Актьорите са като гардероб, препълнен с думи. Толкова много думи, че даже не проумявам как откриват къде са си складирали едно или друго в чекмеджетата. 

Имах шанса да си пообщувам с талант, който няма нужда от отклонения от пътя си, за да крачи напред, а само от умни хора за вдъхновение покрай себе си. Представям ви Димитър Николов, актьор в Народен театър “Иван Вазов”.

---

Неотдавна те гледах на премиерата на “Елементарните частици” в Народния театър. Един сложен текст добра опция ли е за добър живот на представление? Или не се търси това?!

С Крис Шарков това ни е четвърто представление. Не знам дали до сложност на текста опира дългият живот. Този текст в момента е много адекватен. Има комуникация между това, което правим на сцената, и случващото се в момента. Романът на Уелбек е писан преди повече от 20 години, но проблемите в него са много назрели.

Крис има добър усет кого да кани за представленията си. Допада ми изборът му на актьори, макар да знам, че трябва да се съобразява и с трупата в театъра, където поставя. Тези дни, когато репетирахме “Галерия Стриндберг” в театър “Азарян” и говорихме, че темите в него тотално са се трансформирали, преобразували са се през годините и в днешно време изглеждат като отживелица, като демоде. Стриндберг е обвиняван, че е изключителен женомразец. Идват млади хора да гледат представлението, което много ме радва.

Животът на представлението зависи и от пространството, в което се играе. Независимите представления са обречени на по-кратък живот, тъй като по-трудно се менажират и рекламират.

Тогава какъв ти е хъсът да репетираш 2 месеца, когато знаеш, че крайният резултат ще е с кратък живот?

Самият личен досег с материята, защото всеки нов текст провокира да си зададеш въпроси, които не си си задавал, отварят се нови пространства. Като нова книга – или не ти харесва и я затваряш, или те провокира и продължаваш.

Има ли книги, които не дочиташ?

Случвало се е. В последно време трудно мога да хвана по-голяма книга, роман… Много умора съм натрупал от непрекъснато дълбаене покрай представленията, в които участвам. Освен огромните количества текст, които пътьом трябва да науча. Опирам се на по-кратки форми, чета поезия повече. Обикновено лятото си позволявам да чета повествование. Давам си време, да се усетя в правилното настроение и да съм отпочинал.

Ролите рани ли са?

Оставят следа, дори и когато определени представления спират да се играят. А и в киното след последния снимачен ден. Не мога да ги изтрия напълно. Звучи болезнено, но е като при дълбокотъканен масаж: след определена доза болка се отключват сетива и възприятия, които после функционират по-добре.

Налагало ли ти се е да убеждаваш сам себе си, да останеш в актьорството?

Имал съм 2-3 кризи през годините, но те бяха основно в академията. Тогава напрежението и натоварването ми бяха дошли в повече. Били са кратки моменти. С времето се научих да го култивирам този стрес и да не му отделям толкова внимание. Намирам дни за абсолютна почивка, за да презареждам.

Колкото по-малко проекти се правят успоредно, толкова по-добре, защото в някакви моменти човек изпушва. Сега се чувствам доста по-балансиран. Преди време се хвърлях във всяко нещо, което ми предложат. Не че е било лошо, но трябва да сработва актьорска хигиена и трябва да отказваш, за да запазиш себе си.

И човек, като изпуши, кара на повече цигари, като теб?!

Да, има много примери, но не са здравословни и не са добър вариант в дълъгосрочен план. Забелязал съм, че в такива моменти спортът е страхотно решение. При мен е плуването. При пренапрежение не ме си адекватен и за физическа дейност. Тогава трябва да се спреш малко. Аз си пускам филм, почивам си, виждам се с приятели и се фокусирам върху хоби, с което се изключвам за определено време. Има хора, които много обичат да работят постоянно, но това не е добър вариант. Трябва да има почивка.

Като си пуснеш филм, не го ли гледаш като актьор пак?

Опитвам се да се изключа. От дете обичам кино и по-скоро се потапям във филма. Вероятно имам субективна, леко критична гледна точка. Всеки гледа на филмите през своята призма. Старая се да нямам очаквания и не обичам да съдя. Благосклонен зрител съм. Не подхождам осъдително, защото е много лесно това. Обаче е трудно да не си и грам критичен. Не мога да кажа за филм, който не се е получил, че е страхотен, заради това, че в него участват близки колеги и приятели.

