Когато си любопитен по природа, IT-сферата, където е официалното ти работно място, няма как да побере същността ти. IT предполага сдържаност, полузатвореност. Но в случая говорим все пак за жена. А точно тази жена разбива рамките тотално. Защото издаде първия си роман „Лара“, за да „излекува“ себе си. Ния Йотова влиза в Cultinterview. Ето, че се събрахме две бързоговорящи жени.

Какви впечатления трябва да натрупа човек, та да иска да напише книга? Твоят роман „Лара“ беше издаден съвсем неотдавна.

В моя случай – 10-годишни. За това време натрупах преживявания и започнах да буксувам на едно място. Не бях доволна от работата си. Беше на хубаво място, добре платена, но не беше моята. Отивах, вършех един и същ ангажимент, моите задължения не се променяха и не се развивах. Имах голяма сигурност, но

не бях удовлетворена от живота си,

прибирайки се вкъщи. Да, имах деца, мъж, всичко беше наред, но те си имаха своя живот, а в моя се чувствах некомфортно.

И вместо да отидеш да си купиш една рокля, реши да си напишеш книга.

Да (). Исках да има нещо, което да ме мотивира да се събудя и да стана от леглото. Беше автотерапия. Отварях си лаптопа и започнах да описвам живота си, опивайки се да намеря къде са ми проблемите, къде са ми страховете, защо се държа по един или друг начин. Дори не го правех хронологично. „Разбих“ на три парчета всичко, което се появи като три глави в книгата – Любов, Семейство, Вдъхновение.

Като всяка майка, имах своите страхове дали се справям добре. Голямото ми дете беше на 6 месеца, когато се върнах на работа. Това ми е огромна отворена рана и до днес, макар синът ми да е на 11 години. Но тогава взех гледачка, впоследствие баща му предимно си беше вкъщи, заедно с бабата. Така детето започна да обича повече баща си, а мен – не, защото се прибирах вечер късно. Събота и неделя бях плътно вкъщи със семейството си, но детето започна да ми казва Ния. Бяха истерии. Необходими ми бяха 2-3 години, за да се вклиня. Когато забременях с второто детенце, си казах, че ще си остана вкъщи по-дълго. Беше съвсем различно.

Малкият ми възстанови майчинското самочувствие.

В книгата на Силвия Плат – „Стъкленият похлупак“ – имаше алегория как героинята стои под едно дърво и там има смокини. Едната смокиня е на семейството, а другата – на кариерата. Когато се пресяга да вземе смокинята на семейството, тази на кариерата се отдалечава. После – обратното. Докато се чуди какво да избере, смокините изкапват. Четох книгата, когато бях на двайсет и нещо. Тогава мислех нещата по друг начин и се чудех какво толкова мисли, а не взима едната и да приключва. Когато първото ми дете започна да ме отхвърля, разбрах какво е имала предвид Силвия Плат. Децата изискват твоето време, искат да си до тях, а не да пишеш по Фейсбук колко ги обичаш.

Така или иначе работиш. Кога го писа този роман?

Написах го за пет месеца – събота, неделя, вечер, – плътно пишех. Имах нещо, към което да се стремя, имах своя цел да издам книжката. Големият труд дойде след това. В началото ми я дадоха на мен да я редактирам, но аз добавих още повече, разтеглих я.

Не съм писала книгата нарочно да е смешна, не съм знаела, че пиша забавно, но тя е за жените на нашата възраст и е с чувство за хумор. Получавам обратна връзка с „ле-ле, как съм се смяла“. Някакъв страничен ефект, който не съм предполагала, че ще го има, но се е получил.

Третата част, Вдъхновение, е за моето търсене. На 19 години заминах да уча актьорско майсторство в Австралия. Но преди това от малка ми се удаваше всичко – писане, езици, природни науки. Когато всичко ти е лесно, не можеш да оцениш нищо. Не е трябвало да полагам усилия за отлични оценки. Лутах се и нищо не ми носеше удоволствие. Затова въпросът, който си зададох, беше: Какво ме вдъхновява? Попаднах във ВИТИЗ…

Е, попадна. То във ВИТИЗ тогава не се попадаше току-така…

Приеха ме „Публична реч“. Хората ходеха на уроци, а аз се явих без никаква подготовка.

Бях чула, че има красиви момчета.

Казвам ти: това ми беше мотивацията.

