Катерина Хапсали. Роман – „Гръцко кафе“. Тазгодишното “Цвете на Хеликон” стана нейно. За какво иде реч всъщност? За едно момиче, с което сме на почти една възраст… Което написа първия си роман след некратка журналистическа кариера и той стана дотолкова продаваем, че учуди всички невярващи. Същото това момиче гледа детето си и не иска да гравитира, а да съществува с цялата си мощ на жена…

Доскоро беше активна във Фейсбук, после се дръпна някак. Но от някогашните ти постове се сещам за един – как се събуждаш с близо 40-градусова температура и 3 часа по-късно вече си на крак. Как човек успява да се вдигне?

Всъщност по-трудно, отколкото изглежда на пръв поглед. Едно на ръка е, когато се окажеш много болен. Но когато го комбинираш и с натрупано изтощение, става още по-тегаво. Моят син за трети път в рамките на два месеца се разболя ужасно. Няма как това да не ме афектира.

Загледах на премиерата на „Лив Щайн“ в театър „Зад канала“ едно момиче с оранжеви коси. Толкова ми хареса как Весела Бабинова, като все пак млада актриса, играе на нивото на вече утвърдени имена, че нямаше как да не поискам да се видя с нея. Обичам талантливите хора! И малко след това стана ясно, че Весела е номинирана за ролята си на Лоре в същото това представление за „поддържаща женска роля“ на наградите „Икар – 2016“.

Миналата седмица беше на уъркшоп в театър “Сфумато“…

Да, това е едно ателие, което организират Маргарита Младенова и Иван Добчев. То е във връзка със срещите на хората с вампири, върколаци, таласъми – все от българския фолклор… Основно се разглеждаше Радичков – пиесите му „Януари“ и „Кошници“, двата му романа, а също и текстове, свързани с погребални обичаи.

Да гледаш на Асен Блатечки като на женски душевадчик, отдавна не изглежда съвсем сериозно. Особено като му отвориш театралната и филмовата биография, където се откриват съвсем отговорни роли. Актьорът в момента се намира в премиерен прозорец на представлението „Кредитът“ на Пловдивския театър, където играят заедно с проф. Атанас Атанасов. Асен си призна, че се чувства много приятно покрай всяка една премиера и се шегува с колеги, че ще му е най-приятно да има премиери и после представлението да пада. Интересно му е, докато се ражда спектакъла. А какво му е настоящото настроение: в тотален комфорт със себе си.

Чувстваш ли се все още свободен във всичките му проявления?

Естествено. Ако спра да се чувствам свободен, предполагам, че ще си сменя професията. Артистът, не говоря само за актьора, трябва да е свободен човек – иначе не виждам как ще се получи. И то е начин на мислене.

Имаше един период, в който рапърът Устата, или Иван Динев, го номинираха, награждаваха го, роди му се една дъщеря Ема, впоследствие и втора – Лора. „Взех си почивка, щото пак станах татко“. С тази констатация рапърът Устата не ме изненада особено – случва се и на други бащи. Но пък леко ме стресира преминаването му в „Пайнер“. Така или иначе от песента „Да не ми прилича на“ от преди 15 години изтече много вода и нещата в живота на когото и да е се променят, ама да си питам аз…

Защо отиде в „Пайнер“, човече? Степен нагоре или…?!

Или надолу – така ли ()? Ти поне не ме познаваш от сега и знаеш, че аз съм човек, който понякога прави шокиращи неща. На пръв поглед са нелогични, но всъщност те имат оправдание и цел. Във времето, в което всички казват, че поп-фолкът вече не е модерен и дори по едно време се появи инвазия на поп-изпълнители, решавам да мина в най-голямата поп-фолк компания, да не кажа единствената. Защото тя скоро ще остане единствената на пазара.

Представях са интервюто със Стефан Данаилов от 3 години, докато гледах по „ТВ България“ героя-хубавец от филма „Дами канят“… Поглеждайки назад, сама се учудвам на търпението си. Но когото най-накрая се срещнахме в кабинета по култура в бившия Партиен дом, маслиновият поглед, подкосявал краката на жените дълги години, отново намери проявление. Депутатската стая като че ли не успя да побере енергията на двама ни и след интензивния разговор от час и половина, главите ни мощно пулсираха. Учудих се и на неговото търпение. През досегашния си живот актьорът е дал безкрайно много интервюта и все още има силите да съсредоточава вниманието си върху на пръв поглед непознатите очи на журналист, гледал само на видеозапис роли-шедьоври в кариерата му като „На всеки километър“ (Деянов), “Черните ангели“ (Пантера), „Дом за нашита деца“ (арх. Цолов), „Търновската царица“ (д-р Старирадев)…

Защо са те наричали Стьопа?

Вкъщи ми казваха така. Стьопа, Стьопчо, Топчо, в ранните ми детски години, макар че аз винаги съм бил много кльощаво дете. Не знам откъде дойде, но се обръщаха към мен така, когато върших добри неща. Докарах ли някоя двойка, веднага отивах на Стефан.

Изобщо не съм си мислила, че един диригент може да влияе с харизмата си така, както го прави Мартин Пантелеев. Главният диригент на Софийска филхармония ми се разкри разчупен, приветлив, слава Богу, разговорлив – все неочаквани за класик определения. Заради всичко това направих един вътрешен реверанс. С усмивка.

С какви емоции влезе в 2016-а година?

Винаги съм опитвал да бъда оптимист, въпреки трудните времена в момента относно култура, относно политическо състояние. Винаги съм вярвал, че благодарение на музиката, границите във времето и между хората могат да бъдат пречупени. Това е моята надежда и ми дава вяра и сила да продължавам напред.

Засега е планувана доста активно, относно концертна дейност. Бих искал да си пожелая здраве – останалото някакси се нарежда.