С него се общува толкова леко, без напрежение и излишни превземки. А е актьор. При това е толкова добър актьор, че Сатиричният театър трябва всячески да си го “кътка”, както казват възрастните хора.

Александър се намира в най-активните си години, 33, приземен е, а и някак спокоен.

И още нещо: Парцалев, гледаш ли?

---

Сатиричният театър работа ли е, дом ли е, или семейство?

Може би всичко това едновременно. Много бързо ме приеха. Влязох по заместване и всички бяха много мили. Даже, като мина известно време, Добрина Гецова ме попита от какъв период съм в Сатирата. Бяха минали 2 години, а тя имаше усещане, че съм там от 20. Темпераментът ми е такъв, че пасвам на това, което прави театърът.

Какъв ти е темпераментът?

По-комедиен. Поне външно. Много хора са ми казвали, че изглеждам сериозен, преди да съм се запознал с някого, че не смеят да ме заговорят.

И колко време в Сатирата вече?

От лятото на 2021. Бях прясно завършил НАТФИЗ и ме попитаха дали имам интерес за щат. Никой не се интересува дали те има, или те няма, а изведнъж ми предложиха от Сатиричния театър. И нещата се получиха естествено.

Прави ми впечатление, че има отдръпване на колеги от репертоарните театри. Едва ли не го приемат като задължение, че ще играят, каквото им дадат. Младият човек трябва да попадне в трупа и да е сред актьори, защото срещата с различни колеги в различни ситуации носи опит. Когато имаш стабилна основа и си поиграл леко, можеш да се впуснеш да правиш неща, които на теб са ти любопитни. Преди това трябва да учиш.

Като завършиш НАТФИЗ, тогава започва всичко.

Там ти дават техническа основа – как да говориш, как да дишаш, как да се пласираш на сцената, да се чуваш, да се виждаш от осветлението. Всички други неща се трупат с всяка нова пиеса, в която играеш.

Когато не един човек започва да те свързва с удивителния Георги Парцалев, опитваш ли се вече да избягаш от тази прилика?

Ако някой иска да ме сравнява, той ще продължи да го прави независимо дали аз бягам, или не. Не съм се старал да приличам на него. Но не мога и да се сърдя. Имам автономно поведение като човешко същество и не се опитвам да повтарям биографията на никого. Гледам да следвам своя път. Не ме тревожат сравненията.

Отразяват го и колеги, които са работили с него, които са го познавали. Казват, че не само на сцената, а и като човешко присъствие си приличаме донякъде. Но нямам заслуга за това. Просто е житейска ситуация, която се е стрекла по този начин. Парцалев е бил самороден. Самообучил се е и е изградил една самодисциплина. Едно е да отидеш в НАТФИЗ и да ти кажат какво трябва да правиш и какво не. А той сам си го е изградил, през опита, през “тръните”. Бил е винаги с научен текст, не така плоско гледащ на комедийните пиеси, а с втори план. Едно замисляне, една лека тъга… Изключителен! Как пък да ме е яд, че ме сравняват с такъв човек? Много ми е приятно даже.

И двамата сме отраснали в малък град. Онази среда, която съм обитавал извън София, също допринася за по-друго отношение към живота. И в това отношение съм късметлия.

Къде отиваш, излизайки от театъра вечер?

А, събираме се тук, в Сатирата. Често с  колегата Тео Елмазов сядаме след представление на по едно малко и си говорим. Къде другаде да отиде човек? По време на миналия Великден с петима колеги отидохме в Гърция. Много ни се изненадаха, но наистина има една такава задружност в нашата трупа. Срещаме се и си общуваме като приятели и извън сцената. Харесва ми, че намираш и приятелство тук, и подкрепа. Не е само да дойдеш, да си изиграеш ролята и да си тръгнеш. За нас е притегателен център. Като нямам какво да правя в даден ден, пак идвам.

В Сатиричния театър това е много добра традиция. Обаче има театри, в които актьорите са разделени помежду си.

Знаеш ли какво си мисля за актьорите и публиката пред Народния театър. Не бива да позволяваме да ни делят по такъв начин, да ни провокират по толкова елементарен начин. Хората, които протестират, и хората, които са в театъра, са едно и също нещо. Нарича се български народ.

