Ненавършил 21 години, той попада в телевизията, а след това, 5 години по-късно – и в спортната редакция на БНТ. Счита, че тази работа сама го е намерила. А днес, когато вече не е там, рафтовете в главата му са все така препълнени и изявата им е в прекрасното и забавно предаване на bTV – “Аз обичам България”.

С Камен Алипиев е повече от приятно да си побъбриш, защото той го умее това. Говори, а аз слушам и ми е интересно, защото най-важното в живота на човек е в него да има случки. Е, Камен има ги в солидно количество.

Идваш от спорт. Това със спорта верую ли ти е?

Не може да се каже, че е чак верую. Спортът е основното нещо, с което съм се занимавал, но по-скоро като човек, който отразява събитията. Най-много съм обичал да коментирам спорт. Бях се занемарил доста, заради ситуацията в БНТ. Много е знаково да кажем, че правим интервюто точно срещу сградата на БНТ. Но такава беше ситуацията, че имах страшно много работа. Шегувах се, че като дойдех в 10,30 сутринта, си тръгвах в неделя в 7. Шегата е доста близо до истината.

Не ми оставаше време за спорт. Ходех на фитнес, но залата затвори и спрях да тренирам. Не бях влизал близо 10 години във фитнес, от 2010-а до 2020-а. Но сега ми доставя удоволствие и виждам видими външни резултати. А и имам повече свободно време, за да мога да си го позволявам.

Никога не съм бил спортист в истинския смисъл на тази дума, защото не съм си изкарвал прехраната с практикуване. Спортът влезе в семейството ни от съвсем малки, поради работата на баща ми, който е един от тримата съоснователи на спортната редакция в БНТ през 60-те години. Ние с брат ми растяхме с неговата работа и живеехме от едното голямо спортно събитие – до следващото. Това ни носеше и материални облаги, защото след ходенето на баща ми на олимпиадата на Мюнхен през 72-ра имахме сгъваемо колело, което още не можехме да караме. Както и толкова дефицитните дънки и джинси, които в България бяха символ на просперитет.

Баща ми не се задоволяваше само с едно нещо и ни закърми с класическа музика. Още преди да тръгнем на училище, спяхме в зала “България”, когато ходехме на големи концерти.

Ама не стана класически музикант.

Баща ми ни беше оставил пълна свобода, какво да правим. Много рано пораснах физически. Бях 1,80м между 4 и 5 клас и логично отидох да играя баскетбол.

Рамката на спорта винаги ми е била малко тясна, колкото и да го обичам и колкото и да смятам, че е най-добрата директна метафора за живота. Не съм чел лоша спортна книга или лош спортен филм.

Как се предава спорт по радиото?

Трудно. Голяма част от големите спорти състезания са достъпни по телевизията. В момента се опитвам в това предаване, “Спортна среща”, което правя по радио “София”, да измислям интересни теми, които са встрани от мейнстрийма. Имам си запазен половин час за изключително модерния Иво Иванов, с който сме заедно от първи клас и сме приятели повече от 50 години. Дели ли Атлантическия океан, но ние поддържаме връзка.

Още преди радио “София”, се забавляваме с класическото предаване на радио “Тангра мега рок” – “Джитбол”, което съществува още от времето на ефирното радио “Тангра”. Там съм заедно с Никола Стойнов и Васил Върбанов.

Трудно ли е една кариера да се поддържа чиста?

Не знам някой, който може да каже, че в кариерата му всичко е изцяло чисто. Много е лесно да се плъзнеш по наклонената плоскост и да започнеш да играеш в отбора на всички. Със сигурност и аз имам някакви криввания. Поради тийнейджърското си приятелство с хора, които са заемали позиции през годините, съм имал възможността лесно да бъда в самолета и да посещавам мачове. Обаче бързо ми светна лампичката, че когато някой ти купи самолетния билет, защото твоят работодател не може да си го позволи, спираш да бъдеш човек със собствено мнение и си длъжен да се съобразяваш. Успях бързо да го прескоча това.

Така са ме учили вкъщи, така съм се учил и от първите книги, които съм чел, в които се говори как трябва да бъдеш честен към приятелите си, да не ги предаваш, да бъдеш самостоятелен. Баща ми обичаше “Дон Кихот”, а за мен това е една от най-тъжните книги. Моите първи две книги са “Пипи дългото чорапче” и “Карлсон, който живее на покрива”, които учат на независимост и на свобода. Адски са наивни, но ти вкореняват някакви идеали, които е хубаво да спазваш до края на живота си.

