Кауза ли е да си млад актьор в България, или е вяра, че можеш да покажеш себе си и в нашите условия? Възможно ли е да дочакаш оценка на таланта си и на човешките си качества, когато пускаш телевизора и там културата е някъде на по-тихо място? Виждайки Александър, той ми изглеждаше възпитан и спокоен, още от ъгъла до Младежки театър, където се срещнахме, а и където играе, та до финала на двучасовата ни среща.

Изглеждаше ми като човек, склонен да се качи до горния рафт със стълбата, а не такъв, който ще остане на място и ще гледа отстрани. Скачай, Алекс!

Носител на „Аскеер“ за „Пилето“. Страхуваш ли се това да не остане единственото ти признание?

Не се страхувам. Наградата беше за „Изгряваща звезда“ и няма как втори път да имам такава номинация и награда. Сега влизам в големите битки с големи актьори и е малко по-трудно вече. Не го мисля много това. Гледам да си върша работата, пък каквото стане.

А дали не се въртят едни и същи имена през годините?

Не знам. Ние не сме много хора в тази гилдия. Нормално е имената да са едни и същи. Имам такова впечатление, че в киното често гледаме едни и същи актьори и по-трудно влизат нови лица, докато в театъра се сменят доста повече и има текучество, има и млади. Не знам на какво се дължи. Може би има актьори, които имат добри филми, харесват ги и ги използват и заради това, че са направили добри роли.

Онзи ден беше премиерата на първия ми пълнометражен филм – „Радиограмофон“. Може би сега след официалната премиера да се завърти колелото и в моя полза.

Снимал си късометражно кино. Какво е предимството на пълнометражния филм вече, лично за теб?

От скромния си опит мога да кажа, че предимството е, че когато си в голяма продукция с голяма роля, си още от самото начало с екипа, потапяш се в атмосферата, опознавате се. Работата с хора, с които се познаваш, е по-лека. Късометражните снимки са от няколко дни до седмица и времето е по-малко.

Заради „Радиограмофон“ бяхме за един месец в Родопите непрекъснато и буквално се потопихме в природа, в живеене по селата, срещи с местни.

Това ни сплоти, нямаше къде да ходим, за да се разделяме. Имахме възможност с Яна (б.а. актрисата Яна Титова) няколко дни преди снимките да поживеем при чичото и лелята на режисьорката Рузие Хасанова. Месихме питки, доихме кози, овце, косихме, брахме тютюн, ставахме рано – тогава, когато на хората им започва деня. Беше много полезно, защото с Яна трябваше да играем мъж и жена, та трябваше да изградим отношения.

Ама това не за всеки филм го правят, не всеки прави тази „жертва“ да си прати актьорите за влизане в обстановката.

На запад, каквато и да ти е ролята, ако е нещо по-специфично, те пращат месеци наред в психиатрична клиника, да преподаваш в училище… За България ми прави впечатление в последните няколко години, понеже имам приятели, снимали във „Възвишение“ и „Воевода“, че имаха такава практика – ходиха по горите, живееха в лагери, яздеха заедно, учиха се на определени неща. Полезно е и е приятно.

В кой от българските филми съжаляваш, че не си попаднал?

Никога не съм се замислял за това…

Със сигурност ми се иска да участвам в нещо като „Оркестър без име“. Изключително много ми липсва в днешните филми този хумор, тази непринуденост.

В едновремешното кино всичко изглежда толкова прекрасно, забавно. Филмите за деца са изключително интересни.

Ама не зависи ли от актьорите да са си естествени?

Да, но сценариите сега не са на това ниво, на което са били онези филми. Според мен липсват сценариите. Като гледаш няколко филма, сценариите им издишат, преплитат се твърде много линии. А като се върнем назад и видим филм, там е много конкретно и ясно, точно, заложено е на простота, изчистеност.

Сега е претруфено. Много сме далеч от това, което се случва в Америка, и откъм пари – също, но в последно време излизат прекрасни сериали. Като ги гледам, много искам да имаме такива и ние. Поради много фактори сигурно е невъзможно да се случи в момента, но тук имаме професионалисти на всички нива.

Имам нужда да снимам, защото съм снимал малко.

Тази индустрия ми е интересна, непозната ми е. С театър се занимавам вече от 7 години професионално и продължава да ми е много интересно, но основните принципи вече са ми ясни. В киното нямам този опит. Предизвикателствата са най-важното: и в театъра, и в киното.

В Младежкия театър ти предстои „Как Инджето не стана цар“: 19 век, Стефан Караджа. Интересен ли ти е този период?

Беше ми тотално непознат. Доста по-добре сме запознати исторически с Възраждането, отколкото с този период. Режисьорът Пламен Марков ни чете пътеписи на чужденци, преминали през земите ни: ние сме приличали на абсолютни хобити. Всички са живели по землянки, в дупки, изкопи. Дори и да си имал малко повече пари, скътани някъде, не можеш да си позволиш лукса да вдигнеш по-висока барака от две метра, защото веднага ще дойде някой и ще те обере, ще минат крадци.

