите. Постоянно трябва да има питане и ровене. Искам, когато един ден си отида от този свят, да знам, че съм опитала много неща, че съм ги усетила и съм се докоснала до интересните хора. И че това ме е направило добър човек, най-вече към хората, които обичам, защото най-много на тях имаш право да даваш. А даването е голям подарък. Казвам го и на сина си. Не всеки разрешава да му се даде. Обогатяващо е.

На света се срещат множество идеи. Как намираш своите?

Тук вече интуицията се вика на помощ. Знам, че моите са тези идеи, които са лични изживявания.

Има една теория, според която най-добре за нещо пишат хора, които не са го изживели.

Мога да пиша вероятно за домашното насилие, но не и на този етап.

Има неща, които ме карат да настръхвам. Например порастването на децата. Това е тема, която ме вълнува, интересна ми е и на която мога да се посветя. Намирам се в темите, които ме карат да будувам. Когато заспиш, хаотично мислиш за много неща, но има ли една тема, която избутва всички останали, не я изпускам.

Снощи за какво си мисли?

Как да си озаптя страховете. С тази осъзнатост, към която толкова се стремя, която толкова харесвам у хората, се появяват и страхове. Бях доста безстрашен човек преди 20 години и съм се кефила на това. Не меря на везни отношения, дадени и взети неща, скачам безразсъдно, но тези страхове ме намират. Може би искат нещо да променят вътре в мен, може би искат повече. Сега смелостта е в това да не те е страх, да знаеш, че ще има буря в морето. Това е новата смелост, смелостта на 40-те.


снимки: Радостина Колева