Мария Асенова. Артист. Свобода.

В ателието на тавана в дунавското градче Лом Мария изкарва целия си ден. Кротко и търпеливо създава един друг свят – този на куклите от вълна. Тишината я е приютила и двете заедно ту са на разходка сред природата, ту четат книги, ту рисуват, или пък взимат платовете и конците, за да творят интересни човеци.


Колко време в годината изкарваш извън България, с идеята да направиш нещо красиво, съвместно с други хора?

Правя около седем курса на година. Този път бях на международен семинар. По време на Ковид нямаше курсове, всичко беше онлайн. Правих, но не беше моето нещо. Няма как да покажеш грешки, да ги усетиш. На картинка изглежда много по-различно, отколкото е в действителност. А е най-добре курсът да е реален, защото така усещаш и емоциите, запознаваш се с нови хора.

Този път беше в Белгия. Откри ли хора, които ти донесоха нещо и на теб?

Всеки един. Имаше едно момиче на 16 години, която е най-малката ми ученичка. Обича да се занимава с шиене, но никога не е шила кукли. Една американка дойде при мен, възрастна жена, и ми каза, че никога няма да забрави момичето и майка му. Тя поискала да види нейната кукла, момичето се обърнало и казало: “Това е Lemon”. Били толкова ентусиазирани и щастливи, че американката се беше разплакала. Каза ми, че променям животи. А всъщност момичето е българче, което живее в Белгия.

Винаги срещам някой, който ми носи нещо: дали емоционално, или ме зарежда с идеи. Винаги е приятно да срещаш хора, с които имате сходни интереси. Заставам пред тях като учител, а те са начинаещи, но въпреки това, всеки човек има какво да ти предаде.

Ти им носиш някакъв вид заготовка, някаква част от куклата, а те я завършват. Така ли е всъщност?

снимка: личен архивДа, те след това се справят с цялата глава. Тя трябва да се моделира от вълна с иглонабиване. Използваме и плат. След това ръцете и краката се пълнят, зашиват се, косата… Много работа е за два дни, докато трае курсът. Много е интензивно. Има хора, които никога не са правили това и имат само основни базисни умения. Доста изтощаващо е.

Как дойде този контакт с пътуванията? Ти си живееш в Лом и до днес.

Не знам, с годините. Силна съм в това, което правя. Отделно се занимавам с фигурите от книжките на немската илюстраторка и авторка Даниела Дрешер на издателство Verlag Urachhaus. Сега, през август, ще излезе последната книжка за Giesbert – гномчето, което се е появило с гръмотевичната буря. На задните страници ще има снимки към фигурите, които правя към нейните книжки, както и информация за мен. Гордея се с това, защото все пак се издава във всички немскоезични страни и ще се превежда на английски език.

Интересуваш се много от детска литература, но и не само…

Чета много литература за себепознание и личностно развитие. Завършила съм психология. Понякога имаме нужда да си припомняме нещата, които знаем. Иначе през повечето време обичам да чета биографична литература и за жени, които са оставили видима следа. А за да правиш кукли, гноми, феи, трябва да се интересуваш от детски книжки и да се докоснеш до детския свят. А илюстрациите ме откъсват от реалността.

Какво в реалността не ти харесва, та се налага да го избягваш?

Лошотията. На мен ме ми трябва много. Трябва ми природа, тишина, птици, животни. Това ме вдъхновява. Сега, когато бях в Белгия, не отидох да се разходя из града, а бях по полянките.

Аз пък помислих, че си отишла в книжарниците.

Там всичко беше на френски. Винаги посещавам магазини за художници, книжарници и магазини за играчки, но не масовите. Много е трудно в днешно време да намериш магазин с качествени детски играчки. А те трябва да носят стойност в развитието на едно дете.

Платове, конци, идеи, вдъхновение – това си взех сега. Зарежда ме. Имам нужда да съм сама сред природата. Харесва ми в останалото време да се срещна с други хора, да се разходя. Този път спах в абатство и се чувствахме малко като на училище. Имаше стол, сервираха закуска, обяд и вечеря, всеки имаше стая, всеки преподавател работеше с учениците си и след това се събирахме навън, говорихме, споделяхме си. Този тип срещи е с хора от цял свят и с някои сме се виждали и преди.

Твоите кукли са повече за големи хора.

