Спокойствие – не по сценарий, изящество – не от филм, сладкодумие – не от сериал. Предполага се, че светът ѝ е изпълнен със самочувствие до земи, но не е така. Сподели ми, че не е изкачила своето вътрешно Аз до ниво “обичам се‘”. А всъщност има не един повод да бъде в полета на годините си.

Четете напред…

Как се реши на пътя между Варна, където си родена, и Америка, където си учила в актьорската академия на Лий Страсбърг?

Варна я оставих, когато бях много малка, на 15 години. Тогава станах “Супермодел на България”. Преди да отида в Америка, бях основно в Италия и Испания. Пътувах покрай модата. Изкарах в Италия тийнейджърските си години. Връщах се до Варна, тъй като бях частна ученичка. Моделството се случваше междувременно, пътувах и се връщах. На 20 години реших да спра с него и отидох да уча в Англия – “Международен бизнес” с руски език, но ми стана скучно. Реших, че офисът не е за мен. Върнах се тук и започнах да снимам в реклами. В тях имаше малки актьорски задачи и на мен ми се видя интересно.

Нямам такава история, в която цял живот съм си мечтала да стана актриса. Изкарах школата на Велизар Бинев към Киноцентъра и още първата седмица бях на кастинг, където ме избраха да снимам в италиански сериал. Взех решение да уча в Америка малко на шега. Подпитах, казаха ми, че е добър вариант школата на Лий Страсбърг и отидох там. 

Всички решения в живота им са били такива спонтанни, не ги мисля дълги години. Но когато отидох там, за първи път усетих, че това искам да правя. Преди съм се лутала страшно много: моделството, бизнес, но не съм чувствала, че е точното нещо за мен и съм го търсила наново. Сега вече съм щастлива и се чувствам пълноценна.

Но ето, че нещата ти се случват – сериалът “Татковци” на bTV, а сега и “Вина” на БНТ.

Да. До голяма степен е въпрос на късмет. Учила съм само 2 години актьорско майсторство, но към края на втората година дойде пандемията. Останах в Америка, обаче не можех да уча. Всичко спря, моето развитие – също. Затова сега съм благодарна, че работя, защото мога да се уча по време на самите снимки.

Върнах се в България уж само за Коледа, но по семейни причини ми се наложи да се задържа за по-дълго време тук. Междувременно ме повикаха за кастинг на “Татковци”. Реших, че е по-смислено да остана.

Сложно ли беше в Америка по време на пандемията?

Беше много екстремно. Но за мен беше един от най-смислените ми периоди, защото имах толкова време за себе си, каквото не бях имала отдавна. Използвах го пълноценно: тренирах, правих си актьорски упражнения, четях. Не ми беше депресиращо. Имахме достъп до театър и група от хора можехме да репетираме. Не беше толкова страшно. Но се върнах тук в същото това пандемично време и тук беше пълно с хора по улиците. Бях толкова щастлива. Свобода. А там нямаше жив човек.

Сега продължавам да съм заедно с школата на Лий Страсбърг, но под друга форма, защото организираме съвместно уъркшоп, който е 5-седмична актьорска академия. Те имат планове да отварят институт в Европа и имаме разговори в тази посока. Но не бих се върнала да живея в Америка. Никога не съм искала. Исках просто да уча. На мен Лос Анджелис не ми харесва.

Как приемаш участието си във “Вина”?

Основно съм благодарна. Когато ми се обади Виктор Божинов, още снимах “Татковци”. Не познавах почти никого в България. Снимахме на страхотно красиво място, всички бяха много позитивни. Дори бях си взела с мен котката в хотела, тя живя с нас. Станахме си като семейство. Респект имах към всички. Естествено, че като съм гледала Мишо Билалов от мъничка в “Под прикритие”, ми беше малко притеснително, но бързо се ориентирах. Снимахме от месец април до края на юли 12 епизода.

Има ли шанс да покажеш себе си във всяка една роля?

Не. Освен ако не е роля за живота ми. Иначе не би трябвало. Ако си ти самият, значи нещо не е както трябва. Всеки мой опит, колкото и да е малък, няма нищо общо с мен. Даже хората, като ме срещат, се учудват, че съм различна. Играеш друг човек и трябва да намериш поне едно различно нещо, което да те отличава от него. Ако просто си казвам текста, много бързо ще стане скучно. Думата “играя” звучи така, все едно нещо се случва насила.

