Представях са интервюто със Стефан Данаилов от 3 години, докато гледах по “ТВ България” героя-хубавец от филма “Дами канят”… Поглеждайки назад, сама се учудвам на търпението си. Но когото най-накрая се срещнахме в кабинета по култура в бившия Партиен дом, маслиновият поглед, подкосявал краката на жените дълги години, отново намери проявление.

Депутатската стая като че ли не успя да побере енергията на двама ни и след интензивния разговор от час и половина, главите ни мощно пулсираха. Учудих се и на неговото търпение. През досегашния си живот актьорът е дал безкрайно много интервюта и все още има силите да съсредоточава вниманието си върху на пръв поглед непознатите очи на журналист, гледал само на видеозапис роли-шедьоври в кариерата му като “На всеки километър” (Деянов), “Черните ангели” (Пантера), „Дом за нашита деца” (арх. Цолов), “Търновската царица” (д-р Старирадев)…

Защо са те наричали Стьопа?

Вкъщи ми казваха така. Стьопа, Стьопчо, Топчо, в ранните ми детски години, макар че аз винаги съм бил много кльощаво дете. Не знам откъде дойде, но се обръщаха към мен така, когато върших добри неща. Докарах ли някоя двойка, веднага отивах на Стефан. (още…)

Изобщо не съм си мислила, че един диригент може да влияе с харизмата си така, както го прави Мартин Пантелеев. Главният диригент на Софийска филхармония ми се разкри разчупен, приветлив, слава Богу, разговорлив – все неочаквани за класик определения. Заради всичко това направих един вътрешен реверанс. С усмивка.

С какви емоции влезе в 2016-а година?

Винаги съм опитвал да бъда оптимист, въпреки трудните времена в момента относно култура, относно политическо състояние. Винаги съм вярвал, че благодарение на музиката, границите във времето и между хората могат да бъдат пречупени. Това е моята надежда и ми дава вяра и сила да продължавам напред.

Засега е планувана доста активно, относно концертна дейност. Бих искал да си пожелая здраве – останалото някакси се нарежда. (още…)

Актрисата Пламена Гетова има дългогодишна театрална и кино-кариера зад гърба си, но за 2009-а си пожелава да има повече задачи, много да работи и да е ангажирана. Иска да снима в български филм…

Коя роля се нарича трудна?

Не се сещам да има лесна роля, защото винаги се опитвам да се гмурна във възможно най-дълбокото, за да я направя за себе си интересна и да не ми е скучно да играя. Разравям пластовете и започвам да отмятам няколко, за да стигна до същността на героинята и тогава да я измисля. Обикновено си я представям как изглежда, как се движи и говори, и започвам приближаването отвън навътре. (още…)

Има едни чудовища от плат, които ту са риби, ту таралежи или пък коледни джуджета… И зад тях стои Милена Влахова: момиче, което витае някъде. Оборудвала се е с множество малки парченца плат и ръчкащото я желанието за творчество – при това не на всяка цена, – я прави разпознаваема. Засичала съм я на хенд-мейд събития и ми е правил впечатление позитивизмът ѝ. При срещата ни обаче я усетих зареяна…

Трябва ли да си странен, за да майсториш чудовища?

Може би трябва малко. Не мога да си определя странността, защото си се виждам нормална. Но може би тя се вижда в нещата, които правя – така показвам себе си. Чудовищата стават все повече и повече, хората имат част от мен и разбират каква съм. (още…)

Трудно може да бъде предизвикан актьорът Ивайло Герасков с предложение за среща със журналист. Това ни най-малко не го вълнува и не защото изведнъж е усетил популярността покрай впускането си в сериала „Забранена любов“. Нищо подобно. Още през 80-те получава добри роли във филмите „Прилив на нежност“ „Вик за помощ“, „Характеристика“, „Левакът“ и е вкусил от златните години на същинското българско кино. Сега играе в театър „София“ в постановките „Хайде да убием Матилда“, „Господар и сянка“ и „Кучката“.

Защо предпочете да се видим у вас?

Нямам много време и гледам да съкращавам, да не ходя някъде. Не е по причина, че на публично място ща се притеснявам. Съкращавам си времето просто. Иначе в театъра имам по 2-3 представления и докато снимам, не ходя на репетиции. (още…)

Добри очи, начетеност и усет за ненатрапчив и полегат разговор – ето, това усетих при срещата си с Никола Дюбоа. Един писател на 33 написа първата си книга „Приятно ми е, Николà!“ и по този начин показа, че съществува. Включително и на себе си. Готов е да се учи на емоционалност. Обеща ми. Позагубил я е някъде в годините на дълга депресия.

Нали си писател, издаваш книги. Защо работиш във фирма за клинични проучвания?

Смешно е… И е очевидно, че в обществото да си писател не се приема като професия, която може да ти даде финансова автономност. Дори хората си нямат представа какво е, тъй като аз като пишех, ставах в 8, 30ч, най-късно в 9 започвах да пиша и до 8 вечерта, нон-стоп, правех само това. (още…)

Фина, но не и лъкатушеща, сладка, но не и наивна, талантлива, но без преекспонация на таланта ѝ, Елен Колева премина в ново поприще. Издаде стихосбирката „Мактуб“ с приятелското рамо на писателя Калин Терзийски, който беше до нея и на сцената на промоцията на книгата. Стихията в нея, струва ми се, е поулегнала, без обаче озаптяването да е в лоша посока… Хващам се за късчета от книгата ѝ, показващи я като под различно-ватови лампи.

„Ще остана сред самотното поле. Там, където бродят творците и ще създам своя среда“.

Това ли е идеята за собственото ти бъдеще? Да минеш в друга графа, далеч по-духовна и съвършена?

Да, това е идеята. Аз минах през външното и осъзнах, че това не е моето място. (още…)