В нашата история това са първите моменти на проблясък на няколко хора да се повдигнат и да направят нещо за себе си. Докъде е щяло да доведе това – не са знаели, не са имали стройно изграден план в това отношение. Но е имало първи освобожденчески пориви. За Възраждането сме чели, че оттук се вдигат, от там се вдигат, започват да се прокрадват идеологии, а всъщност на някакви хора им просветва далеч по-рано, че може да се живее и по друг начин.

Постановката е на специфичен език, на диалект. Предизвикателство е можем ли да се докоснем до това време.

Имаш ли възможност да подхождаш избирателно спрямо ролите си?

Хубаво е да кажа, че би трябвало да имам избор, макар че досега не съм отказвал разпределение. Все пак съм на щат в Младежки театър. Като цяло си харесвам репертоара, в който играя. Ако е нещо, с което крайно не съм съгласен, или смятам, че не съм за него, бих говорил с режисьора и с директора, за да стигнем до консенсус. Насила хубост не става. В театъра ни се правят много детски представления, а това е изключително забавление.

Никога не съм си мислил, че ще играя котки и кучета,

но е забавно. Всичко това го правим за децата, за да ги потопим в друг свят, приказен.

Подготвяш се един ден да станеш татко.

Да (), знам какви истории да му разказвам.

Преподаваше в МОНТФИЗ. Готов ли беше да предадеш наученото?

Помагах и бях асистент на Антон Угринов, който ми беше асистент-преподавател в НАТФИЗ. По това време бях асистент на проф. Бенчева по „сценична реч“. Доколко съм бил готов… със сигурност не съм бил много готов, но не съм имал водеща функция. Все пак нещата, които сме правили 4 години в НАТФИЗ, са едни, школата е една, а тя се предава от випуск на випуск. Така че бях запознат с материята. Но там си трябва много отдаване.

Когато се занимаваш с хора, трябва да им се обърне достатъчно внимание. В един момент си дадох сметка, че театърът ми е приоритет. Тепърва навлизах, исках да репетирам много, имах много представления, продължавам да имам, а това ми отнема доста време. Не можех да присъствам половинчато на такова отговорно място и прекратих преподаването.

Кога ще отидеш в Нова Зеландия, за където си мечтаеш?

Наскоро приятелка ходи там, разказа ми много и сега още повече искам да отида. Трябва да събера пари и просто да отида. Далеч е, но мисля, че ще си изкарам страхотно. Разказаха ми какви плажове има, селца…

Ама и тук има плажове и селца.

Не, просто природата е друга. Искам да видя мястото, където е сниман “Властелинът на пръстените“. Тук плажове има, но не съм много доволен, честно казано. Обичам да ходя на море. От две години не съм ходил на къмпинг, а преди това често ходех. Не мога да се забия в някакъв курорт. Все едно не си почивам. Не ми допада да изляза от София и да вляза в една друга София. Младежкият театър има една база на морето в Царево, където е прекрасно, но и там, на малкия плаж, който е скалист, не мога да се изтегна на пясъка. Има своя чар, но когато отидем, няколко дни поред се занимаваме с това да си разчистваме плажа от боклука, който морето изхвърля. Много сме немарливи всички.

Имаш ли някакви притеснения за бъдещето си у нас?

Не, няма какво да ме притеснява. Нещата са такива, каквито са. Избрал съм да си остана тук, имам работа, имам приятели. Тежко е, обаче и професията ни е такава, че си намирам бягство от реалността чрез нея.

Никога не съм мислил за чужбина.

Всъщност го мислих по едно време, но ме достраша, не бях готов и исках семейството ми да е наблизо, а не да ги чувам само по телефон от време на време. Преместих се от Самоков в София, за да съм около него.

Тази професия би ми било малко трудно да я практикувам в чужбина. За театър си трябва много сериозен език, какъвто и да е – немски, английски, френски, какъвто и да е, трябва да е на високо ниво. В кино могат да те викат за източноевропейски роли, което е доста ограничаващо.

Какво може да те разколебае?

Постоянно се колебая за някакви неща, все нещо се чудя. Когато сме в един театър, ние сме като едно семейство. Даже напоследък не съм си виждал приятелите, защото съм от репетиция – вкъщи.

В театъра не трябва да се губим като индивидуалности и е съществено да сме наясно, че всеки един е важен.

Понякога се създава усещане, че всички сме заменими, че ако днес реша да поема в друга посока, ще дойде друг след мен. Това по принцип е вярно…

Но не ти се ще да е вярно?

Не ми се ще да се поставят така нещата, защото ние работим с характерите си. Ако някой ми каже: „И без теб мога“, това може да ме разколебае. Не съм заменим, аз съм си аз и няма друг като мен!

Кога губиш нишката?

Рядко. В момента се чувствам добре, наясно съм с нещата и си живея в някакъв утопичен свят. Гледам да не се поддавам на странични неща, които могат да ми повлияят да изгубя смисъла.

Живееш положително.

Ами да, няма от какво да съм недоволен.

снимки: Радостина Колева