Когато си с усещане, че интервюто ще ти се „получи“, рядко това бива нарушено. Стефания е намерила някаква пролука, в която хем да е интересна, хем да не се скъсва от изявления, хем да е на ниво в театъра. В същото време не се пъчи да показва колко е „дала на света“. Стои някак скромно, струва ми се, особено спрямо таланта, който е очевиден.

Видяхме се, пихме кафе, говорихме си един куп щуротии и все пак си казахме съществени неща. Актрисата е далеч от това да се усмихва на всяка цена, обаче когато го направи, така да ѝ отива…

Ако сутринта не ти тръгне приятно, как продължаваш?

Продължавам напред. Няма да зациклям, че нещо не е станало… Може и да не стигнеш до целта, която си набелязал за деня, да кажем, но все някога отиваш и то се изпълнява рано или късно. Само леко се отлага.

Днес с какво продължаваш?

По-свободен ден ми е. Имам уговорка с приятелка. Вечерта имаме среща на класа от НАТФИЗ. Запазила съм една голяма маса. Уговаряме се от време на време. Този път ще се съберем 14 човека. С голяма част от колегите се виждаме по театрите, а с други поддържаме връзка, чуваме се.

На преподаватели обаждате ли се?

В случая няма как да стане. Последният път, когато видях Мастера, беше на сцената на Народния театър в представлението „Актрисата“. Той беше като презареден. Много емоционално ми беше и се радвам, че направи тази крачка. Моля се за него, дано! Много го обичам…

Той е много обичлив.

Широко скроен е и изключително прям. Спомням си, когато ме прие в НАТФИЗ и когато завършвахме и Силвия Лулчева ни прочете писмо от него, защото той снимаше по това време. Всеки от нас си го разпечата и си го пази. Нежен, чувствителен, с чувство за хумор…

По онова време преподавателите ли си избираха класовете?

Попаднах с приравнителен изпит, защото бях в „Кукли“. Иначе предната година бях приета при Леон Даниел, който не взе клас. И там имаше препятствия, защото имах две четворки при Дора Рускова. Нямаше как да се прехвърля. Трябваше да държа изпит и ако Стефан Данаилов ме хареса – тогава. Иначе губех студентски права. Беше свикана комисия от преподаватели и ректорът. Мастера си ме хареса и ме взе.

Когато завърших, не беше розово положението. Много от колегите ми отидоха в провинцията, после се върнаха от там и тогава станаха това, което са.

Някои се заблуждават, че професията е лесна, но тя не е.

Емоционално и психически се изтощаваш и да постигнеш лекота, това вече е висш пилотаж. Публиката усеща, когато я лъжеш. Трябва вътрешен усет, емпатия, усещане за партньора, рефлекс…

Кога усети, че всичко това го има у теб?

О, не знам дали го има. Много пъти съм се чувствала като пате в калчища. Последният път имахме доста трудни репетиции покрай „Лъжи ме, обичам те“ в „Сълза и смях“. Трудни, защото не можем да се съберем всички – Геро, София Бобчева, Светлана и Христо Бонин, Димитър Живков. Текстът е много сложен, защото на сцената успоредно вървят две действия и трябва да слушаш актьорите, които играят от едната страна, а идва и третата двойка. През цялото време се следи да влезем в точния момент. Смяхме се, че ако изтървем някоя част, тогава какво правим? Направо на финала ли отиваме (смее се)? Другото нещо е, че вече трудно помня имена. Предложих всички да сме на сцената с баджове, за да не се обърквам. Героят на Геро се казва Франк, а аз през цялото време му викам Фред. А понеже Геро е много рефлективен, още след първото ми Фред отзад се чува „Уилма…“.

Актьорите имате репетиции сутрин. Успяваш ли да си толкова рано в кондиция, та до вечерта, когато имаш представление, да речем?

С автора на „Теремин“ (Народен театър), Петър Зеленка, посланика на Чехия и директора на театъра, Мариус Донкин.

Нямам много варианти. Понякога съм разсеяна, естествено, но после компенсирам.

