Радостина КолеваДа искаш да бъдеш успешен актьор, да правиш всичко по силите си и да не знаеш дали това ще ти донесе успех с дадена роля… Хората в тази професия си задават такива и подобни въпроси ежедневно… Блъскат се в стена, опитват да рушат създаденото от своите демони, но не винаги успяват. А когато си млад…? А когато си жена…?
Елена Замяркова има този късмет да попадне в професионален театър, след като завършва НАТФИЗ – театър “Константин Величков” – Пазарджик, а и на главни роли в киното. И пак стигаме до там. Тези хора на изкуството късмета ли чакат? Или Годо?!
Част си от театъра в Пазарджик. Този опит за един млад актьор добре дошъл ли е?
Това е един нужен старт за всеки един актьор, защото там влизаш във вече изградено общество. А театърът за мен е точно общество, в което трябва да се впишеш, да осъществиш връзка с колегите, да се почувстваш свободен да изразяваш това, което си научил в НАТФИЗ. Дали ще е в провинцията, или в софийски театър, според мен е въпрос на много познанства и връзки с правилните хора. Или на късмет?! При мен така се случи, че тогавашният директор на Пазарджишкия театър, Александър Жеков, дойде на представление в НАТФИЗ и ме покани. При мен начинът винаги е бил този: явявам се на кастинг.
Завърших Академията през 2017 година и от тогава съм част от трупата. Когато имаме репетиции, оставаме в града или се прибираме до София всеки ден заедно. Пътуваме в една кола, обсъждаме идеи… Тези 100 км са голям плюс за сплотяване на екипа. Повечето от нас имат изграден дом в София. Аз съм от Пазарджик, моите родители са там, но с моя съпруг вече също имаме свой нов дом, в който с голямо нетърпение си прибирам.
В новия български филм “Звезда” главната роля е твоя. Как усети пътя на един съвременен художник?
Черпих много от режисьора Камен Стоянов, който е завършил Художествената академия и се занимава със съвременно изкуство. Беше ми като първоизточник за образа. Припознах го в самата роля. Все едно той е вложил част от себе си, докато е разписвал сценария. Така го усетих интуитивно, не ми го е казвал.
Това, което целях, е на екрана да излезе на показ една чувствителна душа, която е леко затворена, но чрез изкуството се справя с този свят и с общуването с хората. Изкуството е нейният език. Пътят на художника е като на всеки един артист – осеян с трудности, които да се преодоляват. Изкуството не е леко.
Винаги е трудно да се себеизразиш и да се реализираш.
А и поставени в ситуация на Ковид, която всички помним, а такава е и ситуацията във филма “Звезда”, нещата се случват още по-мъчно. Но Звезда е борбен артист, който успява да изпровизира точно на място и да не бъде стопирана от ситуацията, а да се чувства предизвикана и това да отключи в нея нови хоризонти за изразяване.
Ти какво усети от този Ковид-период като отражение?
Точно тогава трябваше да снимам в дебютен филм на Орлин Милчев – “Изкуството да падаш”. Подготвях се, ходих 10 дни на джудо с колегите. И точно когато дойде ред за снимките, започнаха да излизат новини, че всичко ще се затваря, че ще има локдаун. Но нещата покрай филма бяха решени и силно се надявах да започнем снимки. Така и се случи. Снимахме 10 дни, всеки ден без прекъсване. Останахме здрави, завършихме снимките и започнаха рестрикциите. Не усетих нещата толкова ограничаващо, защото все още бях във филма.
Иначе сигурно съм минала през стандартните неща – изолация, липса на общуване. Дори си спомням, че до такава степен бях свикнала с маската, че когато вече не бяха задължителни, аз продължавах да си я нося. Като някакъв щит. После ми трябваше време, да свикна да съм без нея. Което е много странно.
Артистите уж сме свикнали да се изразяваме, да общуваме, но си мисля, че повечето от нас са големи интроверти. Весели сме по нрав, играем, обаче когато останем сами, искаме да си помълчим, да чуем мислите си. Имаме нужда от уединение. Поне аз съм така.
Прави ли ти впечатление, че това отделяне от хората, остана?
