Да търсиш улички в кариерата си, за да се предизвикваш, да се чудиш всеки път дали си се справил на нивото, което се очаква от теб… Все си мисля, че съмненията са характерни за талантливите хора.

Пламен е тръгнал с единия крак към актьорството още от ученик и от 6 години е на щат в Народния театър. Усеща се, че му е болно от липсата на интензитет на работа там от известно време насам. И дано наистина на младите хора им се даде възможност да покажат себе си и мощта си.

“Забранена любов” беше гледан сериал преди години, когато тръгваше в актьорската професия. Отчиташ ли го като свое постижение?

Моля ти се. Как постижение?! Бях на 17 години в школата на Малин Кръстев в Младежкия театър. Дойдоха на кастинг и ме поканиха. Аз изобщо не знаех за какво става въпрос. Нямам отговор защо и как се случи това. Когато отидох на снимки първия ден, нямах представа какво да правя. Знаех текста, бях си научил думичките, но за това, че срещу мен ще има 30-40 човека и камери, че ще трябва да направя нещо 15 пъти, бях неподготвен.

Минаха няколко месеца, докато вляза в час, което си пролича, когато го гледах после. Снимахме всеки ден и в един момент зацикляш и влизаш в рутина. Когато тръгна сериалът по телевизията, се стреснах. В главата ми нещата бяха много по-холивудски. Ако тогава не си малко в облаците, не знам кога.

Със сигурност ми беше полезен опит. Разбрах, че не е проста работа да си ритал топка и изведнъж да отидеш да снимаш сериал. Малко по-различно е. Не съм сигурен дали тогава имах капацитета да осъзная, но минаха много години, докато снимам нещо друго. Влязох в НАТФИЗ. Ако можех да върна времето назад, бих преминал по-съзнателно през тази година и половина, в които се снимаше “Забранена любов”. Можех да науча много повече.

Оказах се нездравословно самокритичен.

Трябва да работя върху себе си, защото на всичко, което виждам, му се чудя после: “Какво е това, защо го играеш така?”… Наскоро имах премиера на български филм “Записки по едно предателство” с режисьор Георги Дюлгеров, където играя Бенковски и много се изнервих, че в началото играя някакви състояния. Не мога да се гледам. В театъра поне не се виждам кой съм.

Но там пък играеш с Марин Янев, с Мария Стефанова…

Ние, младите актьори, ако успеем да си запазим тази страст и този професионализъм, които тези актьори носят, би било страхотно. Шапки долу. Случвало се е да не сме играли известно време “Облог” и се събираме да си извъртим текста. Мария Стефанова ми подава на мен текста, защото аз не мога да се сетя как да го направя. Всеки път ме слага в малкия си джоб. Много е яко. Удоволствие е да се научиш на професионализъм от такъв човек.

Много ми харесват тези срещи с по-възрастното поколение. Виждаш как хора, които са от 40-50 години в тази професия, едва ли не са по-запалени от мен и моите връстници.

Писал ли си ги, защо е така?

Честно казано, не съм, но имам своя версия за това. Като минава времето, осъзнават, че то остава все по-малко. Всяко нещо гледаш да го правиш истинско, защото другото няма никакъв смисъл. Все едно маркираш. Какво маркираш? Ние като сме на по 30 години си мислим, че ще имаме още 300 роли. Глупости. Никога не знаеш. По-добре да гориш във всичко всеки ден.

Това е много хубав урок, който се учи от тези актьори. Те са на 100 % във всяко представление.

“Мен не ме мислете” на bTV направи ли те самонадеян, какъвто си в сериала?

Според мен си го имам, нося една лека арогантност понякога. Цялото е някакъв егоцентризъм. Доста се опитвам да работя по него, но просто не се получава. За сериала трябваше да пусна тази част от себе си. Не съм имал кой знае колко търсения. Все едно пуснах една своя негативна черта, оставих я да води. Надявам се да имам хубави сцени в сериала. Казах ти, че не се гледам. Спрял съм да го правя, защото веднага ми излиза къде е можело да стане по-добре. Знам, че може би трябва да се науча да се възприемам.

Стоиш ли настрани от ситуацията в Народния театър?

Да. Стоя настрани като човек, който нищо не може да направи по казуса. Мога само да ги помоля да спрат и да започнем да работим. Ама кой ще ме слуша мен? В момента театърът е пълен с млади хора, които влязоха в последните години. Ами дайте ни, съберете ни да играем.

Кога потъваш в тишината?

Напоследък – все повече. Когато остана сам в последните месеци, става вакуум, а не тишина. Гледам да не се случва, защото започва емоционална буря заради лични неща, екзистенциални, професионални. В момента съм дезориентиран и тишината не ми е приятел, за съжаление.

Кой успява да ти отвори очите за грешките?

Времето като че ли, защото се опитвам да си мисля, че съм едва ли не безгрешен. Като мине време, осъзнавам, че правя немалки грешки в живота си. Когато хората ми кажат нещо, първоначално не съм склонен да го чуя и ми трябва някакъв период, за да го осъзная. 

Емоцията много ме води

и първо бия една стена. Когато остана сам, се осъзнавам. В живота емоцията не е най-добрата, защото отиваш в крайности. А когато живееш с други хора, не е най-градивното. Сега търся баланса между емоционалността и разума, но май ще отнеме много време.

Ходил ли си по неравна повърхност?

При мен всеки един ден е като релефна карта: тръгвам нагоре, следобяд има спад и вечерта – пак нагоре. Може да се каже, че съм в едно постоянно изкачване и слизане.

Малкото човече смени ли настройките ти?

Малкото човече ме канализира много по-смислено. Мислех си, че съм подготвен да бъда баща. Като се роди Стоян през 2021 година, разбрах, че не е така. Всеки ден му благодаря, че го има, защото ме осмисля. Хубаво ми става, когато знам, че вече имам истинска отговорност, а не съм просто един “развейпрах”. Отговорността ме кара да се концентрирам тук и сега. Защото аз имам навик да мисля за това как би било нещо си някой ден… А синът ми расте днес. Прекрасно е усещането и почти всички хора, които са родители, ще по потвърдят. Като си е твое, ти е по-симпатично.

Желания, от които не се отказваш и до днес?

Още не съм се отказал от театъра, въпреки че съм имал немалко причини да го направя. Не съм се отказал и от пътуванията. Искам да не спирам да намирам смисъл в работата си, макар че ми става все по-досадно от всички обстоятелства наоколо. Желая семейството ми да е здраво. Това ми е много важно.

От малък – в театрална школа, тогава как се зарязва всичко това?

Много трудно. Заради това се прибрах в България. След като живях във  Франция, прецених, че за мен е по-смислено да се върна, защото от учителите ми в тази професия неведнъж съм чувал, че тази професия има мисия. Не може да е просто служба. Опитвам се да вярвам в това и то е едно вътрешно търсене.

Имам приятели, които се занимават с кино, но не са актьори. Те изкарват по-добри пари от мен и се кефят на работата си. Ама аз съм се вкопал в това и ми носи удоволствие. Моментите преди и по време на представление ми носят много повече, отколкото лаврите след това.

В момента съм в интересен период, защото репетирам нещо, което ми е чуждо като начин на работа. В “Разходка с Гогол” тръгваме от формата, а впоследствие ще я пълним със съдържание. Не съм голям фен на такъв тип, но е предизвикателство. Опитвам се да намеря път, а и сме хубав екип.

снимки: Радостина Колева