Тя отваря врата към историята със силата на писаното слово. До този момент има издаден един роман – “Трето царство” (издателство “Софтпрес”), който си заслужи добрите отзиви. Но как се пише, когато си майка на малко дете, така, че да бъдеш оценен подобаващо? Още повече – във времена, в които историята е особено понятие.

Костадина Костова – в Cultinterview.

Журналистиката, която си завършила, само до блог ли я сведе?

По време на обучението си в последните две години специализирах “Дизайн”. Тогава нямаше UX-дизайн, каквото работя в момента, но имаше графичен. Беше единствената специалност, която беше свързана с писане.

С блога започнах като форма на онлайн-дневник. Това беше в зората на тези платформи. Популярни бяха street style блоговете в Щатите. Водих си дневник, когато бях малка, затова реших, че ще е интересно да пробвам нещо такова. Постепенно премина в ревюта на книги, без някаква конкретна цел. Сега рядко се занимавам с него.

А кога спря да си водиш дневник?

Когато започнаха да ми се случват интересни неща. А дневникът в момента ми е много ценен, защото си го водя от първи клас, когато майка ми на Коледа ми подари първото ми дневниче с катинарче. Започнах последователно и всеки ден да си пиша в него. Там сега намирам спомени за баба ми и дядо ми, които починаха… Наистина ми е много ценно. Понякога си го разгръщам. Разчитам, че там ще открия нещо, което да ми помогне в родителството.

България от 19 век ли се оказа тази, която ти е най-любопитна? След това по-скучно ли става?

Има интересни събития преди това. Много обичам историята. По-интересно ми е да си представям този период и случките в нея. Представят по-различен свят. Със сигурност в него има от сегашните недостатъци, но е една идея по-идеалистичен. А от днешното искам да се абстрахирам. Историите, които ние сме преживели, когато сме били деца, също са ми интересни. Но там има тънка граница между сантименталната реалност и нещо изживяно.

Попаднах в 19 век, защото не аз избирам историята, а тя избира мен. Това е отговорът ми, ако ползвам клишето. Странно е, защото винаги съм била в процес на писане на нещо. 

“Трето царство” я писах, докато детето спеше.

Беше като терапевтично упражнение за мен. До голяма степен беше стечение на обстоятелствата, защото на мен ми се падна дете, което е сложно със съня. Като си легне за дрямка следобяд, не спеше с часове, а 40 минути и после цял ден – киселяк. Стоях и дебнех, докато е преспя наново. Докато това се случваше, прецених, че е по-добре да правя нещо, което не само ми доставя удоволствие, но и ми помага да се върна към себе си. Реално точно детето ми помогна да се стегна, защото и преди съм била в процес на писане на книги, но тази илюзия, че имаш време, пречи да се организираш. Сега е много по-трудно, защото съм на работа, а и дъщеря ми е по-голяма, не спи, иска си нейното. Сложно е, но когато решиш, че точно за това искаш да си отделиш и малкото свободно време, намираш начин. Когато имаш нещо, което е повече от хоби, и имаш с кого да го споделиш, както аз го правя с Ани (б.а. Ангелина Ангелова), става някак си по-силно.

Кога това спира да бъде хоби и става сериозно писане?

Винаги съм била с идеята, че трябва да напиша книга. Но в момента, в който започна да става реалност, не го усетих. Докато човек си планира нещата и ги мисли, те изглеждат по-конкретни, но в момента, в който започнат да се случват на ежедневна база, всеки ден по малко, става друго. Когато излезе книгата “Трето царство” и я видях в книжарницата, се изненадах някак. Дори не съм си помисляла, че ще преживея такъв момент. Книгата беше част от мечтата. В мига, в който спря да е мечта и започна да е ежедневна работа, вече не мислех за забавната част. Мислех си как трябва днес да напиша тази сцена, утре – другата, но ме изненада визията на всичко това.

След това на 20 век ли минаваш?

