Тя започна напасването си с пулса на предаването “Пресечна точка” със старта на новия телевизионен сезон на NOVA. Но опитът, който е натрупала в сериозната журналистика, едва ли би могъл да я подведе. Визията на нежно момиче я прави още по-ефирна.

С Анна-Мария Конова се говори така лесно и спокойно, толкова приятелски, та чак е вдъхновяващо. Особено когато си я вдигнал за кафе в 9. В почивния ѝ ден.

---

Репортажи от Африка, бежанци от Босна и Херцеговина…Тези пътувания предизвикателства ли са? Отварят ли нещо у теб?

Те са най-голямото предизвикателство, но са и най-интересните, понеже човек изпитва себе си, духа си и вижда как мога да се справи на непознато място. Отиваш и в повечето случаи нямаш организация. Сам търсиш историите. Събитията те водят. На всеки ъгъл има нещо, което ти прави впечатление. В един момент не ти стига времето, за да предадеш всичко.

Двете пътувания бяха много интересни за мен. В Босна и Херцеговина беше интересно, защото се качихме на влак, за да проследим пътя на мигрантите. Много от тях от столицата се качват на влака и минават това трасе до границата. Срещнах интересни хора и беше притеснително от гледна точка на сигурността. Те са затворена общност и ги качват само тях в един вагон. Отидох да почукам и да ги питам дали искат да разговарят. В началото ме погледнаха агресивно, без желание да комуникират. С блага дума нещата се случиха.

Това са хора, към които има голям интерес. Част от тях считат и медиите за враг, защото са разчитали те да решат проблема им, но вече са наясно, че ние само го регистрираме. В такъв момент трябва да се състезаваш със себе си. Пускат те на едно място… и е борба за оцеляване.

Понякога си връщам репортажите и си се чудя на какви места съм била и как съм се справяла. Преди да тръгна за пътуването, се притеснявам, но когато отида там, оставям събитието да ме води. Няма страх, няма паника.

По същия начин ли се връщаш и към моменти от живота си?

По-скоро съм свикнала да гледам напред. Моите приятели ми се смеят, че аз постоянно снимам, когато нещо ми направи впечатление. Когато се върна назад, си спомням моменти, в които ми се било хубаво, интересно и предизвикателно. Толкова забързано ежедневие живеем, препускаме и дори пътуванията не можем да оценим. Когато разглеждам снимки, ми става хубаво. Иначе не бих казала, че чак търся нещо в миналото.

“Пресечна точка” има ли общо с теб като журналист?

Предизвикателство е за мен, защото форматът е различен. Предаването има ново студио и нови елементи в съдържанието. Малко и като модератор на разговорите съм. Досега не съм била в такава роля. Напасвам се с предаването, за да дам и моя почерк, което е важно според мен като професионалист, а и за зрителите.

Не очаквах да ме поканят за водеща на “Пресечна точка”, но при мен повечето неща така се случват. Когато има промяна, тя винаги е за добро. Когато отидох в “Събуди се”, също беше случайно. Дори не знаех, че Марина е бременна. В началото трябваше да я замествам за лятото и тръгнах с нагласата, че е за кратко и после да си продължа с репортерството. Обичам работата на терен и да съм на снимки извън телевизията. Различно е от това да си в студио, където следваш стриктно време. При жив ефир всичко се случва сега – гафове или успехи.

Обаче, тръгвайки си от bTV, запази доста приятелства. Знам за Виктория Готева. Как се случват такива приятелства?

Там проходих в телевизията. Срещнах много хора, които ми подадоха ръка, обучиха ме, подкрепяха ме в моментите, в които мислех, че не се справям, поддържаха устрема у мен. С Вики се запознахме малко след като тя дойде на стаж в телевизията. Направи ми впечатление колко благородно излъчване има, колко е фина и възпитана. Някак си много бързо си паснахме с нея. В момента сме много близки, вече 6-7 години. Някои смятат, че в телевизията не можеш да създадеш приятелства. Може би на нас ни помогна това, че прохождахме заедно. Общи идеи, общ светоглед. Приятелството е това.

Задавала ли си си въпроса: от какво имаш нужда ти самата?

Все повече се замислям, че имам всичко, от което имам нужда. Може би защото семейството ми ми създава такъв комфорт, чувствам се обичана, знам, че има хора, които ме подкрепят. Дали са ми едно прекрасно детство, никога нищо не ми е липсвало, сестра ми е най-близкия ми човек. Имам приятели до себе си, здрава съм. В момента се чувствам много добре. Може би съм в такъв период.

През годините съм имала свои съмнения и притеснения, но сега се чувствам в комфорт със себе си. Никой не знае как ще се стече животът му, но се опитвам да гледам позитивно на него. Това от мама съм го взела. Тя е такава. Дори и да се случи някаква беда, ме успокоява, че всичко е поправимо. Приех го като философия и гледам да не задълбавам в проблеми.

Опитваш ли се да изпревариш някого и нещо?