Кога актьорът започва да играе като себе си?

Има роли, които се доближават до темперамента на актьора. И не че тогава е по-лесно. Винаги е трудно. От друга страна, когато четеш една пиеса, изхождаш от себе си. Понякога си казваш, че ти не би реагирал така. И там е номерът вече, да намериш основание да защитиш онова, в което сам не вярваш. Това е много по-трудно.

Ако ме изкарат на сцената без роля, ще се притесня. Иначе имам прикритието на нещо, което не си. Макар да присъстваш физически. Много е странно, но това е психологически момент. Работата ни е да търсим в себе си, защото там можеш да откриеш много неща. Навремето ни караха да “събираме” походки, да се вглеждаме кой как ходи по улиците.

Това правиш ли го още?

То става рефлекс. Дори понякога се зазяпвам.

Принуждавал ли си се да изиграеш роля?

Може би веднъж, но съм изключително благодарен, че ми се случи да играя това представление, защото тази роля нямаше абсолютно нищо общо с мен като човек. Но тя пък много ми помогна точно за това, за което говорихме. Беше по време на Ковид, отказвахме се 6 пъти, пуснахме го преди поредното затваряне. Но не съжалявам.

Иначе е странно, че каквото и да ми дадат да прочета като нова роля,  имам чувството, че е писано за мен. Така е още от студентските ми години. Не се оплаквам, а и човек трябва да е доволен от това, което има.

Позабравена дума?!

Искам да се радвам по-често, което зависи предимно от мен. Ако чакам нещо отвън да ме зарадва, това е по-малко вероятно. И да откриваме хубавите неща, защото като овесим нос, нищо не ни прави впечатление. А трябва да гледаме по-ведро на живота.

Колко пъти в живота си дотук съжали, че прекъсна следването си по българска филология?

Нито веднъж. Учих във Велико Търново. В началото ми беше любопитно, имаше фолклор, митология… В един момент ми поставиха ултиматум за профилиране – журналистика или учител. Не беше само това, но така или иначе не ми беше мястото там. Обичам по-приложни неща, а НАТФИЗ беше практическа работа. Теорията не ме занимава. Ако съм запален по нещо, мога да изровя света, да се интересувам, да почета, но тази среда не беше моята.

Това увлечение към приложното семейна черта ли е?

Може би. И баща ми навремето е кандидатствал в такова училище в Трявна, за изработване на фолклорни музикални инструменти. Майка ми в момента реставрира стари шкафове.

Кога мъжката гледна точка ти помага?

Реагирам по определен начин в ситуацията и е съобразно това, че съм човек. А не защото съм мъж.

Към кого си безкрайно честен?

Минавам за доста откровен човек. И е хубаво твоята позиция и мнение да бъдат ясни. Гледам моята честност да не е към конкретни хора, а да заявявам себе си директно.

Честен съм с приятелите и близките си.

Няма защо да не е така. Случва се да спестявам информация, за да не товаря майка си и баща си с всичките си житейски терзания.

Отърваваш ли се от хора в живота си?

Да, краен съм в това отношение. Виждаш, че няма смисъл да полагаш някакви усилия за приятелство, което другият човек не приема по същия начин. За мен приятелството е голяма работа. То си е направо любовни взаимоотношения. Някои казват, че не съм прав, че не мога така на едро да сека. Но аз съм си такъв.

Отървавал съм се. И от мен се отървават по приятелска линия, при това го усещам, когато се случва. Замислял съм се защо се случва да не изслушвам другата страна, да млъкна малко. Ама се уча. Гледам да не съм само с овнешките рога напред.

Какво е това, което е в ума ти предколедно?

Домашният уют в нашата къща в Сопот. И искам да си почивам, да не мисля за нищо. Семейството ми е голямо рамо. Без тях щеше да ми е много трудно. Радват се на моите изяви, идват, гледат представления. Виждат, че на мен това ми харесва и ме прави щастлив. Актьорството късно дойде в живота ми, на 30 години завърших НАТФИЗ, но се чувствам на мястото си. За тази работа се иска осъзнатост. Ивайло Христов ни казваше, че трябва да сме и личности, да защитаваме определени житейски позиции.

---

снимки: Радостина Колева