Когато се опитваш да бъдеш принципен и да защитаваш позициите си, получаваш шамари, но ако си осъзнал, че за теб е важно да можеш сутринта да се погледнеш в огледалото и да се усмихнеш, тогава си готов да понасяш шамарите и да действаш според обстоятелствата.

Част си от “Пощенска кутия за приказки” вече толкова години… Умеем ли да се забавляваме и да се смеем чистосърдечно?

Да, това е нещото, което най-много ми харесва в случая. Не вярвам в съдба и суеверия, в предначертани пътеки. Онзи ден Гери Турийска, от сцената в Брюксел, ми припомни, че се запознахме със звучен скандал на гости на наши общи приятели-музиканти. Скарахме се за българска музика. Тя си тръгна. Впоследствие, когато работеше в “БГ радио” ѝ се наложи да прави интервю с мен, говорихме няколко часа и след това вече бяхме приятели. В един момент ми се обади да чета в “Пощенска кутия за приказки”, което за мен беше абсолютен шок. Не съм толкова арогантен тип, а по-скоро съм притеснителен. Не можех да си представя, че трябва да търся реакция у хората. Но ми стана отдушник от работата. Чаках с нетърпение да ме покани някъде да четем.

Инициативата се разраства и в момента има огромно европейско турне. Спомням си, как си мечтаехме да излезем извън София, а сега има доста места, които обиколихме. Много добре знаеш, правейки Cultinterview, че

в българската култура взаимоотношенията са много сложни.

Има много хора, които не понасят успеха на другия, които печелят от популярност, но не и от качество. Има такива, които са скептично настроени към “Кутия”-та, наричайки я низка литература. А за мен тя се превърна в абсолютен феномен.

Кога си се чувствал пред изчерпване?

В телевизията се чувствах така и се бях изчерпал ужасно много. Имам два критични периода. 2008-а година, когато си въобразявах, че съм най-велик на света, когато имах отрезвяващ разговор с колега. Тогава той ми каза неща, които не исках да чуя, но разбрах добре. След това, през 2016-а, след олимпийските игри в Рио, когато ми беше писнало от всичко. Бях си пуснал предизвестие, но Вяра Анкова ми се разсърди и успя да ме убеди да остана. Нейната воля се оказа по-силна от моята.

Сега на това, което стана с мен в телевизията, гледам като услуга. Трябваше да рестиртирам. Когато останах без работа, се оказа, че имам страхотна нужда от почивка. От края на 2019-а бях на трудовата борса. Превъртах Netflix и HBO Max, разхождах се, слушах музика. Всички се оплакваха от Ковид, а на мен ми беше супер.

Сега “Аз обичам България” по bTV предизвиква ли те, или ти носи повече притеснения, дали ще се справиш?

Ангелина Белчева, която се занимава с вътрешните продукции в bTV, ми се обади и аз не знаех за какво става дума. Отидох и се оказа, че съм бил на кастинг. Не е хубаво човек да се хвали, но винаги съм из отговорен към това, което правя, много съм изисквал от себе си, както и от хората около мен. Александър Кадиев и Александра Сърчаджиева имат много повече опит в този тип предавания и има химия между тях, а аз си отговарям на името пред банката – дърво. Самобичувам се за това, че може би трябва да скоча по-рязко. Вера Маринова ми писа от Англия, че е гледала първия епизод и според нея към като контрапункт, а не като дърво. Нормално е да не се държим по един и същи начин, при условие, че между нас има доста години разлика. Но страшно много се забавлявахме по време на снимките и това е най-важното.

Създаваш ли си добри истории?

Създал съм си доста такива. Лошото е, че като че ли по-добре ги разказвам, отколкото мога да ги напиша. Историите, които са минали през живота ми, обичам да ги разказвам пред хора. Имам прекалено голямо уважение към думи като “книга” и “филм”. Когато някой колега наричаше 15-минутен репортаж филм, просто исках да се самоубия. Същото е и при книгите. В България има повече писатели, отколкото читатели. А аз някак си не вярвам в своите умения, когато пиша.

Имам страх от белия лист и това ме кара да отлагам толкова време. В период, в който бях по-наперен и самовлюбен, бях започнал да правя нещо. След това си го прочетох и прецених, че е малко грандоманско. Сега се притеснявам, ако седна да пиша, да не стане същото като с прекрасните стихове на баща ми, които нито аз, нито брат ми знаем къде са.

В повечето истории съм бил наблюдател, а не пряк участник. Като по-млад бях интроверт, докато сега съм по-експанзивен и по-малко ме е страх от директните контакти с хората. Сега ми се карат, че наричам всички “приятели”, а те обикновено са малко.

снимки: Радостина Колева