Толкова е дейна, някак летяща, някак нестъпваща… А тя знае как се стъпва тихо, тъй като е била балерина. Все още ползва уменията си, но вече в театъра – Народния театър, “Сфумато”, театър “Българска армия”, Yalta Art Room… Колко хубаво звучи, млад актьор да е така ангажиран. Но когато не си миниатюрен, а напротив, талантът ти е изнесен, тогава само можеш да му се отдадеш.

Какво толкова записваш в този тефтер, който носиш със себе си навсякъде?

В него е целият ми живот. Наистина. Вътре са номерата на всички по-важни хора – лична лекарка, адвокат, счетоводител, на груминг салона на кучето ми. От дете така си ги записвам, в случай че телефонът ми сдаде багажа. Нося си и оборотите на Yalta Art Room с дневните отчети, с проектопрограмите за клуба, а и моята лична програма с представленията.

И ако изчезне това, какво се случва?

Е, никой не знае. Пиша си в тефтери от 15-годишна. Много е смешно, когато после си ги чета. Има неща, които въобще не се променят, но за някои се чудя как може да съм била такава глупачка. Описала съм всичките си мечти, какво искам да ми се случи и… 5 години по-късно установявам, че е станало. Важните мечти.

Като това да се омъжиш, каквото събитие предстои да ти се случи скоро с Денис?!

Не точно, но е влязло в списъка ми с това, че искам той да е човекът, с когото искам да го направя. Когато на човек му се случи нещо хубаво, забравя колко много го е искал. Когато се върнеш назад и видиш колко ти е било важно, започваш по друг начин да се отнасяш към него.

Като каза преди малко за Yalta Art Room, защо се зае с нещо подобно? Да бъдеш организатор и реализатор на театрални случки.

Най-важното е, че тези неща се правят с хора. Човек сам нищо не може да направи. Едното лице не може без второто. Моето второ лице е Васил Дуев – най-близък приятел, партньор във всяко “престъпление”. И е важно да има хора, които да помагат за бъдещето на българската култура и изкуство. В случая такива са Краси и Митко Илиеви, защото това, което правим, е с тяхна подкрепа. Сега има място за младите артисти, които са в пълния капацитет на енергията си, на намеренията си, на желанията и възможностите си, с най-чист и бодър дух, с желание за работа. Наясно сме, че няма как да е винаги пълно с публика, че не могат да се изкарват чудовищни пари, че няма да има чудеса и зрелище. Но беше нужно за идните поколения.

Къде беше твоето стъпало?

Господ е бил милостив към мен и ме дари с много добри учители. Първо, учителката ми по балет, Румяна Атанасова. Ако не беше възпитанието, което получих от нея, идващо с дисциплината и всяко клише, което носи балетът, нямаше да съм това, което съм сега. След това дойдоха преподавателите ми в НАТФИЗ, Маргарита Младенова и Иван Добчев. И до ден днешен продължавам да се уча от тях и да се съветвам. Знам, че мога да им се доверя и няма да бъда подведена.

Александър Морфов ми е друг важен човек. Бях на 19 години, когато ме видя на паркинга на Народния театър и ме покани да играя в “Полет над кукувиче гнездо”. Не можеш да си представиш какво значи това! Станах актриса заради неговия спектакъл “Хъшове”. Ако не беше той, сигурно въобще нямаше да се занимавам с тази работа. Там вече много силно присъствие в живота ми има Чочо Попйорданов, който се намеси съдбоносно. Взех две години за една в училище, за да кандидатствам в НАТФИЗ.

Прибрала ли си палците?

Вече завинаги. След като завърших балетното училище, въобще не се бях движила след тежка операция на коляното, докато не ми се обади хореографът Филип Миланов. Той ме покани за танцов спектакъл, а му казах: “Филипе, това тяло по-малко няма да стане”. 13 години не бях клякала. След това изкарахме един спектакъл в Анна Кабакова. Върнах се във форма, но беше същото, като да искаш да се върнеш в националния отбор. Танцувах година и нещо, но излезе нелека диагноза за коляното ми и трябваше да спра да се занимавам професионално. Този път спирането беше по-тежко емоционално, защото преди това не се бях занимавала със съвременен танц, а ми стана любопитно. Мъка ми беше.

