Когато автентичността ти е толкова силна, неизменно привличаш към себе си хора. Знам, че актьорите са егоцентрични, тъй като покрай професията си опознават себе си в детайли, но тя е устояла и свежестта ѝ ме очарова. Като пролетно ухание.

Сатиричният театър е неин творчески дом от година, а сериалът All Inclusive на NOVA е глътката различност в ежедневието ѝ на театрал. Елена Атанасова.

От Пловдивския театър дойде в Сатирата. Тази промяна носи ли и друга със себе си?

О, да. Някак си все едно завърши един 7-годишен цикъл. Първите 7 си ги взех, докато бях в Пловдив. Идването ми в Сатирата е благодарение на подадената ръка от Калин Сърменов. Беше важен етап в професионалния ми път, защото е необходимата глътка въздух в един творчески път. В новата среда съм приета добре, което е голям късмет да си намеря мястото. В такъв период съм, в който се чувствам заредена. Доста години обикалях из театрите из България и натрупах много опит все с добри партньори на сцената. Обичам такива промени. Мисля, че са необходими, тъй като застояването на едно място притъпява сетивата. Свикваш и загубваш тази стръв, която е много важна за нашата професия. Такива инжекции, чрез които излизаш от своята зона, ми се струва, че са важни. Дават поглед, в който хем има страх от новото, хем има предизвикателство и позитивизъм.

Едва ли има смисъл да тръгваш с негативизъм.

По-скоро си тръгнах с негативизъм от предишното място. Там продължавам да играя спектаклите на камерна сцена – “Двама на люлката” и “Чиста къща”. По-добре е да си дадем въздух с Пловдивския театър и да дишаме по-спокойно. Благодарна съм им, но се радвам, че поех по новия път.

Обаче предпочиташ щата в театъра, пред това да си свободен артист.

Не знам до каква степен на нашия театрален пазар можем да говорим за актьорска свободна практика. Много е трудно. Имала съм такива периоди и с няколко представления в месеца няма как да живееш. Не мога да дам рецепта кой е по-добрият вариант. Имам колеги, които се чувстват добре да имат много ангажименти, много спектакли, но аз на този етап се чувствам добре в трупа, в която да имам постоянното развитие от разпределенията. Това е едно усещане за принадлежност, което е много особено. Не си свободен електрон, който много си избира, а си в гнездо, в което пак твориш, даваш, градиш.

Но имаш възможност да си и в двете вариации, защото играеш в “Хаос” в “Театър 199”.

Тези проекти, които се случват успоредно с щата, са добре дошли и също са чакани. Особено когато срещите са хубави, както в случая е с Марий Росен и с моите приятелки Йоана Буковска-Давидова и Радина Думанян. Много искахме да намерим пиеса за нас и ето, че се случи.

Та чак получи номинация за наградите “Икар” за “водеща женска роля”.

Тя е продукт на съвместната ни дейност. Наистина имахме много приятен репетиционен процес, който започна лятото. Става дума за три жени, които се справят с хаоса.

Стартира All Inclusive. Наивността ти там има ли я у теб самата?

В сериала са съдбите на едни хора, всеки от които преминава през своя катарзис. Уж лекичко върви, но се замисляш. Усмихваш се, не те натоварва, но нещо ти отключва като усещане.

Формулата за успешен сериал е да искаш да гледаш съдбите на тези хора.

Имала съм такива.

Кои?

О, бях се побъркала по “Отмъщението”. Една руса мацка отмъщаваше на съдружниците на баща си, които са подпомогнали той да бъде оклеветен и да попадне в затвора. Сериалите са новата мания в нашия живот. Индустрията се развива нанякъде.

Да те върна на наивността…

Необходимата наивност я имам, все още я съхранявам. Тя много лесно се губи. Колкото повече навлизаш в професията, толкова повече това усещане за радостта от откриването изчезва.

Иначе в живота в някои ситуации си давам сметка, че съм много наивна. А за себе си по-скоро си мисля, че съм аналитична. То е и от зодията ми, Дева.

Много земя се е насъбрала в мен – Дева с Козирог. Твърде подредена съм в някои моменти.

Понякога си казвам, че не може толкова да ми е всичко подредено.

Когато си позволяваш да летиш тогава?

В попрището, което съм си избрала, летя. Там си позволявам фантазията ми да се развихри, влизам в кожата на други жени, които обикновено нямат нищо общо с мен. Много често гледам жестове.

Ама така хората покрай теб ще си мислят, че непрекъснато ги следиш и наблюдаваш.

Ами нищо чудно. Е, спазвам благоприличие на публични места. Сигурно има такива, които се разпознават, но все още не са ми се обаждали.

Човешкият талант ми дава изключителна вяра в духа.

Възхищавам се на таланта и му се прекланям. Ако в живота нещо ме обърква, когато има някакви масови психози, нещото, което ме връща и ми дава ето тази идеалистична представа за живота, са талантът и енергията: било то оперна певица, която пее изключително, или човек, който присъства на сцената.