По-скоро ми се струва, че сега започваме да се възвръщаме към старото общуване. Иначе имаше няколко години, в които беше като карането на колело – не го забравяш изцяло, но някак ти е чуждо, ако не си карал отдавна. Аз изпитвах трудност да се възвърна към предишния начин на общуване. Не че се бях наплашила толкова, но усещах, че има някаква лека пропаст, когато разговарях с другите, някаква отдръпнатост. При това – несъзнателно изградена.
Мисля, че вече сме се “преродили” и някак си повече оценяваме общуването един с друг и повече го търсим.
Събираш ли си впечатления от улицата?
О, да. Професорът ми, Ивайло Христов, в НАТФИЗ ни даваше точно такава задача: да седнем някъде, където има повече хора – парка, гарата, и да си търсим образи от живия живот. И то ти става като рефлекс впоследствие. Като видиш интересен човек, дори и на улицата, започваш да го гледаш – как ходи, как се е облякъл, как говори по телефона… И си прибираш разни неща в актьорския джоб.
И сега ли го правиш?
Да, несъзнателно. Не си го поставям за цел, но ако някой ми хване окото, го наблюдавам.
В какво би се впуснала неудържимо?
В изкуството се впускам неудържимо всеки път, защото смятам, че това е начинът да се отключат неподозирани и интересни образи и ситуации. Другото нещо, в което неудържимо се впускам, са пътешествията. Те много ме вдъхновяват и ми дават нов поглед, който ми е много нужен. Защото, когато се вглъбиш в битовото и във всекидневието, което се повтаря, имаш нужда от глътка въздух. Имаш нужда да отидеш на ново място, на което може и да не се върнеш отново. А това е романтично като представа, струва ми се.
Човек трябва да се впуска във всичко, което прави и го кара да се чувства жив, неудържимо и с желание. И да е воден от доброто, разбира се, в което силно вярвам.
С какво са свързани най-скорошните ти емоции?
Омъжих се преди година и мога да кажа, че водя щастлив семеен живот. С това са свързани емоциите ми в момента – с любовта.
Но в същото време с Митко сте заедно от 13 години.
Да, моят партньор доби смелост да се справи с въпроса. Може и аз да съм го провокирала с нещо, не знам. Бяхме в Италия, в Таормина. Той купил пръстен седмица преди това. Тотално не подозирах, което е странно, защото е трудно да ме изненада човек. Все някак усещам. Дори си е правил снимки с пръстена и с мен на селфи, докато аз нещо си разглеждам. След това е качил това видео в социалните мрежи и всички си мислеха, че знам предварително за предложението.
Щом след 13 години успяваме да се изненадваме, за мен това е хубав знак.
Ти с какво би го изненадала?
Сигурно бих го изненадала, ако отново започна да тренирам брейк, защото той е брейк танцьор вече над 20 години. Всъщност ние се запознахме на точно такива тренировки по брейк.
До ден днешен желанието му е и аз да подновя това и да танцуваме заедно, обаче съм малко срамежлива, когато става въпрос за танци и той си остава само с обещанията от моя страна.
Как се опитваш да танцуваш живота си?
Спрямо музиката, която ми се пусне. Гледам да импровизирам. Това за мен е много ценно качество – да импровизираш и да си гъвкав. Като бях по-малка, когато нещо не се случваше сега и на момента, както аз съм си го представяла, всичко ми се разваляше и се сриваше. Не можех да сменям спрямо ситуацията. А Димитър ме научи точно на това : когато нещо не се получи на момента, да не се отказвам и да подхождам гъвкаво. Ако съм решила, че днес ще отидем някъде и това не се случи, да импровизирам, да не си губя настроението, а да направя нещо още по-готино. Но аз за всичко бях така. Мисля, че това се учи с годините.
Ако знаеш как добре те разбирам. И не, не се учи с годините. Можеш да го искаш не веднага, а вчера.
Ако може – да. Сякаш не го приемам толкова драматично като преди. Не ми е така тягостно.
Какво си склонна да чакаш още?
В нашата професия цял живот чакаме: за кастинг, за роля, за снимки… Чакаш, да бъдеш избран. Чакаш да ти се случи нещо, което не си правил досега, нещо специално, което да извади таланта ти на показ.
Искам или не – чакам. Вярвам, че ако нещо е за мен, то ще ме намери и ще ми се случи. Мечтая за истинско и смислено случване на сцената и пред камерата, както и да съм повече време с любимите си хора извън професията.
снимки: Радостина Колева
Радостина Колева
