Още от саксофона му е останало да стои прав, има тази нужда. Така мисли, така се концентрира. И видимо не може да стои на едно място, а по време на разговора ни пообиколи сериозно апартамента си. Този щрих от актьора Стефан Денолюбов не ми беше познат, защото спокойният му глас предполага спокоен човек. Ама явно не е съвсем така.

В момента със съмишленици е съзнал екип, с който пишат сценарии и ще опитат да действат по тях. Но междувременно ще вмъкна, че участието на Стефан в българския филм “Клас 90” беше поводът да се срещнем, дори, неочаквано, в домашна обстановка.

Филмът “Клас 90” те върна назад. Но даде ли и напред? Все пак едни хора вече са поостарели и мечтите им са отишли някъде…

Вече има идея и за 10 години по-късно, т.е. може да има и втора част. Най-важното при такъв тип срещи е да си познаеш съучениците първо, пък после всичко се нарежда, като се седне на маса.

Когато имаш четири деца и едно внуче, нямаш обособено време за полет, за търсене на вдъхновение. И хем се учудвам, хем ѝ се радвам, че е реализирала толкова успешни книги заедно със “Софтпрес”. Върви в своята посока на криминалните романи, чете такива и… не е фен на романтична литература. Явно не ѝ се чете за любов, а предпочита да я има у дома.

Мария изобщо не изглежда като уморен от грижи човек, а като такъв, който в живота си е някъде между ордьовъра и основното.

Още като се заговорихме ми спомена, че си се включила в курс по творческо писане. Очаква ли се нещо да се случи после с тези хора, на които си се опитала да помогнеш, ако щеш и с вдъхновение?

От там дойде идеята за този курс, понеже много хора ми изпращаха материали, питайки дали идеята им е добра. Имам мъничко издателство, бутиково, но и моите книги не излизат в него. Издателството ми е за подкрепа на млади автори, но нямам капацитет да издавам много. Малко е като хоби.

Повече от любопитна личност се оказа Леонид. Актьор, вътре в артистичния свят, но някак твърде встрани от него. Характерът му е такъв. Лесно се контактува с него, поне с такова впечатление останах, но той отрича емоционалната си близост с хората. С които и да е хора. А е навлязъл толкова навътре в човешката психика – и в театъра, и не само.

Ролята в “Тартюф или Лицемерът” в Малък градски театър “Зад канала” ти е най-новата. Отвори ли ти някакъв вход?

Не съм работил Молиер друг път и си беше интересно, тъй като това е важен момент от историята на театъра и на културата в Европа. Той е важен класически драматург, интересен е контекстът на цялото му творчество. Личността му е противоречива.

Той подходи много сериозно и отговорно към интервюто ни. “Вмъкна” ме с един свой ден, размести си ангажиментите и отидохме на… смути. За пръв път му беше, не му хареса. Обаче смехът, който донесе ситуацията, беше запомнящ се. Тъга не видях на лицето му. Срещнах силен позитивизъм.

Предварително сподели, че си ужасно зает. Кога казваш “стоп” на това?

По принцип не обичам да казвам “стоп” и нямам спирка. Докато сме живи, трябва да има живинка. Екшънът дава живот. Държи те млад, държи те усмихнат, бодър, ведър и с бистър ум.