Да, те са колекционерски и почти всички, които съм направила до момента, са купувани от колекционери. Не че не могат да си играят децата с тях.

Знаеш ли какво се случва с куклите ти след това?

Някои стоят във витрини, а други обикалят със собственика си различни места. На някои хора целият им свят се състои в това. Загубили са дете или децата и внучетата са им много далеч, тогава куклата им става хоби. В България това изобщо не е развито и звучи странно. А и цените на колекционерските кукли са доста високи.

Ще си загубил дете и ще искаш кукла вкъщи?

Да, по някакъв начин да свързваш куклата с това, което ти се е случило. Примерно нещо в дрешката символизира загубеното ти дете. Да си вземеш такава кукла е като да си купиш картина от художник. Особено ако масторът е доста известен и ценен, с годините картината му става по-скъпа. Правенето на колекционерски кукли е изкуство.

Изхвърляла ли си кукла?

О, в началото – да, случвало се е. Когато правех гномчето, понеже е рисуван герой, помолих Даниела да ми изпрати снимка на Giesbert в профил и в анфас. Установих, че двете не пасват. Затова реших да заложа на анфас, а профилът да го направя най-близо до реалния. Не знаех дали ще се получи, но авторката беше много щастлива.

От хората съм, които никога не са доволни. Все има неща, които да развивам и да вървя нагоре. И мисля, че така е правилно. Ако се задоволя с нивото, на което съм в момента, няма смисъл.

А всъщност ти никога не си учила нищо, свързано с рисуване дори…

Не, нищо. Изцяло психология. Но се занимавам с изкуство от много малка. Първата си кукла направих на 6 години, като си бях срязала едни гащи.

Заниманието не се ли случва да ти омръзне?

Да, но за да може да оцелееш като артист в България, няма начин. Говоря за бизнес страната.

Можеш да решиш да работиш върху едно произведение на изкуството 6 месеца или 1 година, но никой не го интересува,

държавата си иска своето. Не можеш да си позволиш да не правиш нищо, защото трябва да си плащаш сметките всеки месец.

За артистите трябва да има различни закони. Когато си притиснат, се изпарява магията и онази щипка вдъхновение. За мен изкуството не е свързано с финансовата част. Трябва да се даде повече свобода.

Дъщеря ти е на 18. Интересува ли я творческата страна на живота?

Харесва това, което правя, оценява го, но е различна, не я привлича. Не е взела тази част от мен. Обича да танцува, обича животните. Може би след време би погледнала в тази посока. В тази възраст сега малко хора биха се заели с подобни неща. Но си мисля, че рано или късно начинът, по който е възпитавано едно дете, се връща, без значение от възрастта. Толкова много време сме изкарвали заедно, шили сме дрехи, играчки, чели сме книги.

Кога оставаш без избор?

снимка: CultinterviewВинаги има избор. А и аз не планирам надалеч. Знам, че в края на месеца имам курс, но останалото го оставям да се случи по начин,  по който трябва. Нямам тетрадки с планове. Артист. Свобода. Дори и да се откажеш да избираш, за да не направиш грешка, това пак е избор.

А избор ли беше все пак да се откажеш от психологията?

Определено. Винаги съм искал да се занимавам с изкуство. Дори не съобщих на никого. Една сутрин се облякох, отидох на работа, подадох молбата за напускане и се прибрах. Вкъщи обясних, че това не е моето.

Ама си купуваш книги, свързани с психология.

Да. Интересно ми е. Психологията е навсякъде около нас. Дори и в работата ми с хора. Но е имало смисъл обучението ми. Както ми обясняваше един дядо, когато работих в дневен център за възрастни хора: “Този, който няма образование, е на 5-ия километър, а ти си на 10-ия. И той не знае какво има между теб и него, защото не е минал по пътя”.

Тези срещи с възрастни хора учат ли те?

Може да звучи странно, но е много по-лесно да се общува с тях, отколкото с днешните млади. И ми е приятно. Децата, дори в училище, вече не изучават нищо, което да е свързано с бродиране, шиене, плетене. На запад това го има в училищата.

Майката на баща ми е бабата, която оказа най-голямо влияние в живота ми. Дядо ми пътуваше с корабите по Дунав и тя беше с него доста често на тези пътувания. Разказваше ми за другите страни, за възпитанието, учеше ме да сервирам, да шия. Много време изкарвахме двете.


снимки: Радостина Колева и личен архив