Тази история не е като другите. Този герой не е като другите. Популярността на сериала „Откраднат живот” придвижи много актьори на една идея по-горно стъпало, но Емил Марков има сетива не само за пред камера, а и пред лист хартия, стягайки думите в сценарий. Може и да ги убиват уморените коне, но има и неуморни такива, които са последователни, мъжкари и действат по правилата. Винаги. Като Емо.

Буквално се беше поотказал от актьорството за дълги години. Да го погледнем по този начин: какво те е разочаровало в актьорските среди?

Професията като същност не ме е разочаровала, просто това излизане от театъра беше 94-а година, когато ситуацията в страната беше доста сложна и постоянно се говореше за закриване на театри, за намаляване на финансирането, съкращаване на хора. Бяха назначени няколко млади актьори в Младежкия театър, но колегите там се уплашиха, че театърът е в трудно положение и ни уволниха. Оттам нататък поиграх на свободна практика – по едно представление в Сатиричния театър, в „199“, в Народния театър. Постепенно започнах да се занимавам с друго, просто защото

не можеше да се живее от театър.

Станах сценарист в „Каналето“, след като се разделиха Камен и Слави. Ходих да снимам в чужди продукции, когато идваха в България – американски, италиански, френска, без това да беше нещо съществено.

Кога усети, че сценариите ти започват да се получават? Имаше ли го в началото този момент на несигурност?

Сценариите за предаване са доста по-различни от тези за сериал. Когато в Dream team започнахме да правим „Столичани в повече“ преди 7 години, се учихме в движение. Гледахме сериали, четохме книги… Оттам нататък който има талант да разказва по интересен начин – разказва, който няма – отпада. Все пак имах практиката от комедийни предавания и известна придобита сръчност при писане на смешен диалог. За сериал е нужна цялостна история, защита на характерите, ситуации, които да помагат за разказа. Рейтингите на първия сезон бяха невиждани за българския пазар и някак си това беше задължаващо. Тогава придобих и увереност. Сега само помагам в „Откраднат живот“, докато снимам в него. Но лекарският сериал си е трудна работа, тъй като има много медицина. Докато опишеш правилно случаите, без фактологични грешки, пък да се случва и нещо, освен операцията, отделно взаимоотношенията между героите… Много ми е забавно, когато

чета коментари, че нещо в сериала не е реално.

Явно някои зрители си мислят, че ние си фантазираме как се прави операция – не можело да се вдигат телефони в операционната, не можело да си говорят, докато оперират… Няма такова нещо. Всичко това се случва.

Стана ли половин лекар покрай „Откраднат живот“?

Поназнайвам някои неща… теоретично. По време на снимките доста жени минаха на фиктивни прегледи при мен, някои – на магарето, други – на кушетката. И започнах да „съчувствам“ на истинските гинеколози.

Как така стана, че на една по-хубава мъжка възраст те превърнаха в секс-символ?

в „Откраднат живот“

На моите години да се правиш на секс-символ, това е смешно. Така се получи, че героят ми в сериала е такъв. На всичкото отгоре е класическа ситуация – заиграл се с по-млада колежка, но нещата се задълбочават и стигат до сериозни проблеми. Може би на моите години все още изглеждам прилично и това подпомага част от аудиторията да ме възприема по определен начин.

Какво значи да искаш да направиш „по-барнат“ филм?

С по-хубав и сложен сценарий, с възможност да се обмисли и заснеме добре. Снимат се много филми напоследък, тъй като Националния филмов център раздава субсидии по малко на повече хора. Което не е лошо. Все пак така повече хора имат възможност да опитат. При нас ситуацията е подобна – кратки срокове, ниски бюджети, бързо снимане, с два дубъла. И когато има рейтинг, решават, че и така става. А то това е до време.

Правят се хубави филми, но отвсякъде си личи, че са правени с 5 лева. А визията и внушението също са важни. Така че скоро „барнат” филм няма да има.