Бях в най-високата точка на формата си точно в този момент. Робърт Уилсън правеше кастинг за “Бурята” и ме взе.

Малко танцуваш и в ”Мечтата на идиотката” в театър “Българска армия”.

Да, но вече не така, както преди.

Кога ти е било забавно това, че си актриса?

Винаги съм подхождала с радостно чувство, което не отменя сериозността, с която се отнасям, надявам се. Не мога да живея без това. Много ми е светло на душата, когато имам много работа. Последните дни отивам в 9,30 на репетиция до 17, после се готвя за спектакъла и свършвам в 9 вечерта. Цял живот за това съм си мечтала. Мама все ми казва: “Помниш ли, че искаше винаги да си заета?”. Малин Кръстев ни е приятел и той все работи много. И аз исках да съм като него: да репетирам и да играя. Затова са тефтерите. Не се оплаквам.

Искаш ли да бъдеш смела в ролите си?

Надявам се, че съм. Не съм особено предпазлива. Готова съм да опитвам и да стигам до край. Особено когато срещу мен има режисьор, с когото можете заедно да откривате собствените си възможности и да се провокирате взаимно. Това е най-великото нещо. В момента се случва. Репетираме с Йерней Лоренци и всички сме в див възторг от него. Като влюбени ученички сме.

Интересни събития ти се случват в чужбина. Как ги привличаш?

Нямам нито едно нормално пътуване. Най-вече – в Русия. Не знам как става, може би аз самата ги провокирам тези събития. Понякога съм безразсъдна и добре, че Господ ме пази, иначе големи бели мога да направя.

При първото ми пътуване заминах много болна, но дори не знам защо заминах изобщо. Живеех в един хостел с 14 чеченци в една стая, защото не знаех какво е хостел. Много исках да замина за Русия, много бях привлечена от тяхната култура, литература, музика.

Забравяла ли си себе си в друг човек?

Да. Голяма беда. Когато човек си въобрази, че се е влюбил в някого, в желанието си да му се харесаш и на него да му е добре, се забравяш. След време човек се уморява да стои в това, защото не можеш постоянно да не си себе си и да живееш през някой друг. Много трудно се излиза от такава връзка. Някои хора нямат сили да излязат.

Човек трябва да е внимателен и съзнателен, защото не се усеща в този момент, а така нараняваш другия човек, който въобще не ти е виновен. Подвеждаш го, че имаш друг капацитет, който всъщност е негов, не е твой.

Кога си се чувствала като принцеса Анастасия?

Имам един смешен случай на международна конференция в Софийския университет на катедра “Руска литература”. Бях с моята научна ръководителка, доцент д-р Румяна Евтимова, говорихме си в паузата и един професор от чужбина ме попита откъде говоря така добре руски. Отговорих, че не съм учила езика, но съм била принцеса Анастасия в предишния си живот. Изръсих смешка, обаче ме погледнаха особено.

Чувствам се като принцесата, когато се чувствам малка. Това ми е асоциация с детството и с много свободни и високо радостни моменти с най-близки приятели, със семейството ми. Когато човек се вдетинява, се отпуска. Това си е някаква свобода.

Хвана се да учиш отново, този път “Руска литература и художествен превод”.

Винаги съм имала голямо любопитство към руската литература и смея да кажа, че ме е променила в добра посока. Така с Денис се запознахме преди 12 години, когато моят руски беше… Не съм сигурна какво точно е разбирал от него.

Сега, аз знам, че не съм сядала наистина да уча като нормалните хора, но пътувайки с баща ми с колата, му казах, че ще уча в Софийския университет. Той много се смя, защото от малка ходех на школи и съм показвала, че ще уча в балетното, после, че ще уча в НАТФИЗ. След това показвах Народния театър, че ще работя в него. Когато ме приеха в университета, минавайки покрай Медицинска академия, баща ми каза да гледам на другата страна.

На кого разказваш всичко?

На Денис, а по време на изповед – на отеца. Хубав зор си е да се изповядаш, но много необходим. Кръстих се преди 4 години и трябваше да го направи Чочо Попйорданов, но ме кръсти жена му Даниела на неговия рожден ден – 11 юни. Не че съм го знаела, но съм имала много светли примери пред себе си от вярващи хора, чрез които виждам, че може да се живее в лекото и в свободното.

снимки: Радостина Колева