Той не е писател, но издаде книга неотдавна, пресъздаваща случки от собствения му живот. „Дневникът на един звероукротител“ идва след всичките му статуси във Фейсбук, предизвикали през времето и усмивка, и гняв, размисъл или мълчание. Там той е Татко Калоян. И не само там. У дома го чакат близнаци и по-малък син, които не е нужно да търси с фенерче къде да се скрили, а са непрекъснато около него. Не ми прилича на разсеян покрай тези си задължения, а по-скоро на ясен и категоричен: Калоян Явашев в Cultinterview.

Как живее едно младо семейство с три деца в Бургас?

Съвсем нормално, по-скоро ежедневието ни бива напрегнато от болестите и когато децата трябва да останат вкъщи. Иначе Бургас е летен град, каквото и да си говорим. Зимата излизаме за малко, ако има слънце. Пазим децата да не се разболеят. Може би прекаляваме понякога, но при нас не е като да имаш едно дете. В постоянно въртящ се цикъл сме. Лятото обаче ни е интересно. Спортувам на тенис-кортовете всеки път, когато мога.

Бургас ни беше спирка по пътя към чужбина, но четвърта година сме си тук.

Исках да се върна в Испания. Дори след премиерата на книгата отидохме във Валенсия. Там е по-хубаво от Барселона, където е пълно с туристи, емигранти. Във Валенсия е по-спокойно, по-приятно. Другата ми слабост е Малага, защото там е Андалусия. И там обаче вече е различно, пълно е с мароканци. Завземат. Отдолу тръгват нагоре. Вечер да излезеш да се разходиш и да си оставиш жената и децата, е притеснително. В Малага са по живота. Барселона е комерсиален и индустриален град, хората са точни, с германски начин на функциониране, Малага са в другата крайност – сиеста, фиеста, а Валенсия е накъде по средата.

Бях на 22 години, когато за пръв път попаднах в Испания. С приятели отидохме, увлечени от думите на един човек, който предложи да ни намери работа там. Тръгнахме с последните пари на семействата си към Тенерифе. Свършиха парите и излязохме да живеем на улицата. Потърсихме си работа и се справихме.

Сега би ли го направил, когато вече имаш стабилно семейство?

Определено не искам да се връщам на същото ниво. Бих рискувал да оставя децата тук, ако се наложи и изпаднем в сериозна нужда. А жена ми ще гледа децата и ще стиска зъби. За дълго време няма да се разделяме, защото на мен ми домъчнява, на тях – също. Опитваме да сме всички заедно, макар че е лудница при пътуванията. Тук сме смели, товарим колата и тръгваме. Но за чужбина ще ги изчакаме да пораснат.

Кога стана ясно, че статусите във Фейсбук могат да се превърнат в книга?

От издателство „Софтпрес“ се свързаха с мен. Мислех, че приятели са ми направили капан, но се оказа, че отидох в реален офис, с реален човек. Когато се прибрах, трябваше да го осмисля. Не съм писател, не съм имал и такива амбиции. Вместо 20 глави се получиха 37.

Писах реални неща, които са се случвали и продължават да се случват.

Доволен съм от крайния резултат. Майка ми беше по-остра, но тя е такава, не може да си замълчи. Реакциите бяха положителни, впоследствие коментирахме случки от книгата с приятели, които през времето не съм им споделял.

Снощи си бил в обкръжението на писатели. Как ти се видя?

Забавно беше. Докато разбера кой е писател, кой – читател… С такива хора де факто не контактувам. Моите приятели са далеч от тези кръгове. Та снощи си говорихме за изграждането на образ, за някакъв вид правила. Бях като туземец. Никога не съм се замислял за това. Явно има някакъв алгоритъм, който да се следва, за да може една творба да получи добър вид.

Но това не е критерий, че ще се хареса.

Да, те ми го казаха същото. Майка ми, когато разбра, че ще издавам книга, беше в шок, тъй като тя все още е във времената, в които са издавали Йовков, Вазов…

Как гледаш на това, че оценяват мнението ти чрез социалната мрежа?

