Актьор, който има какво да каже, но си мисли, че това не е така, че мнението му не е важно, не е нужно. Как се добавя обаче лично самочувствие към стойността ти, когато имаш всяческа нужда от нея? Когато свещта ти е запалена, но ѝ трябва още малко, за да се разгори подобаващо?

Сериалът “Братя”, сега – “Клетката”, щатът в театър “София” – това са все клечки в правилната посока за него. Останалото е въпрос на бъдеще.

Чувстваш ли се избран?

Със сигурност поне от трима души – родителите ми и съпругата ми. На мен също ми се налага да правя избори ежедневно, но за важните си е трудно, особено за човек с моята емоционалност и чувствителност. Трудно признавам пред себе си своите грешки. Пред друг ми е по-лесно, отколкото пред мен самия. По този начин си мисля, че си измивам ръцете пред себе си, като си признавам поне пред някой за нещо, в което съм сбъркал.

Каква е твоята емоционалност?

През мен самия минава всичко случващо се. Не винаги занимавам хората с това. Предпочитам да си го задържа вътре и тази ми склонност ме води до там, да натрупвам емоционален багаж, който в един момент ми е трудно да нося. На това се дължи и моя на моменти избухлив характер. Просто в един момент имам нужда да разтоваря и да започна начисто.

Усещаш се като затворен тип?

Да. Много хора си мислят, че не съм такъв, защото по нищо не личи.

За хората в професията ти не е характерно.

Не смятам, че хората в професията трябва да са еднотипни. Не си пазя тайните и не създавам лесно приятелства.

Гледам да се спогаждам с хората и да съм им от полза, независимо колко са ми симпатични.

Не оставям комуникацията на ниво дали се харесваме един друг. Особено в професията. Все пак в нея всеки разчита на другия. Предпочитам да не се занимавам с това кой ми харесва повече и кой не. Всеки заслужава да бъде щастлив или поне да бъде приеман с уважение от отсрещната страна. Не съм си ги задавал тези въпроси…

“Клетката” накара ли те да се замислиш за собствените си грешки?

Не. Мисля, че ще минат много години, докато се случи това. Родител съм от 4 години и съм на 30. Толкова много разочарования ще претърпя в този живот тепърва, толкова много неща ще ми се случат… Не мога да кажа, че знам каквото и да било за живота или за себе си. Мога само да допускам.

“Клетката” е един приятен проект. Моят персонаж е доста интересен, защото виждаме един ръждясал човек, каращ на абсолютен автопилот. Любовта в живота му е изчезнала, не е щастливо женен, а се предполага на тази възраст да е в разцвета на силите си. Интересно ми е за наблюдение, но се надявам да не се превърна в такъв човек, когато бъда на тази възраст. Персонажът ми е с около 12 години по-голям от реалната ми възраст.

Карал ли си мотор в близката 1 година, след като участва със своя в катастрофа?

Не. Случва ми се да го виждам, той си стои катастрофирал в един двор, но не е докосван. Не мисля да се качвам на него повече, защото много крайно ми се отрази това, че съм наранил човек. Според мен трябва да си взимаме поуките. Толкова кристално ми стои в съзнанието, че явно има защо. Трябва да се обърне специално внимание на този момент. Няма как. И не си струва рискът.

Гласът ти е перфектен за озвучаване. Ползваш ли си го в тази посока? Знам, че озвучава в “Гномчета вкъщи”, “Овца или вълк”…

Продължавам да го правя, но основно в рекламата. Преди озвучавах анимационни филми, но спрях, защото мен лично ме изморява. Това са часове наред в студиото за персонажи, които са много ярки като бленда. След запис гласът ми е адски изморен. Насочих се към рекламата, защото съм по-доволен и от заплащането.

В “Перфектни непознати” си гей. След 5 години в театъра и това ли достигна до теб?

Това е интересно, защото си го нося още от НАТФИЗ, от първото ни дипломно представление. Проф. Добчев ми даде ролята на гей в трети курс. След това влязох в представлението “Козата или коя е Силвия” в Народния театър. Явор Гърдев организира кастинг за ролята на Ива Аръков и тя отново беше на гей.