Не, връщам се още по-назад. Скоро ще е, на финалната права съм. След това ще мога да споделя. Със сигурност вторият роман ми отне повече време. Този път си бяха 2 години и то точно заради това, че се върнах на работа. Колкото и натоварващо да е майчинството, поне мозъкът ти тогава не е обременен с чисто работни неща, дори има нужда от малко интелектуално стимулиране, което да го откъсне.

След “Трето царство” научих, че си има процес. Иска се постоянство. Мислех, че съм кракнала кода относно това как се пише, но се оказа, че всеки път е различно, защото обстоятелствата са различни. Не е нужно да се случва по същия начин, по който се е случило предния път.

От 600 страници, та на колко ще минеш сега?

На 500. Не, в интерес на истината този път си поставих конкретна цел.

Наблюдаваш ли реакциите на хората? Необходимо ли ти е това за писането?

Несъзнателно го правя, да. В някаква книга бях чела, че писателят трябва да наблюдава хората. Първият път си казах, че няма да стане писател от мен, защото не го правя. Прозвуча ми много конкретно. После осъзнах, че е точно обратното. Много наблюдавам хората. Случвало се е, гледайки някого, да си мисля: Как ли е изглеждал като дете?… За писането е нужно да наблюдаваш всичко, включително и себе си.

В исторически план на мен ми помага цялото проучване, което правя. Четох много лични спомени, писма, дневници. Четох и попивах. Това ми помогна много за диалозите и бързо превключих. Ако тръгна да пиша нещо съвременно, може би ще ми е по-лесно, но засега нямам този порив.

Чете ли се такава литература като твоята?

Мисля, че хората по-лесно посягат към съвременната и към фентъзи. От друга страна, нашето поколение е израснало с класики, а такъв тип им липсва.

Страх ли те е от това, което би могло да следва в живота ти?

Не, напротив, даже мисля, че в момента съм в такъв период, в който се вълнувам от всичко, което следва. И на работата ми е интересно, и с писането… А вкъщи е екшън всеки ден, там винаги е забавно.

Всеки човек има страхове, свързани със загуба на близки, а и не само.

Има ли такова нещо като муза при теб и тя напуска ли те?

Не знам дали е точно муза, но има един момент, в който, пишейки, всичко само върви. Това е периодът, който кара всички писатели да пишат, защото е много неустоимо усещане. Гъдел е. Но това е в малък процент от времето, другото е сериозна къртовска работа. Понякога сякаш не ти се пише, но сядаш и го правиш.

Предимно въпрос на подготовка ли е?

Не знам дали е това, или просто нещо, което дава “плодове” в точния момент. Важното е да се пише регулярно. Просто съм се научила вече, че не ми е ок да не го правя. Случва се да е голяма мъка, но дума след дума и… си тръгва. И се получава точно този ефект, че все едно има нещо свише, което ти помага.

Мисля, че това е амалгама от всички преживявания, които човек трупа вътре в себе си и по някакъв начин ги изкарва. Дали ще е с писане, или с рисуване, всеки си има начин.

Сега пиша събота и неделя, защото имаме късмет майката на мъжа ми да идва за няколко часа вкъщи и да гледа детето. Ние излизаме и обикновено пиша по кафенета. Мъжът ми си прави негови неща, а аз пиша пред лаптопа.

Питали са ме дали си пускам музика. Де факто предпочитам да пиша на тихо, обаче реалността е друга. В кафенетата рядко пускат музиката, която на мен ми харесва – Нирвана, Металика, още повече, че ходя в някакви натоварени часове.

Каза лаптоп…

Много обичам тефтери. Много неща си пиша в тях – записки, въпроси, които са за изчистване. Понякога пиша сценки, ако ми дойде нещо, докато правя друго, но съм го изгубила този процес с писането на ръка. Много е различно, защото, докато пишеш, редактираш. На компютър променяш тук и там някоя думичка… Голямо удобство е.

Какво чете последно?

“Генът на съмнението” на Никос Панайотопулос, която прочетох за два дни. Много тематично книга за твореца. В нея се разказва за утопичен свят, в който има генетичен тест, показващ дали имаш ген да си творец.

снимки: Радостина Колева