Върхът (). А писателството може ли да ти стане професия, поглеждайте към сегашния момент?

Не мисля, защото в момента, като ми е хоби, го правя без очаквания. Не чакам задача от някого. Много съм свободна в изказа си, в това какво да пиша и какво да кажа.

Мисля си на базата на книгата да направя APP,

който да е свързан изцяло с „Лара“, за да стане бизнес. Но само с писане на книги не мога да се изхранвам в България. Мога да правя само това, да пиша, но пак няма да изкарвам достатъчно средства. А и няма да бъда себе си. В момента го правя за кеф. Когато съм писала, не съм мислила, че това е продаваемо нещо. Предполагах, че ще се чете повече от жени. Знаех, че е книга, която не всеки би харесал. Ако тръгна да пиша сериозно, вероятно ще се съобразявам каква е таргет-аудиторията, какво да кажа, ще търся формули. Виждам писатели, които пишат по световен бестселър и следват тази формула, която вече е успешна. И искат да направят същото нещо на български. А

когато не се съобразяваш, даваш най-чистото от себе си.

Когато имам нужда, си го изливам. Ако успея да надградя тази книжка като я вкарам в технологиите, тогава – да. Ще бъде бизнес-модел.

Била ли си завладявана от нечия книга на български творец?

Напоследък чета много книги на български автори. Книгата, която ме потресе, е на Виктор Пасков – „Балада за Георги Хених“. Тя е най-красивата, която съм чела до този момент. Авторът има много динамичен стил, а тук е много нежен. Като по-млада не бях чел Блага Димитрова, а напоследък го правя. Четох „Отклонение“ миналата година, „изядох“ я за един ден.

Ама книгите не се ядат.

Аз я изядох. Тя понеже пише много „бавно“, явно заради тогавашния по-бавен ритъм на живот. За днешния човек това звучи мудно. Не бях чела досега „18% сиво“ на Захари Карабашлиев, а тя има повече от двайсет издания. Направих го и ми хареса.

Ето, имаш две деца. Как би го преживяла, ако и те отпрашат в Австралия, както ти си го направила?

Ще се радвам, колкото и да е далече. По-добре да не е в Австралия, но искам да учат в чужбина. Ако те имат желание. Защото и по себе си виждам, че ако си учил в чужбина, по-лесно се оправяш в живота.

Някой те хваща да гащите, пуска те в една тенджера с вряща вода и те оставя да се оправяш.

Тръгвайки от тук, ти си мислиш едни неща: небостъргачи, хващат те на улицата и те карат да станеш модел… Нищо общо с реалността. Отиваш там и не им разбираш какво говорят, не им разбираш манталитета, културата, смешките, не можеш да си намериш работа, в училище не можеш да разбереш какво искат от теб… Не знаех какво е Word, Power Point, Excel, не знаех нищо.

Отидох в Австралия, след като тук бях учила една година във ВИТИЗ.

По цял ден се чудихме какво да правим, сваляхме гаджета, кога влизахме в часовете, кога – не… Като отидох в чужбина, бяхме 10 класа. Те ни даваха някакви задачки, а за да ги подготвиш, трябва да отидеш в библиотеката, да изгледаш този филм, онзи филм, да си прочел учебника от тук до тук. Това е преди да влезеш в час. Като влезеш, преподават лекции, след което отивате за упражнения по актьорско. Разпределяха ни. Ако не кажеш нищо, не се считаше за добре, защото означаваше, че си неподготвен. Не можех да говоря английски, а трябваше да съм подготвена да давам мнение. Беше много различно. Нашите ми платиха първата година.

Когато се върнах в България, бях на 25 години. Повечето живееха при майка си и баща си, не работеха, по цял ден пиеха кафета. А аз толкова дълго се бях справяла сама, че в главата ми го нямаше „мама ще ми купи апартамент…“. Чудих се как очакват такова нещо. Иска ми се и моите деца да имат такова мислене. Когато започнеш да се справяш сам, виждаш, че бурканите с храна ги няма наоколо.

Позабравена дума?!

Спокойствие – хем не го търся, хем го търся.

Неспокойна съм непрекъснато,

защото нещо си мисля, нещо не съм доволна от себе си, а от друга страна не бих искала да имам нормално ежедневие. Искам да имам прогрес повече, отколкото спокойствие.

Умерено спокойствие.

Да, да ().

снимки: Радостина Колева