Имаш ли фантастични истории в живота си?

Не, аз съм земен и реален.

На мен хубавите неща са ми се случвали по неочакван начин,

защото имам вредната склонност да се опитвам да предвидя всичко, да си създам някаква представа в главата как най-вероятно ще се случи нещо. Говоря за важните неща в живота, за повратните. После то се случва по съвсем друг начин, идва от съвсем друг човек, за когото въобще не си очаквал… Но това не пречи след това отново да продължа по същия начин и да се опитвам да предвидя и организирам.

Не може както организираш и подреждаш сценарий и с живота си да правиш същото…

Не може, да. Улавял съм се, че на моменти живея в някакви свои схеми – че е логично да стане по определен начин, но ще е по-готино, ако стане по друг. И влизаш във филм…

Че лошо ли е да „влизаш във филм”?

Лошо е, създаваш си в житейски план фалшиви очаквания.

А ако те изненадат положително?

По-рядко се случват невероятните изненади.

Е, ти като се затваряш…

Явно това ми е естествена реакция.

Сам на плажа или с много хора в планината?

В планината не с много, а с определени хора. А сам на плажа – става.

По какъв начин природата ти показва друг нюанс от живота?

Там успяваш да погледнеш по друг начин на живота си. Сблъскваш се с могъществото на природата и се усещаш дребен и никакъв. Планината ми носи спокойствие.

Всеки има усещане за себестойност.

Но като отидеш там, всички тези междучовешки страсти и взаимоотношения ти се виждат дребни. Успокояваш се, изпадаш в нирвана, гледаш красоти и не мислиш за нищо.

Т.е. там не е моментът за творчество.

Ами става, но трябва по-дълго време. Понеже това, което правим, не е роман или някаква високостойностна литература, а нещо по-действено, съм свикнал с други хора да творя – да обсъждаме, да разиграваме диалози. Мога и сам да го правя, но ще трябват три месеца за същото.

В планината повече си представям спокойно четене на книги и освобождаване на съзнанието.

Едно време са ходили на творческа командировка

– отивали са в някой ловен дом и са сядали да пишат книги.

Пишеш от години. А ти книга?

Не, не се изживявам като писател. Писал съм някакви неща за себе си, писал съм и стихотворенийца, но много отдавна. Сценариите са производство, а ако междувременно в това се появи изкуството, става супер. Но не може да е непрекъснато така, при 60 серии не може всичко да е като елитен филм. Ние държим ниво, защото сме отбор – с режисьорите Димитър Димитров, Павел Веснаков и Александър Косев, и операторите Боби Славков, Мартин Балкански и Иван.

Пътуваш в чужбина до различни дестинации…

Веднъж в годината пътуваме със семейството ми. Южна Италия беше голямо желание на жена ми най-после да отидем там. Бяхме ходили в горната част на Ботуша. По случай рождения й ден бях организирал хотели и места за посещение, отидохме с нашата кола за двайсетина дни. Беше много хубаво…

Последно ходихме в Тайланд по инициатива на приятелско семейство. Пътувахме за 15 дни – десет в Тайланд и пет в Камбоджа. Всъщност

в Камбоджа ми се видя много по-интересно

и хубаво, тъй като още не е комерсиализирано туристически. Покрай „Сървайвър” съм бил и на по-екзотични места откъм дивотия, чисти плажове и природа.

Ще те придвижи ли напред „Откраднат живот”?

Не се напомпвам с някакви велики очаквания, че българското кино и театър ще ме изядат. Обикновено по-големият интерес е към по-младите колеги. С най-голямо удоволствие бих се „хвърлил”. Когато съм бил малък, не съм казвал, че искам да стана сценарист, а съм желал да бъда актьор. Аз и моят първи братовчед сме „издънките”, никой в рода ни не се занимава с творчество. Той стана художник, замина за Америка и там рисува. Станах актьор и това си остана първа любов.

снимки: Радостина Колева и Красена Ангелова