Колко е приятно да видиш визията на Пипи Дългото чорапче, но зад това да стои буря от емоции, умение за боравене с думи, които не се хвърлят в пространството, и дарбата на актьор. Нежността ѝ не се само привидна. Има я, но не е само тя. Елеонора бушува, бори се, играе, лети… Само преди 2 години е завършила НАТФИЗ, а под името ѝ вече стоят главни роли в “Шекспир като улично куче” и “Чалга”, щат в театър “София“ и скорошна премиера там на „Игри в задния двор“.

Усещаш ли, че опитът ти започва да личи?

Всеки един процес ми носи различни натрупвания. Ако позволиш на този натрупан опит да мине през съзнанието, тогава – да. Всичко, което ми се случва, ме развива, обогатява ме. Съвсем умишлено се старая да научавам по нещо всеки път.

Последните две години са ми много активни и влизам от един процес – в друг. Не съм имала почти никакво време за почивка. Влиза се в един работен ритъм, който е много приятен. В някакъв момент се прескача този праг на умората и постоянно си в кондиция. Тогава нищо не ме плаши. Сега имам нужда да презаредя батериите, но съвсем скоро ще дойде ред и за това.

Какво се случва с рисуването и защо така бързо то мина встрани?

На мен основната ми цел беше да разбера дали мога, способна ли съм на това умение. Баща ми има талант и го може, брат ми с това се занимава, умее го. Някак си винаги съм им завиждала.

Не бих казала, че ми омръзна. По-скоро си бях направила една пауза, защото се бях концентрирала върху друго, но сега отново много рисувам. Даже наскоро с купих статив и смятам днес да си довърша една картина.

Не съм добра в това, което правя. Рисувам любителски и ми харесва така. Не съм професионалист и нямам претенции, че правя нещо гениално. Нищо в рисуването ми не е вярно и правилно, но освобождавам някаква енергия, която ми се натрупва. Отдушник ми е и ми е много приятно, когато на някого му хареса.

Не го приемаш насериозно, но си продала картина.

Това ме прави щастлива. Сега съм подготвила няколко и пак бих се пробвала, да видя.

Когато нарисувах картината с прасето, което се продаде, то беше след тъжна случка с едно коте. Не можах да му помогна, въпреки че се опитах. Тогава си казах, че бих искала, ако продам нещо, тези пари да отидат за тази кауза. Приех го като знак.

Има много талантливи художници, които са образовани, и малко ме е срам, притеснявам се.

Не искам да тръгвам с претенция, че ще изкарвам пари с рисуване.

Не е това основната идея. Желание у мен присъства и е някакъв вид любов към цялото занимание. Не си поставям каквито и да било цели, свързани с рисуването. Ако стане нещо – стане. Ако не, ще знам, че не съм заложила нещо голямо от себе си.

Или ще знаеш, че имаш нещо цветно вкъщи.

А, те вече са се натрупали и събират прах.

Имала ли си съмнения в моженето си като актриса?

Постоянно имам съмнения. Опитвам се да бъда реалист относно това какво мога и какво – не. Важно е човек да се старае, да работи и да се развива. Важно е да има дисциплина сам да поддържаш нивото си. Няма кой да ти каже, че трябва да бъдеш по-сериозен. То си е за теб в крайна сметка. Гледам да съм максимално взискателна към себе си, да съм безкомпромисна в работата си.

В същото време вярвам, че до голяма степен е въпрос и на късмет, а не само на можене. Познавам много хора, които могат много повече от мен, но не са имали моя късмет. Страхотно е това, че съм на щат в театър “София”. Прекрасна възможност за мен на този етап.

Вярвам, че всяко нещо се случва с причина и то тогава, когато трябва. Просто човек не трябва да се отчайва. Колкото повече знаеш какво искаш да постигнеш и твоите намерения са чисти, то ще си дойде. От друга страна, не можеш само да стоиш и да чакаш. Трябва да има някакъв баланс.

И за да дойде ред да си починеш, ще трябва още месец да издържиш, докато свърши сезонът.

Много се забавлявам и въобще за мен работата е голямо забавление. Когато съм уморена, си налагам да не мрънкам, да не мисля за напрежението. Гледам да не се тревожа, а да съм тук и сега, на момента, да си намирам неща, които да ме вълнуват. Да, уморена съм и не съм чак толкова позитивно настроена, но се опитвам да се побутна, да се самозалъжа дори. Забавлявам се. Нали това искам. Актьорството не е само аплодисменти, работа си е. Всеки се уморява.

А когато ти се наложи да посрещнеш игра в представление, което няма да ти е по вкуса?

Не разчитам, че всичко ще е изключително предизвикателство за мен и ще ми е интересно. Човек винаги може да си намери мотивация: дали ще е текстът, дали ще е послание или интересен екип… Надявам се, че когато ми се случи, ще има поне едно от тези обстоятелства.

