Млад актьор, чиито амбиции засега се простират в българското кино, а детството и тийнейджърството му са минали в залата по спортни танци. Такъв е Георг към днешна дата. И играта му в “Пулсът на танца” го доказва. Отделно, че не му е стигнало това, а се е заел и с продуцирането и сценария на филма.

Извън това, хубаво би било гласът му да се чува и в озвучаването в телевизиите, тъй като тембърът му издава спокойствие и увереност.

Скоро завърши НАТФИЗ, преди почти 2 години. И веднага – в киното.

Там е моето удоволствие, няма да лъжа. Театърът и киното като усещане са много различни. Не бих искал да си остана само киноактьор и повече да не играя в театър, но пътят ми тръгна в тази посока. Тегли ме към киното цялостно като възможност да родя един проект, да го създам като сценарий, да го визуализирам. Харесвам целия този процес на снимане с многото дубли, с 12-часовите снимки. Интересно ми е и се чувствам в свои води.

Театърът на щат отпадна.

Спечелих конкурс в Русенския театър, но тогава ми съвпаднаха нещата с предложението за филма “Пулсът на танца” и трябваше да избера. Искаше ми се да не се налагаше, но… Киното ми се услади и съм фокусиран в идеята да продължа с него. Имам много повече идеи, имам някакъв опит и гледам да действам по-активно. Не съм мислил в посока театър.

Бих играл с удоволствие в представления, но не като щатен актьор, защото, бидейки такъв, нямаш време да се занимаваш с друго.

Какъв е пулсът без танца?

До момента един огромен процент от живота ми, от 5 до 18-годишна възраст, мина танцувайки. Трябваше да избера дали да продължа с танците, или да се насоча към актьорството. Едно от нещата, които проф. Снежина Танковска, лека ѝ пръст, хареса в мен беше това, защото тя имаше слабост към танцуващи актьори. Вече не се състезавам и нямам нищо общо със спортните танци, откакто влязох в НАТФИЗ през 2018 година. Очаквах, че ще бъде по-трудно, но не ми липсват. Мисля, че взех и дадох достатъчно. Уцелих точния момент, да се откъсна.

Забелязвам, че хората се чудят като какъв да ме категоризират – като актьор или като танцьор. Искам да се откъсна от това.

Опитваш ли се да се развиваш тепърва?

Разбира се. Имам много странно усещане за себе си, че като върна лентата назад, виждам голяма промяна у себе си. Започвам да се развивам и имам толкова много още да уча. Получих прекрасно образование в НАТФИЗ, но това е като една демо версия. Сега тепърва прохождам.

Преподавам в МОНТФИЗ и там често им казвам, че актьорството е наука за живота. Когато започнах да преподавам, усетих, че се промених като човек. Непрестанно си в съмнения, в процеси, в които анализираш себе си, околните, света. Това много те развива. Актьорската професия е най-прекият провокатор към личностно развитие. Едното без другото не може. Иначе няма как да си добър актьор.

Коя е въртележката, в която ти харесва да се въртиш?

Искам да се въртя във въртележка от нови проекти и да не слизам от нея. Искам да нямам време, в което да си  почивам. За мен смисълът е да се чувствам удовлетворен и да оставям следа след себе си. Имах години, между 15-ата и 18-ата, в които активно излизам с приятели, ходех на партита, забавлявах се по дискотеки и си го взех това някак си. Сега нямам потребност да излизам или да ходя по кафенета. Не го разбирам, не ми носи нищо, не се чувствам пълноценен.

От известно време гледам да си лягам в 22,30-23ч. Ники Илиев ме мотивира за това, за да мога да ставам сутрин в 6,30.

Той така ли прави?

Е, как, машина е в това отношение. Чувствам се щастлив с този си начин на живот, нищо не ми липсва и съм спокоен. Намерил съм си баланса.

Детството в Германия предполага ли повече строгост?

Не, стана точно обратното. Строгостта дойде после. Живях в Германия почти до петата си година и до тогава бяхме само с майка ми. В момента, в който съм се родил, на баща ми му се е удала възможност да работи в България и се е прибрал. Докато бяхме само с майка ми, тя беше много мека към мен, но когато се върнахме, той беше по-строг. Но строгостта в истинския смисъл на думата дойде малко по-късно, когато започнах да танцувам. Дойде в лицето на моя треньор Андрей Тодоров. Благодарен съм му за този модел на поведение, защото той ме изгради и ме кали.

В Германия си беше много леко. Ходех на детска градина. Не бях много социално дете. Бях кротък. Спомням си една случка обаче. В детската имаше две близначки, които за мен тогава бяха много страшни. Имахме една къщичка със стълбички, по които се катерехме, след което горе се влиза в нея. Те бяха направили план. Едната ме викна с нея, качих се, а другата чакаше зад вратата. Като тръгнах да влизам, тя бутна вратата, паднах и си пукнах главата. Така намразих детската градина. Общо взето само това си спомням. А, и учителката, която беше португалка.

После пък, когато вече бях на градина в България, още първия ден имахме някаква супа. Започнах да си дробя филийка хляб в супата и учителката ми каза, че това е недопустимо и е проява на липса на възпитание. Толкова искрено бях възмутен…

Германия затворена страница ли е?

Да, не бих се върнал да живея там. Сестра ми със семейството си е там и бих им отишъл на гости, но само толкова. Кратко време бях там, но чрез чувствата и спомените, които имам от там, знам, че не бих си го причинил. Чувствах се не на място. Много усещам енергиите на хората около мен.

В какво си се впускал постепенно?

В нищо почти. Единствено се случва с връзките ми. Но генерално се впускам смело. Въобще не виждам смисъл да се пазя от провал или от неуспех. Ако искам нещо и вярвам в него, опитвам. Ако стане – стане. На 24 години съм и ще пробвам пак.

Обаче при връзките се пазиш.

Имам проблем с доверието. Подлежи на промяна, предполагам. Кой не се е парил?

Представяш ли си докъде би могъл да стигнеш в живота си? Знаеш ли къде биха могли да са твоите граници?

Мислил съм си много пъти по този въпрос, точно докъде – не мога да отговоря Не ме е страх да си представям мащабно. Абсолютно е вероятно да се промени с времето, но от днешна гледна точка не мисля да се пробвам да работя извън България. Докато танцувах, имах възможността да бъда на състезания буквално в целия свят. Обиколих много държави, видях различни народопсихологии. Със сигурност България не е мястото, където ми харесва най-много, но някак си тук се чувствам най-добре.

Много ми се иска да променя нашето кино и вкуса за него.

Какъв е той сега, че искаш да го променяш?

В момента няма такъв. Ще взема пример и от телевизиите, където, каквото и да се пусне, то се гледа. Това има. Масово хората нямат изисквания за качество. Изгубили са тази си сетивност кое си струва да бъде гледано. Начинът да се промени е да се правят колкото се може повече неща, които си струва да бъдат гледани. Личи си, когато един проект е направен с цел да се спечелят пари, а не с отдаденост.

снимки: Радостина Колева