Той има точен план за следващата половин-една година, намерил е смисъла в живота си и е далеч от грешните дири. Павел умее да стои лице в лице с популярността и с таланта си. Удава му се. А и явно има възпитанието, което го държи буден за климата около него.

Дойде спокоен в дъждовния ден и в това безветрие имаше някакъв чар…

Последната ти до този момент премиера мина наскоро, спектакълът “Коварство и любов” в Народния театър, където играеш. Вкара ли те в нещо различно?

От разстоянието на изминалите няколко години, имам много приятната възможност повече да си избирам пиесите. В Народния театър се дава тази възможност. За нас, които сме вътре, това е от огромно значение. Всеки един в екипа е дошъл да създаде нещо с намерение, не по задължение. Така или иначе сме в репертоарен театър, работата е много. Ако днес нямаш желание, то утре със сигурност ще го намериш. Поставя се много и няма нещо “на всяка цена”.

Аз и колегите ми не избираме едни и същи роли. Предпочитаме да играем нещо, което не сме играли до този момент.

В “Коварство и любов” основното ми партньорство е с Христо Шопов и с Жаклин Даскалова. Двамата са талантливи колеги и ми беше интересно с тях. Беше ми интересно и заради режисьора Асен Шопов и заради текста. В самата пиеса има дълги крупни фрази, в които присъстват намерения за убийство, за самоубийство, заплюване на собствен род. Такива не се изказват ежедневно и току-така. Това изисква няколкомесечна тренировка, за да бъдат тези фрази категорични и чуваеми.

Кога театърът не е работа?

Винаги е работа. Разбирам, че е хубаво да се приема като хоби, понеже то е развлечение, нужда от намиране на изразни средства. Но от личности, които бяха мои учители, получих възможността да ми е професия, да храня себе си и семейството си с това. Когато работата ти харесва, винаги ти е приятно да ходиш там сутрин.

След сериала “Татковци”, покрай който трима от четирима ви станахте бащи, внимаваш ли какво снимаш след това? Щом нещата ти се случват и в реалността…

Влизането ни като мъже в бащинството е емоционално обвързано. Не е същото, не е аналогично емоционално.

Беше ни приятно да работим заедно, затова не спряхме да го правим и впоследствие. Съвпада ни мисленето, защото и четиримата искаме да сме автори и съавтори на представленията, които играем. Събраха ни по едно и също време еднаквомислещи. Затова решихме да не се разделяме след края на снимките и да видим какво още можем да направим заедно.

Поддържате ли се със Стоян Дойчев, Христо Пъдев и Филип Буков?

Имаше един пиеса, “Мъже в командировка”. Така си ни представи. Имаме мъжко приятелство и при нас няма теми табу. Всичко е ведро, смеем се и пътуваме. Всеки един от нас е щастлив от факта, че може да прави това, което иска, с хората, които иска. Успоредно с това, да се забавлява. Напълно разбираме факта, че може да е мимолетно и че не се случва на всеки. Затова консумираме изцяло удоволствието от срещата ни.

Покрай ремонтите в дома си най-много нужда от помощ имаше Стоян Дойчев.

Как озаптяваш стихиите у себе си?

Не усещам да имам такива, които да имат нужда от озаптяване. Но ако стихията е стрес – със спорт, който е универсална функционална формула за много хора. Спортът тушира стреса, а и е здравословно начинание. При всяко пътуване имаме контакт със стотици и това натрупва напрежение, колкото и работата да е удоволствие. Срещу нас има обърнати много мнения, много очи… А когато се прибера вкъщи, там винаги съм посрещан приятно и топло, което е бездействено разтоварване.

Какво от баскетбола пренесе на сцената?

Винаги съм искал да го кажа… Баскетболът е минало за мен, но поне спортът генерално не е. Повторение до откат. Трябва да бъдат натрупани 10 хиляди часа в повторение на едно и също действие, за да може то да придобие измерението на нещо, което си заслужава да му се плати и да се види. Работата ми, погледната отгоре, не е много приятна. При нас повторението започва тепърва с премиерата, с пожелателност то да е стотици пъти. Това е важно да се пренася от спорта и да се ползва като пример. Не съм чул за пример, в който някой не проявява старание, а е търсен за нашия пазар.

Ти като стока на пазара ли се приемаш?

Да, съвсем е логично под някаква форма да е така. Ако аз утре имам нужда от лекар, ще отида при този, който знам, че ще свърши работата така, както трябва. Вярвам в тази размяна на обществените функции като нужда да сме си полезни взаимно.

“Гунди – Легенда за любовта”. Чувстваш ли, че влезе в живота на футболиста?

Опитах да си представям какво би било, ако можеш да ходиш в обувките на такъв човек. Имах достъпа до архив, който не е публичен. Опитахме да сме максимално близо до истинността на това, което се е случило преди 70-80 години.

Най-силно ме разтърси и ме промени това, че Гунди е световен футболист, а в думите и поведението му, в семейния и професионалния му живот има само мотивиращи думи и постъпки, няма големеене. Разсъждава уравновесено и обективно. Човек като него има много възможности, много контакти, но въпреки това, а в добавка и на младостта си, оценява стойността на семейството, на приятелството, на синовния дълг, бащиния, отечествения… Отива си само на 28 години.

Позабравена дума?!

Актьорите често посягат към детството, когато правим жанрове, които изискват по-фокусирано използване на емоционална памет.

Още повече, че имаш син на половин година.

Детето много помага за професионалното развитие. Всеки, който е родител, знае, че в момента, в който се появи детето, спектърът му се разширява тройно. Защото вече има човешко същество, което свири на тънката ти струна във всеки един момент, замисляйки се за него.

Интересно ми е да порасне, за да видя към какви спортове ще го повлече. За мен, като родител, ще говори много за него като намерения – дали иска да бъде колективен, или иска да е индивидуалист. Нещо толкова дребно може да определи човешки живот, въз основа на този първи негов избор.

Състезавал ли си се за някоя сцена?

Да, постоянно го правя. В професионален план непрекъснато се състезавам за това да добивам по-голяма независимост в изразните си средства и избора на такива. То си е гонитба. Интересно ми е да наблюдавам какви нови неща могат да ми се предложат. Хубавото е, че когато имам нужда, получавам помощ, намирайки си съмишленици. Успяваме да работим колективно. Но тепърва ще опитам да направя нещо сам.

В личен план не съм имал състезание.

Кога мислите ти отиват другаде?

Ако съм свободен, отиват другаде. Но то това другаде… Ако си на работа, отиват вкъщи, ако си вкъщи, отиват на работа. И това е хубаво, защото щом имам възможността да се случва, значи съм постигнал хубав баланс и няма тежки преходи между едното и другото.

Замисляш ли се, преди да направиш нещо, за което ще съжаляваш?

Не, защото най-вероятно, ако съм имал тази възможност, просто съм се спрял. А може би не съм имал толкова радикални ситуации в живота си.

снимки: Радостина Колева