Харесах я в представлението „Майстори“ в Народния театър. Признавам си, не бях гледала Гергана Змийчарова в друго представление, но очите ми я виждаха различна. Дори и само тази ѝ роля би могла да ѝ е достатъчна в кариерата на актриса.
Но актьорите не мислят по този начин. Искат да оставят повече следи…
Да не говорим, че Гергана си е за харесване. Тя е типично творчески човек – рисува, фотографира… Има опит и образование за това, но го действа с огромен кеф, не по задължение, а защото я яде отвътре да го прави.

Ако се казваше Сирма, както са мислили да те кръстят родителите ти, друга карма ли щеше да имаш?

Къде си го прочела това? () Сигурно аз щях да съм друга. Сирма Змийчарова ми звучи много съскащо и змийско. Едно време съжалявах, че не са ме кръстили така, за да е по-интересно, обаче в последните години се убеждавам, че фамилията ми достатъчно се запомня. Дори и когато не се запомня правилно – и Змиярова са ме наричали, и Пепелянкова, Зайчарова.

Винаги е смущаващо да срещнеш висок мъж. Леко си е притеснително дори. Волейболистът Владо Николов приключи кариерата си като състезател, но остана на позната територия. Същевременно дискретно е направил промяна в плана и се е впуснал в самоусъвършенстване. Какво, що – Cultinterview бе насреща за споделяне както на бъдещи, така и на отминали случки. А, и седнахме. 

19 години беше в националния отбор. Колко живота можеше да изживееш през това време?

Можеше по много различни начини да си изживея живота. Всъщност ако трябва да съм точен, докато бях професионален и успешен спортист, не съм живял. Бях фокусиран върху това, което правя. А то не беше живот точно. 350 дни от годината работех, а седмица или две живеех.

Все си мисля, че ролята на актьора не е да развява себе си наляво и надясно и да замахва със знамето непрекъснато, за да бъде забелязан. Ето затова се „засякохме“ с Валери Йорданов. Да се усмихва, без фалш и преструвки, това не всеки актьор го умее, предвид професията си. Но той ме отведе в различността си и срещата ни се получи от само себе си.
Тръгнахме от повода – новия филм „Воевода“ на Зорница София, в който Валери е Стоян Ковача. Няколко въпроса, няколко отговора, някаква си зима и… сняг. Много сняг. 

Казват за „Воевода“, че е история за грешни, но сърцати герои. Такъв ли си и ти?

Сърцат – да, но често правя или се захващам с неща, с които не би трябвало и каузата е предварително обречена. Или е прекалено опасно. Грешен… Всички сме грешни – с кусурите и треските. Не мисля обаче, че във филма героите са грешни.

Взривяващ и кипящ – именно тези две думи са онези, с които свързвам Веселин Маринов вече толкова години, откакто познавам музиката му, а и него самия. Емоционалността на Веско е щрих в същността му, който като че ли го няма у днешните млади мъже… А отминали празници са момент, в който подобни проявления и излияния са съвсем в реда на нещата.
И докато още се долавя ехото от концерта му в зала „Арена Армеец“, певецът планира ново шоу през април, нов албум и концерт в зала № 1 – НДК през ноември.

Продължаваш ли да ставаш сутрин в 5,30?

Вече толкова много години всяка сутрин ставам в 4,15 всъщност. Излизам в 5ч от вкъщи и в 7,15 съм на крос. До такава степен е станал част от живота ми, че се чувствам много зле, ако не изляза. Започнах годината със сутрин, в която не ходих да тичам, тъй като след участие сутринта се прибрах в 6. Малко ми трябваше – половин час, но реших да го „запиша“ за себе си.

Среща с Иван Иванов. Уговаряхме се повече от две години и той все се кривеше в някаква необяснима за мен посока. Кръгът отново се затваряше. Сам си го затваряше. А през това време аз продължавах да го измислям в главата си, слагах му дантелки, къдравушки, съшивах му копченца, та дори си представях и реакциите му. Сега, като се сетя, чак ми става смешно.

Никога не можеш да знаеш как един безобразно талантлив и свръхпопулярен в миналото актьор е решил да се отнесе с теб точно в днешния ден. Не смея да твърдя дали това зависи от събуждането му, от добрия или лошия сън, или е въпрос на характер, на игра или на доминиране над човешката фригидност. Аз все още не знам. А може би въобще не трябваше да знам, а да си поставя в мозъка, някъде във „фризера“ Радослав от „Всичко е любов“, Асен от „Лавина“ или Вас от „Комбина“ и да не се опитвам да издълбавам дупка в човека, стоящ зад тези пропиващи ме роли. Обаче не можех да избягам от контакта, който толкова много исках.

Гледайки телевизионния екран и вечерните новини, няма как да знаеш какво стои зад лицето, което ги представя. Да, виждаш красив мъж, виждаш, че се усмихва, че стои добре, висок е и вдъхва респект, но какви са радостите и болките му, ежедневните му сблъсъци и дългогодишните дилеми – това остава във въображението на всеки един от нас. Докато не бъде споделено от първо лице. Христо Калоферов.

Той не е музикант, но има отношение към музиката – най-вече към тази от преди 90-те.

Песните на Лили Иванова… Какво правят те в живота ти?

Тя има песен за всички емоции – и положителни, и отрицателни. Плочите й също не са се изтъркали. Пазя една дългосвиреща от ’83-та година и друга – от ’78-а. Те пътуват с мен навсякъде през годините, а песните й ми действат по един и същи начин. И като че ли не съм променил много вкуса си спрямо музиката или поне – не радикално. Слушам соул, R’n’B и онази Лили, от онова време. Странното е, че не приемам новата музика, която тя прави. Не е моята музика. Но имам щастието да слушам старите й песни – на Тончо Русев и Дамян Дамянов – и те не могат да бъдат заменени от нищо създадено след това.