Телевизията ме научи на търпение. Случвало ми се е да трябва да направя репортаж минути преди да се излъчи. Исках да препускам. Но телевизията ме научи, че за всичко си има време. Не препускам, макар че в ежедневието си много бързам. Ето, и сега, за да стигна до теб, макар да станах 2 часа и половина по-рано, пак позакъснях. Но цялостно в живота си не препускам спрямо нещата, които трябва да ми се случат. За всяко нещо си има време и място. За работа винаги бързам, винаги закъснявам. Цяло чудо е, че не съм закъсняла за ефир.

Преместила ли си си целенасочено часовника малко напред?

Да, дори и в колата. На телефона съм го оставила така, както си е, за да мога да знам, че времето си върви и трябва да се напасна към него, да вляза в някакви рамки. Но все ще забравя нещо, ще се върна… Много ми помага рефлекса на репортер, защото бързо се събирам.

Зад кого стоиш плътно?

Смятам, че стоя плътно зад хората, на които държа. Те могат да ме намерят винаги, когато имат нужда. За мен това е важно. Така и аз винаги съм готова да помогна.

Значи не се случва да не си вдигаш телефона?

Не. Телефонът постоянно е в ръцете ми. В последната година ми беше много натоварено, за което им се извинявам.

Кога си била истински изплашена?

Вчера се изплаших от голямо и страшно куче. Но това са дребни страхове. Страшно много се притеснявам, ако се случи нещо с някой мой близък. Ако мама или тате ми кажат, че са се почувствали зле, изтръпвам. Имам голям страх от това и не мога да го преодолея с времето. Прекалено много ги обичам и се усещам зависима от тяхното състояние.

Кога ти се е налагало да разчиташ на късмета?

Той доста често ми се усмихва и ми помага. Не мога да преценя дали нещата ми се случват трудно или лесно. Късмет съм имала и по време на снимки. Отивам на място и изведнъж успявам да събера всички страни. Спомням си, когато бях в Полша, заради ситуацията с бежанците. Трябваше да интервюирам конкретен кмет и понеже нямаше къде да стоим, голяма част от времето изкарвахме във верига за хранене. Случайно срещнах едни колеги, които дойдоха да се запознаем. От тях събрах контактите. Като знаеш колко време трябва, за да ти отговори една институция, в чужда страна е още по-трудно. Започна едно писане, но никой не ми отговаряше. Накрая предложих да се разходим до гарата и се оказа, че попаднахме на брифинг на кмета. Застанах между всички, подадох си телефона, но нищо не разбрах от езика. Останах след всички и го помолих да го снимам за нашите зрители. Съгласи се, намери ни преводач и се уговорихме за следващата сутрин. Чист късмет.

У нас имала ли си такива ситуации?

Да. Когато Папа Франциск беше в България. Тогава случайно открих семейството, което му поднася подаръци и цветя, и отидох да ги снимам в дома им. Почуках да вратата и те се оказаха достатъчно любезни. Замислих се колко са по-отворени хората в малките населени места.

Все си мисля: кога ли някой ще ме изгони? Но досега винаги съм попадала на любезни хора. Много ни е интересна професията. Иначе няма как да имаш такива случки, ако не си поставен в тази ситуация.

Как достигна до нея обаче?

След като завърших, дълго време се лутах накъде да поема, какво да правя. Бях на стаж във Външно министерство, когато учех Международни отношения в УНСС, и разбрах, че администрацията не е мястото за мен. Мислех си, къде мога да се развивам.

Мама видя, че има стажантски програми в bTV и отидох да пробвам. Подадох документи в последния момент, даже не знам дали не беше изтекъл срока, и те веднага ми се обадиха. Одобриха ме и започнах в понеделник. Първите дни ми беше хем странно, хем интересно. В началото всеки бърза нанякъде и няма кой да ти обърне внимание, ако не проявиш инициатива, за да ти дадат задача. Постепенно попаднах на сутрешния блок, реших, че искам да отида там. Екипът много бързо ме прие и журналистиката ме накара да я заобичам. Случи се сравнително скоро.

Вълнувам се от история и езиците ми се удават,

затова изобщо не сбърках със специалността, която учих. Светогледът ми много се отвори и нещата, с които се сблъсках там, страшно много ми помагат. А и въобще бях решила да уча това, което ще ми е интересно. Тате е адвокат и юрист и му се искаше да продължа с него, но не го усещах.

И си каза: “Дано да не стане”.

Да. И сега, когато ми се наложи покрай работата да вляза в съдебна зала, виждам, че не ми е там мястото. Един човек пише, друг – говори, повтарят едно нещо 7 пъти… Не ми се стои сред престъпниците. Не е моето.

Искаш ли да достигнеш нивото на някого?

Опитвам себе си да надграждам. Всеки си има свой път и не можеш да се сравняваш с друг. Уча се от грешките си. Всеки път, когато си мисля, че съм научила нещо, се появява нещо ново, на което да обърна внимание. Понякога задавам много дълги въпроси към събеседниците си. Знам, че го правя, но пак продължавам.

---

снимки: Радостина Колева