Новата роля ново напрежение ли значи?

Не знам дали е напрежение. По-скоро е букет от много емоции. Първо среща с тази непозната жена, която трябва да разбера и да обиграя. В новата премиера, “Течна майка”, действието се развива в районно управление, което се занимава с това да ти формира нови мозъчни клетки. Моята героиня е влязла вътре в системата и е намерила начин да вирее и да превъзпитава.

Какви случки от живота пазиш в личния си архив?

И хубави, и лоши – all inclusive (). Обикновено много малки нещица ме правят щастлива. Големите събития, като случването на красива любов или загубата на родител, както се случи при мен на малка възраст, са неизменна част от живеенето. Май ги съчетавам и не мога да извадя цветенце самостоятелно.

Знам, че преживяванията са натрупвания, които са важни за професионалния ми път.

Давам си сметка, че това, което става в личния ми живот, впоследствие се отразява на ролите ми. Трябваше бързо да порасна.

Ранната загуба на баща ми на моите 19 години си беше голяма “случка” в живота ми. С майка ми трябваше да вземем “кормилото” в ръцете си и нямахме право да се предаваме. Това много определи пътя ни напред. Тази загуба не ме затвори, не ме направи мрачен и сърдит на живота човек, понеже баща ми беше изключително слънчев и светъл. Имах щастливо детство, гледана съм с любов. Въпреки всичко винаги съм вярвала, че нещата ще се подредят и че слънцето винаги изгрява.

Има ли слънце?

О, да ().

Когато си преживяла такава буря, следващите по-незначителни ли ти се виждат?

След такова нещо, което ти е дало тотално различна точка за живота, всички удари са свързани с по-лекото им преодоляване и по-бързото изправяне.

Определено се научих по-бързо да излизам от ситуации и да не потъвам.

Струва ми се, че нямам време за това. Закога да изпадам в някакви състояния? В момента съм обградена от много добри приятели и съм в среда, в която се чувствам добре. Имам съмишленици, хора, с които знам, че мога да споделя, да бъда разбрана и ако нещо не е наред, те да ми бъдат като ветропоказател. Мога да кажа, че съм един щастлив човек.

Като дете как привличаше вниманието към себе си?

О, въобще не го привличах. Бях много затворена. Майка ми е разказвала как съм си стояла в стаята в абсолютна тишина. Подреждах всички кукли и нещо им готвех. Имах си печица, хладилниче… На по-голяма възраст, покрай филма “Шатовалон”, си спомням, че толкова се бях впечатлила, че

бях решила да ставам журналист и да издавам собствено списание.

Взимах големи листи и пишех. Взимах интервюта от Шантан Нобел… Записвах имената на артистите и си измислях въпроси, измислях си и отговори. В някакъв момент ги бях намерила и много се смях.

Като малка ходех на алианс, учих френски език и на семейни сбирки винаги имаше: “Хайде сега да изпееш една френска песен”. Това ми беше… И на пиано свирих, и то трябваше да се показва. Но не съм търсила изобщо внимание. Ако можех тихо и кротичко да си играя игрите.

С братовчедите ми се правихме на “Седморката на Блейк”, телепортирахме се, търчахме… Но не съм търсила да съм в центъра на вниманието. Тихо и кротко умното дете с очилцата.

Къде са ти очилцата?

Сега са в чантата ми. Отново нося очила, защото се налага, недовиждам.

Кога пътят не си е заслужавал?

Мисля, че когато съм усещала, че не си е заслужавал, много бързо съм го сменяла. Пътищата, които съм извървявала и в професионален план, са си заслужавали, защото са ме научили на много. Ако усетя, че нещо може би си заслужава, било то срещи или хора, понякога давам втори шанс. Но не ми се иска да си губя времето в заблуди за нещата. На такъв етап съм сега, в който вярвам, че ако нещо не се случва, значи не е писано. Хората са казали, че “насила хубост не става”. Много вярвам в тази максима. За да не обидя някого, казвам много думи, докато човек разбере какво искам ад кажа. Имам такива ситуации. Но ако много ми се е качил някой на главата, съм толкова директна, че…

Кога имаш усещане, че денят не ти се е получил?

В общи линии винаги е свързано с някакви упреци към мен самата – че не съм направила нещо, че не съм реагирала, както ми се е искало, че е можело да погледна от друг ъгъл на ситуация. Експанзивна и пряма съм, а не винаги трябва да се реагира така. Често скачам. Но се уча на търпение. Не е като с кукличките. С реалните хора е по-сложно. Може би затова толкова обичам животните ().

Имаш ли си?

Имах две кучета, майка и дъщеря, за 15 години. Беше светъл период в живота ми. Загубата им след това ме втрещи, финалът беше тежък и след това се чудих дали отново ще мога да взема да гледам животно. Усещането за безпомощност, че нищо не можеш да направиш за тези същества. В момента храня бездомни кучета на вилата в Банкя.

снимка: Радостина Колева