Добри очи, начетеност и усет за ненатрапчив и полегат разговор – ето, това усетих при срещата си с Никола Дюбоа. Един писател на 33 написа първата си книга „Приятно ми е, Николà!“ и по този начин показа, че съществува. Включително и на себе си. Готов е да се учи на емоционалност. Обеща ми. Позагубил я е някъде в годините на дълга депресия.

Нали си писател, издаваш книги. Защо работиш във фирма за клинични проучвания?

Смешно е… И е очевидно, че в обществото да си писател не се приема като професия, която може да ти даде финансова автономност. Дори хората си нямат представа какво е, тъй като аз като пишех, ставах в 8, 30ч, най-късно в 9 започвах да пиша и до 8 вечерта, нон-стоп, правех само това. След това 3 часа редактирах това, което съм написал през деня. Затова и за 2 месеца написах самата книга. Ако с тези темпове пишех и реализирах по 3 книги на година, може би щях да се изхранвам с писане. Но един български автор не се тиражира като Джордж Р.Р. Мартин и аз не съм написал „Игра на тронове“, за съжаление.

Получавам 10 % от продадените книги,

което ако имаш два тиража примерно, се равнява примерно на 500 лв. А не знам дали човек може да оцелее с тези пари в големия град.

Работата ми в момента е административна и вероятно заради това не черпи от този ресурс, необходим ми за писането. Едното шкафче в главата се занимава с едното и не смущава другото шкафче, което се занимава с творчество.

Какво си спомняш от Владислав, с каквото рождено име си роден? Тъй като си осиновен на 7-дневна възраст все пак…

Единствено документ ми показва това. Искали са да ме нарекат по друг начин, но тъй като съм осиновен в България, не е можело и са предпочели в крайна сметка интернационалното Никола. Дори често така се представям, понеже ако кажа Николà, може лесно да ми объркат името с Николай. С фамилията имам доста куриозни случки. Но ако съм се старал толкова много да науча български език, то е точно за да не бъда разпознаваем като чужденец. Само „р“-то леко ме издава…

Защо се отказа от Париж? Там си живял няколко години.

Не мисля, че съм имал избор, защото моите родители са се прибрали в България, за да се пенсионират. Станало е ясно, че във Франция няма да й зачетат българския трудов стаж. Когато тя работеше, едвам свързахме двата края. И беше абсурдно да оцелеем, ако бяхме останали там, с половин пенсия, тъй като баща ми се беше пенсионирал по-рано. Майка ми беше готова на всичко с цената на много лишения. Всъщност във Франция, ако си се родил в средната класа, си умираш като човек от средната класа – нямаш вариант за развитие, освен ако нямаш връзки, пари и някаква власт – като навсякъде.

Летата се връщах до България при баба, но прибирайки се отново в Париж, нощем не смеех да вляза в кухнята заради нашествието от хлебарки. Ето, това напуснах там. Да, Айфеловата кула е интересна за един чужденец. Но когато това стане част от пейзажа, се абстрахираш. И си казваш: живея в хубав град, ама мизерствам.

Отделно, в личен план, бях влюбен в най-добрия си приятел, който видимо беше хетеросексуален. Не можех да го накарам да си промени сексуалността!

Юношите преувеличават своето страдание.

И ми беше по-лесно да ребуутна цялата система, целия си живот и да започна наново.

Най-голямата тъга ми носеше не напускането на Франция, а напускането на приятелите ми там. Ами, в крайна сметка си нося последствията от решенията.

Дума, която не си използвал отдавна?

Доскоро бяха „радост“ и „признание“ – бях забравил за тях. Бях решил да се впусна в нещо ново и най-наивно си търсех работа година и половина. И си казах: „толкова ли съм непохватен и смотан“. Искам да бъда полезен на обществото и това признание ще ме накара да се чувствам пълноценен, а не мога да го постигна.

Може ли в една книга да се разчита най-вече на откровеност?

А, не. Но тя понякога е и претекст да кажеш нещо. Все пак има и неща, които не съм споменал, но насочвам светлината натам, накъдето аз искам. За мен откровеността беше дотам, че да си изчистя всички неща, които са ми тежали.

Изчисти ли си ги?

Да, олекна ми много след написването. Книгата ми подейства като терапия и успях на дъската да направя равносметка и да установя, че съм правил много грешки, но и не ме е срам.

Определяш ли се като самобитен?

Много е важно да използваш себе си като средство за научаване. А аз съм на принципа „проба – грешка“.

Емоция или разум?

Тук дори бих ревнал пред теб… Толкова е трудно след 18-ата си годишнина да изключа копчето на разума, че чак се самосъжалявам. Пишейки – споделям. Но в ежедневието всяко ми действие е продиктувано от разума. Което е жалко… Моята половинка ми помага да включвам и сърцето в действие, за което съм му благодарен, защото знам колко усилия му коства. Но това са травми, наследявани от детството.

Струва ми се, че покрай теб вече доста те обичат. За да имаш желание за творчество трябва ли да си спокоен?

Моят живот е на амплитуди – трябва нещо голямо да се случи, за да провокира нещо друго. Аз съм агностик: не вярвам в Бог като такъв, а че природата има някакъв замисъл за нас и си прави експерименти.

Имаш част в книгата, която е като театрална пиеса. Би ли написал цяла пиеса?

Да, жадувам. Писането е страшно самотно занимание, понякога те обзема една еуфория: като при раждането при жените – сменя ти се кръвта. Това го почувствах с писането на книгата. Покрай моите професионални несполуки бях попаднал в сатурнова дупка и някаква емоция ме обзе. И сега, с написването и впоследствие издаването на книгата, искам да помогна на социума или на част от него да приеме различността като нормално нещо. Защото в „Приятно ми е, Николà!“ говоря за хомосексуализма, за осиновяването.

На мен все ми се иска да бъда признат като писател,

да съавторствам с човек, който има мизансцен за театрална пиеса. И сюжетът да не бъде този клиширания, в който го има любовния триъгълник, плетящ цялата интрига, а да е нещо съвременно и да интригува младежта. Класиката си е класика, но аз самият я усетих на един по-късен етап.

Имаш ли нужда да те харесват повече хора?

Всеки човек иска да бъде обичан и да му се обръща внимание, но не съм сигурен доколко бих бил адекватен, ако го получа. Интроверт съм, дори ако щеш ме наречи скромен.

снимки: личен архив