В НАТФИЗ работихме с моя клас дипломно представление на “Ние, врабчетата”, което играхме в Младежки театър. Освен това бяхме на лекции, репетирахме и други неща. В спектакъла бях част от масовката и ми беше неприятно. Бях много демотивирана. Един ден на поклона излязох, светнаха салона и на последния ред видях момченце с баба си да пляска. Толкова беше радостен, такова щастие му беше донесло представлението. Казах си: “Ето, глупачке, излез си от досадата, която те е обхванала, и се сети защо си на сцената.”. Беше ми голям урок и голям шамар.

Случвало ми се е и друг път нещо подобно и си казвам, че трябва да се позабравям в някои моменти. Да, ние го правим за себе си донякъде, обаче основното е за публиката. Това е мисията ни. 

Кога завърташ копчето на друга станция?

Буквално – като започне чалга.

Ти набра инерция покрай ролята си в “Чалга”.

Да, вече даже не го завъртам. Май моето радио си върви на една честота от доста време. Мога да бъда много постоянно в едно нещо и изобщо да не го пускам, каквото и да става, но много пъти ми се е случвало да се откажа.

“Завъртам копчето”, когато усетя зависимост. Когато усетя, че не съм свободна. Не обичам да се чувствам потисната. Когато не виждам развитие, дори и да е прибързано или опасно, не ме е страх да си тръгна. Понякога някои неща трябва да свършат и това не ми носи тъга, не ме плаши. Предпочитам да действам от любопитство, а не от страх. Когато нещо спре да ме развива, то се обезсмисля. Знам, че това е много егоистично от моя страна.

Знам, че се случва да съм лош приятел, защото съм взискателна към приятелите си. Когато усетя застой дори и в такива отношения, смятам за по-полезно и за двете страни комуникацията да приключи. Наранявам хора така, но в голямата картинка ми се струва по-правилно.

Кога ти става скучно?

Много мразя да ми е скучно, а това се случва, когато нещата станат еднообразни. Обичам да разнообразявам ежедневието си.

Но по въпроса със скуката може би нямам категорично мнение. Не си търся да водя някакъв луд живот, но в същото време мразя застоя. Може да става въпрос за нещо бавно и монотонно, но пак да ме развива. Може да става въпрос за нещо много шумно и стихийно, но да не намирам смисъл.

Не може непрекъснато да има движение.

Не може. И това за мен е голям проблем. Тогава се обръщам към себе си и започвам да прекалявам със самокритика и с премисляне на твърде много неща. Знам, че всеки ги преживява тези моменти, но аз се опитвам да ги потискам. Не се тревожа, защото не виждам смисъл да се тревожа за неща, които човек не може да предвиди. Затова и не обичам да си правя много планове. Нещата се случват въпреки тях.

Как ти се отразява да бъдеш сама?

Обичам да бъда сама. Рядко ми се случва, защото имам страхотни хора покрай себе си, имам си и кученце. Но когато остана сама, не скучая. Не изпитвам самота. Имам различни интереси, много хобита и им се посвещавам. Аз съм човек, който много обича домашния уют.

За мен е задължително всеки ден да имам по един час, в който да не правя нищо. Това ми е основният начин да си почивам. Изключвам си мозъка и така се разтоварвам. Дори когато рисувам си изключвам мозъка. Мисля само за цветовете, за боята и за платното.

За какво се притесняваш да спориш?

По-скоро се притеснявам да споря с хора, които считам за авторитет. Може би така съм възпитана, че уважавам мнението на по-големите от мен, на по-опитните.

Прави ми впечатление, че моето поколение не зачита авторитетите.

Но много често хората се възползват от това, че са по-големи и опитни, и става една война. Много е смешно, но в същото време е доста сериозно. Демотивиращо ми действа, когато моята страна не се чува, защото съм малка.

Не обичам да споря за равенство между половете, за расизъм, за човешки права… Защо да го правя? За мен е странно, че тези неща, при наличието на толкова много информация, още съществуват като проблем.

Кого си преоткрила с годините?

Хората като цяло. Преди бях много затворена от гледна точка на това да опознавам хората около мен. И сега си поставям стена при комуникацията, която ми пречи на мен самата да опозная човека отсреща. Преди подхождах така, сякаш всеки ми мисли злото, всеки иска да ме нарани. Вече си позволявам да съм много по-открита. Все още я има тази стена, но тя пада много по-бързо. Даже с хора, с които съм се запознала в последно време, си говорим за техните първи впечатления от мен и много се смеем, защото всички казват, че изглеждам много дръпната. А аз не съм точно такава.

Моите първи впечатления за хората пък винаги са грешни. Имам вярна интуиция за много неща, но не и за хората. Кой знае колко приятелства съм пропуснала…

снимки: Радостина Колева