Какво провокира въображението ти?

Разходките. Обичам да вървя пеша и да се оглеждам. Толкова е колоритно и интересно… Всеки ден виждам нещо, което провокира въображението ми. Това ми липсваше в LA, защото там разстоянията са много големи и придвижването е само с коли, не можеш да се разхождаш и да гледаш архитектура. Никой не върви по улиците. А тук си има всичко: гледаш листа, които падат, слънцето ги грее, въртят се и това ме подсеща за нещо друго.

Визуално най-добре се стимулирам, наблюдавайки. Обичам да гледам и картини, харесвам книги за изкуството, балет, тъй като танцувах като малка. Много обичам 20-те години на 20 век – Шанел, Пикасо, Стравински… И този интерес ми дойде впоследствие. Бях пълен зубър, бях дисциплинирана, учех, ходех на танци, но в един момент се промених. И съжалявам, че не съм обърнала внимание по-рано на изкуството като такова, защото при толкова пътуване, щеше да ми е любопитно. Много е интересно как се променя човек…

Виждам много хора, които нямат никаква нужда от култура. Говоря за работещи, дейни хора, които са интелигентни, но изобщо не ги вълнува. За мен това е много странно. Не го разбирам.

Блазни ли те нуждата от промяна?

Непрестанно. Опитвам се да не е толкова крайно, колкото беше в годините назад. Сменяла съм места, свикнала съм всичко да е различно, да ми е динамично, да има промяна и да не е едно и също. Трябва да пътувам извън България за малко и не мога да стоя дълго време на едно място. Имам нужда да се местя чисто физически. И да се случват неща, които да ме провокират, да ме променят, да научавам нещо ново, да се развивам духовно. Но генерално се опитвам да функционирам по-спокойно, да мога да се задържам. Даже един и същи парфюм не съм имала два пъти през живота си. Постоянно трябва да има нещо различно.

Но не съм така във връзките си. В това отношение съм страхотен домошар.

И къщите ли си сменяш така?

За една година смених четири квартири.

Значи и това сменяш.

И това. Обичам да променям, да. Иначе е скучно. Усетя ли, че съм влязла в някакъв битовизъм, ми става много некомфортно и веднага търся промяната. Може да я създадеш с нещо много малко. Зоната на комфорт убива тотално креативност и въображение, желание да създаваш.

Е, може ли непрекъснато да ти се случва нещо интересно?!

Много зависи кой какво разбира под интересно. За мен интересно е бягането от бита. Винаги ме е плашила идеята за еднообразие. Ако всеки ден правиш едно и също, в един момент не се ли чувстваш малко ограбен?!

Има ли нещо, с което си се опитвала да се справиш, а не си успявала?

Разбира се, и слава Богу, защото иначе ще означава, че живея в пълна заблуда. Това са все личностни мои битки за неща, които искам да развия у себе си. Обикновено са провокирани от его. Много години работя върху това. Трябва да обичам себе си, а още не е така. Мога да защитя всеки един човек, ако нещо му се случи. Ако става въпрос за мен, млъквам. Много ми е трудно.

Нямам усещане, че съм постигнала нещо кой знае какво в живота си. Това обикновено се заражда в детството и аз знам откъде идва при мен. Дете на разведени родители съм и са ми се създали травми. Усещам се, че това ми пречи. Когато не се цениш, то рефлектира в други неща. Опитвам се да го преборя.

Кога гледаш с неверие?

Много съм наивна. Генерално вярвам на хората и изхождам от това. Ако някой сгафи, тогава вече – край. Ако някой веднъж ме излъже, няма как да му повярвам отново. Функционирам на интуитивно ниво. Има хора, от които не съм видяла нищо лошо, но пак не им вярвам. Просто не ги усещам, не се доверявам. Вярвам в енергията и ако усетя нещо нередно, се дърпам. Но като цяло гледам с любов и смятам, че всички хора трябва да са така. Трябва да се научат. Жалко, че в училище няма часове по емоционална интелигентност, да знаеш какво е емпатия и че е лошо да съдиш хората. А това определя щастието ни.

снимки: Радостина Колева