Нейната дреха е роклята. Ако я видите с дънки, значи нещо в деня ѝ куца. Тя е дизайнер, „шеф-готвач“ на магазини Muse shop и се е прицелила в попрището си още като тийнейджърка. Знам за нея от момента, в който си купих две нейни рокли – изобретателни и шантави, но в същото време женствени и приятни за носене. Само че тя междувременно роди сина си Сами и малко ни се поизмести срещата с 2 години. Cultinterview днес си избра да следва по петите дизайнерката Вяра Бориславова, но така да я следва, че улицата да завие чак към детството ѝ.

Кога дрехите, след като разбра, че те са твоето нещо, започнаха да ти носят пари?

О, почти в самото начало. Първо започнах да шия за съученички в училище, но в един момент станах толкова търсена, че преди уикенда, когато всички излизат, пред нас имаше опашка от девойки. В един момент реших, че могат да ми дават по 2 лв. на рокля. Сигурно бях на 14-15 години. А по онова време 2 лв. си бяха пари. (още…)

Когато трупаш точки заради това, че смехът ти е заразителен, тогава моженето ти не отива на вятъра. Прави ли те това по-добър, подплатява ли самочувствието ти?

Звъня на Георги Мамалев и тези въпроси на момента откриват отговорите си, дори губят значение. Защото актьорът ме „вмъкна“ между репетициите си в Народния театър, „вмъкна“ ме между семейните си ангажименти и житейските си ежедневни дейности. Защото ме „покани“ в своята душевност, без да се налага да звъня на звънеца. Само открехнах вратата…

Излезе книгата за теб – „Усмихни се, човече“, чиято идея е да разкаже твоите истории. Имаш ли случки, които не са за разказване?

Има, разбира се, но съм ги спестил тези истории, защото съм се притеснявал, че те са прекалено лични и не е хубаво да ги пресъздавам оттам нататък. Книгата е забавна, лятна, имам много спомени от снимките на „Оркестър без име“, от моите войнишки години в ДНА-Пловдив, от ВИТИЗ. „Море, любов и още нещо“, както казваше Катето Евро във филма. Ако един човек се засмее, значи сме успели. (още…)

Бил е на върха в балетното майсторство, бил е там, където всеки талантлив човек заслужава, но не на всеки му се случва. А суетата е останала толкова далеч от него, че се е отказала да го преследва. Побродихме из кулоарите на Националната опера и балет, намерихме си тихо място за разговор, свободно място за снимки, и навлязохме в улица, в която той имаше предимство. Ясен Вълчанов.

Часът бе 15, годината е 2018, но стигнахме чак до купонната система – не ретроспективно, не депресивно. С усмивка.

Преподаваш от толкова години в НАТФИЗ буквално на деца, които решават да се свържат с изкуството. На какво не може да се научи един балетист?

То е като при всяко изкуство – някои имат повече, други – по-малко. При балета е по-сложно, защото там трябва и съответната физика. Ако не се самоконтролираш обаче, няма как да се развиеш. В този смисъл е много неблагодарно, защото във времето върви много късо. (още…)

Тихо, че птица се чува, а Радина опитва да познае каква е по звуците, които издава. Не ѝ е трудно, а и го прави с удоволствие. Това мълчание ми е ужасно нетипично, да не говорим, че я разпознавам като еуфорична и положителна, без веселостта ѝ да я прави несериозна. Абе, има известна, такава една детска несериозност у Радина, която само тя знае как да поддържа и интерпретира. Готова е на момента да пусне хартиена ракетка да лети.

А такъв приятел се крие у нея, за какъвто всеки би си помечтал… „Откраднат живот“ ни я показа като актриса, Пловдивският театър ни разкрива развитието ѝ и към момента, а днес ще извадим щурата ѝ страна. Ама най-щурата.

Абе, Радина, какъв е тоя снукър, от който се интересуваш. Актрисите са дейни същества, емоционални, а това ми се вижда ужасно заспало нещо.

Как ще е заспало? Интересувам се от различни спортове. Щом някой нещо ми покаже или видя, става ми интересно и започвам да го изследвам. Със снукъра беше същото. У нас се провеждат състезания и приятелски двубои със състезателен характер. Любопитно ми е, защото там има стратегия, има точност, прецизност. (още…)

Има хора, спрямо които нямаме нужда от лабиринти и пътешествия, за да стигнем до тях, нямаме нужда от нагласяване на портрета им, защото той сам се съставя. Има хора, които са деликатни, но пък открити по свой начин, и това ги прави живеещи на адрес, който пощальонът обича да посещава. В случая, да пие капучино с тях… или бира. Или каквото дойде.

Силвия Петкова. Актриса. Поканих я в Cultinterview, защото вълненията покрай децата ни са тема, която всеки родител преразглежда ежедневно. Отворихме една страница, после втора…, та се поувлякохме. Ама ни беше приятно.

При изиграни толкова представления на „Пипи дългото чорапче“ в театър „София“, където си на щат, твоят Сива сега ще е облагодетелствано дете.

Цял живот някак си с дечицата, с които общувам, контактът ни се получава много добре. Измислям нечувани игри и забавления. Обаче с моето дете изпитвам респект и съм сериозна, стабилна. Той е още малък и предполагам, че когато порасне година-две и имаме стабилна комуникация, игрите за него ще са още по-забавни. Иначе като излезем с други дечица навън, особено ако са по-големи, пада веселба. Гушвам сина си и тичаме, пеем… Много му е забавно. (още…)

Да влияеш чрез моженето си и да знаеш, че талантът ти не е случаен… Деян Донков не е въжеиграч, който рискува живота си, но е актьор, който „счупва“ сцената, когато стъпи с краката си на нея. Или лети?! По-важното е, че е вдъхновен да го прави – случил е и на жена, и на синове.  Животът му не е куха и празна тишина, а феерия от пъстри събития в цялата цветова гама.

От години Народният театър е творческия дом, който приютява Деян. Ето ни, и сега сме тук.

Модернизирал си се относно цигарите. Няма ли да се модернизираш още повече, спирайки да пушиш изобщо?

Малко пуша и общо взето това си е такъв вариант. От Нова година съм на това устройство и то ми помага да не прекалявам. Въпрос на навик е – през деня припалвам и повече пуша вечер. И ми е вкусно. (още…)