Странно. Не обичам мнението ми да се взима за меродавно, защото това означава отговорност. В един момент то те обвързва и се съобразяваш какво говориш. Честно казано, хората се влияят и не е все едно какво говориш. Думите имат сила. Не говоря за себе си, но хора, чието мнение се чува, буквално преобръщат животи. Така че действам внимателно и разумно с думите. Но в даден момент искам да са ми развързани ръцете и да мога да имам доста по-крайно мнение по дадени въпроси. В следващия момент знам, че това е нож с две остриета. Мнението няма да навреди на мен самия, на кариера или известност, но когато знам, че може да навреди на други хора, гледам да съм по-търпелив.

Премислям. Не сядам да пиша спонтанно.

Не мога да изтипосам нещо във Фейсбук, без да съм го обмислил отвсякъде. Ако ми се наложи да седна лице в лице и да го говоря това нещо, да мога да се защитя, а не да мънкам.

Опитваш ли се да отдалечиш проблемите си?

Много рядко. Знам, че проблемът си стои. По-добре да се реагира, отколкото само да се заобикаля и неглижира. Има проблеми, които, ако ги изчакваш, стават по-сериозни, задълбочават се, има и такива, които търпят отлагане, могат да се преосмислят… Привърженик съм на действието, пък каквото стане. Уж всичко правя с главата си, ама мога ли да контролирам всичко? По-добре да не е така, за да ми е по-интересен животът.

От толкова домашни животни, защо се оказа, че папагалите са твоето нещо?

Когато започнах да работя с тях, нямах избор. Човекът, който ми предложи работа, ми предложи именно това.

Каквото и да ми беше казал да правя, щях да започна. И камили да искаше да гледам или да масажирам слонове, нямаше да откажа.

Тогава беше много трудно. Сега отиваш и ти дават карта, че живееш в Испания. Тогава тази карта беше трудна за получаване, дори невъзможна. Единственият шанс беше амнистия, каквато пускаха на всеки 4-5 години. Или се водиш нелегален. Затова се хващаш на каквато и да е работа само за да изкарваш пари. Предложиха ми да работя с папагалите и аз мислех, че ще са някакви малки папагалчета, че ще ги развъждаме, ще ги чистя, ще им слагам храна. Като видях, че става дума за шоу, замръзнах. Микрофон не бях държал в живота си, сценична треска, но… няма не. Не съм се занимавал с нещо, което да ми носи такова удоволствие. Толкова ми пасна… Тази свобода, защото през деня си свободен, контактът с хората преди и след шоуто, папагалите…

Имаш ли вкъщи?

Вкъщи – не. Деца и папагали на едно място не виреят. Самите папагали отделят нещо като прах, който може да доведе до алергии. А и със шума не съм много съгласен. Папагалите ми са в Анталия, те там си крещят и си викат, а тук децата го правят.

Колко време живеят?

Дълго, 30-40 години. Не е гаранция. Сега имам такива, които са на антибиотик. Всичко е въпрос на опит, няма как да не си вътре в нещата. Ако нещо се случи с един, после това ми коства доста, защото

не всеки папагал се поддава на обучение. Има такива, които се научават за месец, а други, на които им трябват 4 месеца.

Като хората са, има по-глупави и по-умни. Няма гаранция. Не мога да ги изпитам на таблицата за умножение.

На кого би се усмихнал сега?

На жена ми.

Тя връзва ли се на всички щуротии, които си измислял през годините, в които се познавате?

По-скоро свикна. Тя ме приема такъв, какъвто съм. Доста свободолюбив съм, а тя това го знае от самото начало. Не ми е поставяла ограничения. Не мисля, че за нея това е някакъв вид компромис. Така й идва отвътре, иначе нямаше да сме заедно. При нас няма драми, свикнали сме с характерите си.

С течение на годините излизат нови теми, в които, ако се впуснете и се „зачекнете“, може да излезете непознати.

Преди да дойдат децата, сме си говорили за възпитанието им, че няма да има никакви компромиси. Впоследствие, с растежа на децата, се променят и методите, начинът, по който им говорим. Моята теория е, че тя започна да изпуска нещата, става по-мека. Аз също държа на мнението си, защото доста време прекарвам с тях. Пазя твърдата линия. Децата инстинктивно много бързо усещат къде им вървят номерата. Има си една граница, която се слага, и това е. Искам да станат пълноценни хора.

снимки: Радостина Колева