Когато се отърсиш от илюзиите и видиш, че дори и да си спечелил „Гласът на България“, тепърва те чакат премеждия, свързани със създаването на музика у нас. Когато си на 26 и е в бъдеще време да разбереш какво ще ти предложи животът, но си готов да му отвърнеш с прегръдка. Наско не е плашлив. Бил е спортист, бягал е по маратони и знае, че обратен път няма. Тръгнеш ли веднъж, трябва да стигнеш. Желаещи да тичат до него?

Форматът приключи за теб, но животът продължава. Как?

В много пътуване. Постоянно съм някъде. Събират се няколко участия едно след друго, после следва почивка. Но нещата не се случват само при мен. И Надежда пътува, Тино и Христиан – също. Който е успял да хване вълната адекватно след предаването, бива разпознаван и търсен.

Това ли е идеята на един формат? Да ходиш после по участия? Там пеш кавъри, не свои песни.

Първоначалният устрем, който има човек след края на формата, е че той иска да излезе и да се изявява. През цялото време стои в главата ти, че искаш да правиш собствена музика, но първо иска да е близо до хората. Три месеца след финала съм се заел сериозно с първата си песен. Опитвам се да си напиша текста сам. Не е лесно, но…

Спри да се опитваш тогава…

Ще ползвам помощ. Най-тегаво ще е в началото, защото държа на определен стил – поп-фънк-соул, в тази посока.

Към първата песен имам изисквания, които не са малко.

Не е страшно, ако не се получи от първия път. Ed Sheeran има два албума зад гърба си, преди изобщо някой да чуе за него.

За теб казват, че си затворен в себе си, въпреки че не ми изглежда да е съвсем така. Това по какъв начин ще помогне за музиката, която ще правиш тепърва?

Ограничавам контактите си. Не обичам да водя празни разговори. Да ми се обадят, за да излезем на по бира. Някак си е непродуктивно и предпочитам да си стоя сам.

Ама зависи кой ще ти се обади за бирата.

И това го има (). Но има хора, на които им е интересно да си контактуват с теб, защото си спечелил някакъв формат. Искат да ме разпитват. Разбирам ги, но се получава клюкарска история. А нямам нужда от това.

От какво имаш нужда?

От хора с идеи, които мислят и действат. Харесва ми хората, с които се събирам, да са целеустремени, а не да отиват на работа с идеята да свърши денят и в края на месеца да вземат едни пари. Така ще станат на 50 години и ще продължават да го правят същото това. По-добре да има какво да се надгражда.

То и това е цел! Не е твоята, но е цел.

Цел е за повечето хора. Но за мен това е най-нисшето ниво на цел, която някой може да има. Животът е такъв, че парите са част от играта. Има и друг вариант: хващаш гората, работиш за себе си, гледаш домати на село и това е. Раждаш две деца, живееш щастливо и това е. Ако искаш спокоен начин на живот…

Представяш ли си го така?

Не. От спорта ми е останало това – да си набелязвам цел и да я постигам. После продължавам със следващата.

От спорта човек отказва ли се?

Не, но го забравя. Почти не спортувам в последно време.

Веднъж в месеца излизам да побягам и… си спомням, че беше хубаво ().

Маратона явно съм си го пробягал. Знам, че мога да се подготвя, ако реша. Ще го пробягам без проблеми. Но засега маратонът се измести на друга писта.

Този маратон по-интересен ли ти е?

По-тежък е, защото няма финал. В музиката само късаш ленти. Финал на малки отсечки. Още съм в началото. Искам нова, по-голяма сцена, навън… И за състезанията преди съм си представял, че ще ходя навън. Ако тук имаш конкуренция, която ти е интересна и искаш да я догониш, навън кръгът се разширява. Ако тук си в Топ 10, там си в Топ 100. По-добре е да се стремиш да се състезаваш на голямата сцена, на големия ринг, защото те ще те накарат да израстваш, не малките.

Убеден съм, че когато замислиш нещо и имаш желание то да се случи, става реалност. Така се случи и с „Гласът на България“. Преди това се явявах на два или три кастинга за X-factor и ме късаха още в началото. Никога не съм обвинявал формата за своя личен провал. Имах един треньор, който ми казваше: „Като не си първи, какво ми се хвалиш?“.

Имаш ли генерален провал дотук?

Когато човек се стреми към някакви цели, той е затворен в себе си повече.

Личният живот остава на заден план. Това е не толкова провал, колкото недостатък.

Казал съм си, че когато тя се появи на хоризонта, ще ме „удари“ сериозно. Тогава няма да се замислям, а ще започна да пиша едни песни… Адел беше нещастна в първите години на кариерата си, но беше успешна. Когато се задоми, каза, че повече няма какво да изпее.

Гайдата, на която си свирил, ще я има ли в твоята песен? А всъщност тя не е ли твърде груба за теб?

В пети клас съм се тръшнал, че искам да свиря на гайда. Нашите са ме записали тогава. Пет години съм я учил. И по конкурси ходих (), а в момента стои в гардероба. Има как да включа гайдата в песните си, но няма да е за първата песен.

Защо гайдата е в гардероба?

Защото вкъщи вече има и три китари, и едно пиано. На пианото съм научил цели две неща. Загледах един инструмент за 4 хиляди, ама така и така не мога да свиря, та дадох малко над 1000.

Знам, че няма да стана пианист-виртуоз.

Трябва някой да ми показва. Искам, когато на сцената има пиано, да седна и да си изсвиря песента, хората да се възхитят, а аз после да се прибера аплодиран.

Е, вече ще знаят, че не можеш.

Вече ще знаят, да. Не мога да свиря и на пиано. Ама взех първия си урок.

Кога оставаш безмълвен?

Тема за песен ()… Безмълвен съм, когато някой ме изнерви. Много рядко се случва, но млъквам и не знам какво да кажа.

Къде търсиш вдъхновението си?

Не го търся. Като усетя, че забивам, просто излизам. Сменям обстановката и правя нещо друго. Излизам да бягам, да речем. Наскоро установих, че майка ми е прибрала в един куфар всичките ми тениски за тичане. Явно е решила, че съвсем съм се отказал.

Какво може да те смути?

Простотата, елементарността. Има хора, които са такива. А това ме смущава. Не проумявам как е възможно.

А какво те вдига във въздуха тогава?

Когато усетиш, че започваш да кореспондираш с другите чрез музиката, тогава е върховно. Тогава имаш свобода и се чувстваш окрилен.

Толкова говориш за музика, а си инженер. Защо? За да имаш някаква професия ли?

От малък се занимавам с техника. Баща ми е стругаро-фрезист, имаме работилница, та от там. Отвътре ми идва. Дойде си естествено.

Първо исках да уча за авиоинженер,

но имаше само в Пловдив такова училище, а родителите ми не ме пуснаха. Затова им казах да ме запишат, където те режат. Така попаднах в гимназията по електротехника. Впоследствие учих и в Техническият университет във Варна. Доставя ми удоволствие заниманието с техника.

Ама вече сигурно те пускат. Щом си мечтал, отиди да поправяш самолети.

Ще си купя самолет и ще изкарам курс, има време.

Като с пианото, нали?

Важното е да го има. Пианисти – много. Мога да им го дам, за да свирят те (). А като имам самолет, ще си намеря и кой да го кара, а аз ще се возя ().

снимки: Радостина Колева