Очакваш ли от себе си чудеса?

Чудеса – не. В последно време се опитвам да изненадвам себе си и да се впускам в актьорска или човешка природа, която не съм постигал до момента.

Не мисля, че съм най-лесният човек за комуникация в живота и най-благият слушател. На периоди съм и опитвам да откривам баланс, но и за това трябва време. Трябва да си дадеш сметка, че работата не е единственото, което ти се случва в живота. Търся път към хармония и спокойствие. По принцип съм неспокоен като човек и като характер, търсещ и съмняващ се. Не мога да кажа, че ще ида някъде на село и ще живея в къщичка с градина.

То не се знае…

След 20 години, да, но на този етап усещам, че още имам сила и желание. С времето това ще се трансформира, предполагам.

Пред чия врата би стоял с часове?

Много обичам да ходя в двора на едно от старите си училища, когато няма часове и е затворено вечер. Сядам до баскетболните кошове и си почивам. Влизам с една биричка и слушам музика, гледам звездите… Може би бих стоял пред вратата на театъра. Поне засега. И все още се надявам тази врата да се отваря.

Пред кого размахваш пръст?

Пред близките си. Все повече си давам сметка, че да се пали човек, не е ок. Не обичам тази си черта, че понякога ставам язвителен и кибритлия. Сигурно е белег на годините, на които съм, но си мисля, че е крайно време да мина нататък. Размахвам пръст. Не всеки си го признава, но е валидно за всеки от нас. Най-сурови сме към близките си хора. Не знам доколко съумявам да го огранича това, но се случва. И все още ме търпят, което не означава, че съм прав в ситуациите.

Какво разтваря усмивката ти?

Хубава музика. Харесва ми, когато си остана сам, да свиря на китара.

Да свириш за себе си?

Да. В последно време и Теди Москов разтваря усмивката ми много. Обичам неговите включвания и социални леки ужилвания, които пуска. Много е хубаво и нужно от време на време.

Обичам интелигентните разговори и смислените хора. 

Хората с чувство за хумор са рядкост и могат да ме усмихнат не заради смешките, които пускат, а заради начина, по който възприемат света. Това придава специфична дълбочина, не олекотява.

Аз не мисля, че имам добро чувство за хумор, но мога да оценя чуждото. Което пак е някакво качество.

Търсиш ли нещо, което да те балансира?

Всеки ден. И това може да се случи във времето, в което съм със себе си. Това е основата: да можеш да открадваш от деня час-два за себе си – да чистиш, да слушаш музика, да спортуваш. Много ми помага. Постоянно ходя пеша. Достатъчно е да походиш и да погледаш хората.

Днес какво направи за себе си?

Разходих се, пих кафе, минах през парка и си минах текста за утрешното представление. Мисля, че добре стартира денят ми.

Знаеш ли какво съм се чудила винаги: как един актьор запомня толкова текст за толкова различни представления?

С годините за себе си съм открил единствен начин – с много повторения. Имам силно развита фотографска памет и ако дълго време гледам един текст, все едно го сканирам. Не е някаква магия. Този текст трябва да се чете и да се минава през него.

От колеги съм чувал всякакви варианти на запаметяване – някои записват, други слушат на слушалки, четат. Колкото повече го упражняваш, толкова по-бързо става. Когато съм в разгара на сезона се улавям, че по-бързо запаметявам текст. Много е важно внимателно да си прочел пиесата и със свои думи да съумееш да вникнеш в това, какво реално се казва в нея.

Навремето така ли си запомняше и стихотворенията в училище?

Не, ужас ми беше. В училище беше пълен кошмар, но имах прекрасни учители, които да ми обърнат внимание. Просто рецитирането на един текст не е интерпретация. С времето преобърнах страха от изява. Дори не помня стихотворенията, които учихме тогава. Може би заради ужаса ми от това, че трябва да ги казвам, съм ги изтрил.

Наскоро, покрай един пърформанс със стихове на Иван Радоев, открих какво е да споделяш поезията. Специфично преживяване е.

Четеш стихове. А разбираш ли ги?

От много време имам страст към нея. Може би обичам ритъма и музикалността, която носят. Наскоро си препрочитах издание на Пабло Неруда. Съвършено е.

---

снимки: Радостина Колева