Той не е от хората, които гледат в една точка, взират се в тавана и стоят мълчаливо. Действа и не сдържа емоции. И толкова му отива да е такъв: приказлив, забавен, хвърлящ случка след случка. Изчакал е реда си по пътя към популярността и вече знае, че си е заслужил мястото “под слънцето”.

Сега Даниел обикаля България с театър, с който усмихва хората. Нима не ни е необходимо точно това в днешно време?!

“Съни бийч” започна втория си сезон. Трябваше ли нещо да промениш у себе си?

Да, трябваше да науча много повече текст, да стана по-концентриран и сериозен. А самата ми роля не очаквах, че ще присъства в целия първи сезон. Тя е била замислена за 2-3 епизода. Сега имах предварителна подготовка, мислех за образа. Но не съм променял нещо генерално по себе си, дори физически.

А тази сериозност отрази ли ти се и след сериала?

Да. Колкото повече снимаш и работиш, толкова повече се подготвяш. По-добре е да си с научен текст. Когато си наясно с него предварително, можеш след това да се развихриш, да мислиш за нюанси, за детайли, а не просто да си кажеш думите. Един добър актьор може да говори логически, но трябва и да му вярваш на това, което казва.  

Имаш ли роли, които не ти дават мира?

Не, животът така ми е тръгнал, че трябва да съм благодарен на съдбата, понеже нямам роли, от които да ме е срам. Бях се отказал от театъра. Когато завърших академията, бях тук и там, порепетирах, но след това започнах да снимам в чуждестранни продукции, малки роли, реклами за чужбина, работих в телевизия… Върнах се преди 2 години, а вече имам три представления, в които участвам. Изведнъж пак ми се услади, пак ми стана приятно и разбрах, че за един актьор театърът е изключително важен. Поддържа го в добра форма. Би ти навредил, ако 5 часа си бил на сцена, крещял си и след това трябва да снимаш нещо тотално различно пред камера. Тогава можеш да се объркаш.

Сега репетираме “Мъжка бърлога” с Асен Блатечки, Станимир Гъмов, Румен Угрински и Стефан Рядков, а преди това изкарахме “Кучки” отново с Асен, Невена Бозукова, Гъмов, Албена Павлова и Петьо Петков – Шайбата, което е по-женско, за проблемите на жените. Третото е “Отчаяни съпрузи” с Явор Бахаров и Бойко Кръстанов. Тези три участия ми дават стабилна заетост почти всеки месец. Играя 10-15 пъти в месеца.

Преди си мислех, че мога без театър, но се оказа, че не е така, защото публиката ме унася. Не мога да кажа, че живея в някакъв различен свят чрез него или се превъплъщавам в кой знае каква роля, че виждам майката и бащата на образа… Не сме шамани, които си говорят с персонажите. Това са абсолютни глупости. На мен ми харесва контактът с колегите. Дори и нещо да се обърка, така да го завъртиш, че да съумееш да се върнеш в сюжета. Много ми харесва. Има приятна душевна рефлективност, която те кара да усещаш какво става, да бъдеш нащрек.

Щастливец си, че се занимаваш с това, което си си избрал.

Цял живот съм правил само това и не съм правил компромис никога. Откакто завърших гимназия и животът ми поднесе шанса да мога да вляза в НАТФИЗ от първия път, винаги съм работил неща, свързани с професията. Може да не съм имал пари винаги, може да съм се чудил как да си платя сметка, но не отидох да правя нещо друго. Водил съм събития, ангажирал съм вниманието на деца, говорил съм им за театъра, забавлявал съм ги, бях в театъра в Сливен, бях в Плевен, но не се отказах. Накрая успехът си дойде и мога да живея от актьорството добре. Даже много добре. Не мога да кажа, че се лишавам от нещо аз или хората покрай мен. И мога да споделя, че музикант или актьор могат да хранят къща.

Успял си да вмъкнеш и музиката. В “Гласът на България” заради себе си ли участва?

То стана много случайно. Винаги съм искал да пея. Когато снимахме първия сезон на Sunny Beach, със звукорежисьора Иво си пеехме песни във всяка обедна почивка. После ми се обадиха от bTV да пробвам и да се явя на кастинг. Сега ми предстоят проекти, които са свързани хем с театър, хем с музика.

Какво успя да си откраднеш от Стефан Данаилов, в чийто клас си бил?

Всичко: да имаш самочувствие на сцената, да уважаваш всички колеги – служби, чистачки, актьори… Защото си никой без всеки един от тях. Ако няма кой да каже, че ти си краля, тогава какво?