Винаги закъснявам с 5 минути.

Това го мразя у себе си и не мога да го изкореня. Ставам по-рано, тръгвам навреме и в последния момент се замотавам. Уж да мина да си оставя нещо в колата и… закъснявам. А като бях ученичка, баба ми ми казваше, че това е много неуважително. Беше ми набила в съзнанието, че е грозно така. И тогава не закъснявах.

Това с концентрацията понякога не се получава. Хора сме, няма как непрекъснато да си в кондиция. Но системата е такава, че не позволява да се отпускаш много. Не знам докога, защото в един момент си казваш: „Ама аз защо го правя?“. Този въпрос като дойде, става страшно.

И се правиш, че не го чуваш ли?

Актьорлъкът е особен бацил, който толкова ти влиза под кожата, че не можеш да се излекуваш от него. Отваря ти нови светове, защото е един процес, който е като в лаборатория, особено ако си воден от добър режисьор. Когато усещаш, че е убеден в това, което прави, не те интересува дали крайният продукт ще бъде възприет по определен начин.

Има случаи, когато колеги казват: „Аз вече не разбирам от театър.“.

Интуицията лъже понякога. Когато смяташ, че нещо ще е пълен провал, изведнъж е оказва, че не е. И обратното.

А когато усещаш, че нещата не вървят на добре?

Е, няма отказване. Хванала съм се на хорото… Дори да си в домати до гуша, действаш.

Животът в сериал не ти е непознат. Кога реално живееш в такъв?

Всичко е измислена реалност и сериал. Нещата от живота в голяма част от случаите са много по-възприемчиви от хората, защото са толкова абсурдни, че… Ако това го изиграя, ще стои фалшиво. Всичко е въпрос на любопитство и предизвикателство, а и трябва да успееш да си сортираш зрънцата. Естествено, има и много дълги паузи, но това не бива да ни отчайва, защото нашата професия е такава. Или пък, като ти лепнат един етикет, няма отърване. Въобще обществото обича да лепи етикети. По-лесно е.

Кога не поглеждаш меко към някого?

Не търпя нелоялни хора, не търпя неетичност, сплетничене, ниско самочувствие, което води до обиди. Трябва да приемеш, че човекът отсреща има предпочитания и изисквания, които са различни от твоите. Лично за себе си мога да кажа, че съм професионалист и никого не съм разочаровала. Или, ако съм го правила, е било абсолютно несъзнателно. Ако е имало нещо, е трябвало да ми се каже. Аз съм пряма и не ми се случва да се затворя. Напротив, през това трябва да се премине, да се изговори. Когато има напрежение, започваш да гледаш сурово. А мен са ме гледали така, без да знам защо.

Какво не харесваш в своя живот?

Всичко си харесвам. За нищо не искам да съжалявам. Когато минава времето, не искам да се обръщам назад и да съжалявам. Важно ми е да оставя следа. Не искам бюст в градинката, но ми се иска дъщеря ми да се гордее с мен. Нищо повече.

Какво събужда лудостта ти?

То е нещо спонтанно. Такива нагласени неща не ме кефят.

Обичам провокации.

Когато ми е интересно, и аз ги предизвиквам, но с чувство за хумор, не крайно.

Задържаш ли умерени хора покрай себе си?

Имам много и различни палитри от приятели около себе си, но ми е интересно, защото, ако се затвориш само в един кръг, няма да можеш да имаш поглед. Имам любопитство у себе си към всякакви хора.

А към какво нямаш?

Към глупостта. Опитвам се да слушам интуицията си и това, което ми дава порив да направя нещо. Ако много се замисля и се чудя, значи не е моето.

Кога си тиха?

Обичам да мълча. Може би това е някакъв релакс, когато съм вкъщи. Приятно ми е, когато съм сама. Друг път ми се иска да съм сред повече хора, в зависимост от настроението ми. Слушам вътрешния си порив дали да си стоя вкъщи и да си чета книжка, или да изляза с приятели, да пием вино и да си говорим.

снимки: Радостина Колева и Божидар Марков