Изкуството толкова ѝ отива. Чувства се, че да създава нещо – роли, дрехи, идеи, – я изпълва и я прави цяла. Ирмена говори бавно, но стиска силно ръка при запознанството ни. Страхотно впечатлително, защото издава твърдо стоящ зад думите си човек, без да е нужно да я анализирам психологически. Пък и е актриса, която харесвам заради ефирното излъчване.

Лятото период на спокойствие ли е за теб, или на интензивен живот?

В момента по-скоро е период на спокойствие, тъй като самата година е по-различна от обичайните години на активна работа. Нещата забавиха своите темпове. Гледам да се възползвам от това, защото не винаги ни се дава възможност за почивка. Отдала съм се на такава сега и съвсем скоро ще съм готова за работа.

Тя умее да разгадава думите. Знае значението им, научила се е да открива правилните и напълно подходящите измежду хилядите, както и как да ги обедини под едно заглавие. И най-последното е на романа ѝ – “Записки от Шато Лакрот”. Освен това е единственият човек, който само с няколко изречения успя да изчовърка в душата ми и да ме разплаче вътрешно. Задържах го в себе си.

Романът “Записки от Шато Лакрот” излезе повече от 2 години след “Балканска рапсодия”. Звучи много по френски.

Явно на мен животът ми предоставя такива истории, за което съм му много благодарна. Романът излезе първо като аудиосериал, но преди това тръгна като истории, които разказвах на приятели. Имаме си една журналистическа група във Фейсбук, в която сме няколко човека и си говорим за всякакви неща. Там започнах да им разказвам какво ми се случва, докато живеехме със свекър ми и свекърва ми във Франция, докато си търсихме къща, която да купим.

Тя се вълнува, когато е на сцената на Сатиричния театър, вълнува се, когато е с приятели, когато споделя емоциите си, а тази емоционалност е много красива, когато става дума за млада жена в днешния свят. Стефания е усетила себе си – и като същност, и като актриса. Поне с такова впечатление останах след двете ни срещи.

“Отплата”, “Скъпи наследници”, “Порталът”… Участва за кратко и в “Стъклен дом”. Но какво стои зад момичето от сериалите?!

В друга светлина ли усети музиката от онова време в “Порталът”?

Не бих казала, защото я обичам и често си я пускам. Имам си любими песни, които си въртя: на Силвия Кацарова, на Васил Найденов… Сега беше много по-интензивно и в един момент ми беше като медитация, вървейки по улицата със слушалките в ушите.

Приятно е да си в разговор, в който ти става уютно, в който събеседникът ти разрешава да си подавате четката, за да нарисувате заедно една картина. А в тази картина има и бяло, и черно, и цветове от палитрата. Защото Юксел го може. Може го, докато води bTV Новините, може го, докато гледа право в очите, докато говори, може го и… докато пише стихове.

С конкретно състояние ли е свързано писането на стихове при теб?

То винаги е свързано, защото, за да изкараш усещане от дълбините на душата си, трябва нещо да се е случило, да е породило тези рими, тези стихове, тези изречения да се зародят у теб.

Той е някак различен. Като гръмовен отблясък. Не защото “дъждът” го подминава, а защото носи със себе си особено настроение, особено поведение и абстрактно спокойствие. Притиснал е същността си някъде навътре, надълбоко. Всъщност това сякаш е нетипично за професията му, тъй като актьорите жестикулират, впечатляват с инерция, с размах. Но пък дали не е по-важно да си леко по-встрани, като Александър? Дали не е по-важно погледът ти да носи дълбочина и там да се крие кротост?

Сериалът “Порталът” показа ли те, както очакваше?

Със сигурност е показал някаква част от мен. Свързано е с това доколко човек се себепознава. Не харесвам, когато някой казва: “Аз съм еди-кой си”. Мисля, че човек е с доста пъстра и чудата същност и е много трудно някой да може да се себеопредели. Голяма част от подсъзнанието идва от сънищата, а там също има закодирани неща.

Да умееш да водиш разговор, без да поставяш натясно събеседника си – така си представяме и двамата журналистиката. Без жълти подсветки, без червени петна, а само на зелен светофар. Защото така оставаш честен и спрямо себе си, спокоен вечер да сънуваш сънищата си и… усмихнат, защото знаеш, че си е заслужавало.

Една ранна утрин – с Денислав Борисов от bTV Новините.

Денят ти с шоколад ли започна?

Не, с пет белтъка. Протеинова закуска с малко въглехидрати. Но всяка неделя традицията е да започва с обилна доза шоколад. За другите дни просто не си признавам.

Танцуваш собствения си живот, потапяш се в този на героите, които играеш в театъра и… след това, вечерта, преживяваш и двата едновременно. Колко ли полудявания се случват на един актьор до края на пътя му? Сигурно стотици…

Неве носи емоции, които са по-скоро някъде вътре в нея. И след това, чрез боите, ги показва на платното – цветно, с мисъл, с усещане за мечтания…

Започна ли да се усеща прилив в театъра на 50 %?

Да, друго си е. Някак си дори 50 % зад маска е различно от 30 %. Тези маски пречат на хората и на емоцията им, както и тя да достигне до нас. Пустите 20 %, като онези 20 сантиметра, как могат да направят разликата… Вълнуващо е, когато има плътност.

Когато рисуването те завладее до такава степен, че не си намираш място, дори и посред нощ, дали това е някакъв вид лудост? Сядаш до платното и… вадиш образите от главата си. И как става това? С отношение. С любов. С можене. Зуека е изрисувал повече от 200 картини за една година. Как да не му се радваш?! Ама с истинска радост, изпълваща.

Толкова години – водещ в телевизията. Кога те натиска умората?

Постоянно съм уморен, нон-стоп. Доброто или лошото в случая е, че не мога да спя. Спя по 4-5 часа на денонощие и вместо да правя глупости, рисувам.