Ако не уважаваш професията, няма как да станеш добър. 50-60 % от занаята съм го научил от Мастъра. Оттам нататък колкото повече работиш, толкова повече проценти натрупваш. Това помня най-силно от него. А и беше добър и достоен човек. Много ценеше непринудеността на сцената. Никой не е работил с нас математически и да иска нещо да стане с конкретна интонация, с конкретно движение. Само ни даваше насоки, а че не сме повторили неговото, а сме го направили по свой начин, но ни е повярвал, тогава никога не ни е спирал. Научи ни да играем така, че хората да ни вярват. Вече си ми е рефлекс и не мисля как го правя. Стои си там като част от моята природа.

Спомням си една случка, когато за пореден път си бях строшил крака. Той се обади да попита как съм, изпрати състуденти да отидат да ми напазаруват, обади се на лекари. Беше изключително загрижен и това отношение много ми хареса. Бях “късметлията”, който е пострадал.

Отделно бяха обръщенията към нас. На мен ми викваше: “Шишко, ела да покажеш на това момче как се играе, че нещо не се справя”. На Зафир Раджаб му викаше Стафид по едно време. На друг казваше Дъртото, Младото… Беше ни като баща. До последно, до преди да почине, светла му памет, имаше информация за всеки от студентите си, интересуваше се кой къде е. Защото си ги подбираше така, че да си бъдат специални за него. Иначе забавните ситуации са много. Събували сме си гащите, без да знаем, че той е на сцената. Правим си майтап, нещо си се лигавим и в дъното на голяма сцена се чува: “Ей, обуйте си гащите, бе!”.

Мастъра беше част от нас. Изключителен пич и много голям мъжкар.

Кога си дързък и самоуверен?

В две ситуации: когато подписвам нов договор или когато говоря с жена. Самоуверен съм, защото нямам друг избор. Ако не си вярвам, нищо не може да се случи. Няма как да я карам на плочки, няма как да я карам на донжуановщина. Значи трябва много да си вярвам и да имам голямо самочувствие. Когато става въпрос за работа и бъдещи планове, тогава не правя компромис и внимателно вниквам. Малка държава сме и ако ми забранят да снимам, каквото и да е, в половин България? Не искам така. Преговарям за условия, в които да се чувствам комфортно, защото вече не съм на 20 години. Когато човек мине 30-те, е понатрупал опит.

Спрямо театъра ми е много добре на свободна практика. Няма нужда да играя за 800 – 1000лв, които да са ми сигурни, мислейки, че така си уреждам живота. Тази пагубна мисъл до никъде не води. Човек трябва да поема рискове и да пробва. Когато си независим, трябва да се държиш в кондиция. Иначе няма да те вземат, а трябва сам да се продаваш. Затова съм против щата. Друго е, когато там присъстват имена за престижа на театъра, но те не играят 20 пъти в месеца.

Не искам да имам сигурност, защото имам ли я, ще се отпусна. Случи ли се това, ще станеш най-обикновен човек с най-обикновена професия, който стои, взема едни пари и от време на време хвърля някаква артистичност от сцената. Това не искам да се случва.

Къде ти харесва да се връщаш?

Вкъщи – и в София, и във Варна. Аз съм човек, който обича дома си. Даже повече обичам да си стоя вкъщи, отколкото да излизам по заведения. Ходя, забавлявам се, но това до нищо не води.

Обичам да се връщам към стари спомени с брат ми, с който разликата ни е 10 минути. Тийнейджърството не беше от любимите ми периоди, но пък годините след завършване на академията са ми най-приятните. Даже спрямо детството, което никак не беше лошо, напротив.

А къде е брат ти сега?

В Англия е. Той се занимава с политика и икономика, работи и в една библиотека. Иска да стане преподавател в университета. Той е в класическата и задръстена част от живота, а аз съм в бохемско-романтичната. Главата му е пълна с изчетени десетки хиляди книги.

Докато той четеше, ти какво правеше?

Занимавах се с глупости. Ей ме, виж. Двамата сме хем различни, хем еднакви. Помагаме си един на друг. Брат ми е интроверт, а в мен се бият с екстроверта.

Кого си готов да сдъвчеш?

Ако някой много ме изнерви, а виждам, че не е прав. Преди много се стисках, ама сега съм готов да му отговоря за секунда. Гледам да съм дипломатичен, но ако се наложи да сдъвча и няма накъде, дъвча до край. Без скрито-покрито. Не се отказвам и от някой, който мачка по-слабите.

снимки: Радостина Колева