Професията се опитва да ме промени. Това е интересна за изследване материя. Колкото по-далечна е, толкова по-любопитно ми е.

Откакто съм в театъра, репетициите на “Перфектни непознати” с режисьор Стайко Мурджев бяха едни от най-приятните. Героят ми си мисли, че носи най-голямата тайна, която ще направи катаклизъм, но се оказва най-малката и безобидна изненада. Доволен съм от резултата и не очаквах, че ще ми е толкова приятно да изляза и да се поклоня.

Свободно ли изразяваш въображението си?

Да. Имам две дъщери, които са прекрасни. Те много ми отпушват въображението и ми поматат в тази посока. Обичам да си играя.

На сцената по-трудно давам гласност на въображението си, но пък и това започна да се отключва. Може би с времето спира толкова да ми пука. Причината, да имам някакви спирачки и да се самонаблюдавам, е именно тази липса на увереност, че съм нещо. И дали това нещо е ок да съм. Винаги го има съмнението дали пътят, по който се движа, е правилен или не.

И съпругата си ли я избира толкова сложно?

Изборите, които съм направил през интуицията си, почти без изключения са били правилните. На сцената повече мога да ѝ се доверя. Там нещо ти казва: “Направи го тук и сега!”. И ти го правиш, защото е по-силно от теб. И виждаш, че отваря друг свят пред теб. В живота съм склонен да рационализирам, да си го обяснявам и превеждам. Така се губи магията.

От какво си се отдалечил с времето?

Случва се да съм отдалечен от смисъла за някои неща. Намирал съм го преди и то е горяло до висока степен. Липсва ми етап от живота ми, когато всичко беше неподправено, нямаше съмнение, нямаше никакъв страх, колебание или бариери на въображението. Имам чувството, че съм на светлинни години от този период, а не ми се искаше той да свършва. Това беше моментът, в който започнах да се занимавам с актьорско майсторство. Бяхме в студиото на Малин Кръстев към Младежкия театър. Тогава се запознах с голяма част от хората, с които после бяхме в един клас в НАТФИЗ. Всичко, което беше преди този момент, с постъпването все едно отиде някъде, превърна се в спомен. А това е тъжно.

А преди какво правихме? Нямаше никакво значение колко е часът, а беше важно само какви етюди имаме, да гледаме филми, да четем. Всичко беше в тази посока.

Чувствал си се свободен.

Да, не знам къде изчезна това. Преди бях по-свободен. Имах едни представи за академията, а то се оказа съвсем друго. Останах разочарован. Имам чувството, че спря развитието ми.

В изкуството няма правила. Там всички закони трябва да се рушат. Затова е изкуство. И никой не може да ти каже какво трябва или не трябва. Сега се опитвам да се върна точно там, откъдето тръгнах. Към тази свобода на мисълта и да си повярвам, че мога и без закони. Да мога да си позволя нещо, без да се притеснявам как ще се приеме то.

Мен много ме промени вземането на решението въобще да се занимавам с театър. То ми промени средата. А аз никога не съм бил добър ученик.

Какво те кара да триумфираш?

Не мисля, че съм се чувствал така. Случва се да съм доволен от работата, която извършвам с гласа си. В последните години се развих в тази посока и имам самочувствието, че владея гласа си и мога да направя с него всичко.

Иначе не си се представям, че триумфирам. Търся недостатъците и никога не съм доволен. Вече положението е малко по-добре. Но е важно другите да ми повярват.

Не се кефя на известността в днешно време. Да си инфлуенсър със 780 хлд последователи с 800 лайка на снимката… Какво е това? Хората си мислят, че живееш безпроблемно, защото ти виждат готините, усмихнати снимки от гъзарските места, на които си отишъл. В същото време ти си смачкан като дъвка и се чувстваш отвратително, биваш лъган от най-близките си. И накрая хората те възприемат като известна личност. И ти реално си. Но като те спре някой на улицата, който ти се радва заради онова, което мисли, че си – това не е за мен въобще.

Искам да играя, да репетирам, да науча нещо ново за професията, за колегите, да си помагаме и да сме по-далеч от изкуственото.

снимки: Радостина Колева