Умее да представя себе си, умее и да приближава към себе си. Защото естествеността ѝ се съзира още от пръв поглед. Кокетността е доста далеч от същността ѝ. И е толкова сладка и готина, че ми беше приятна изненада. Колко хубаво да видиш актриса, която носи аромат на свежест, при това съчетан с можене, с талант – за театър, за телевизия, за… А, още ли не са я взели за модел? Време е и няма да съжаляват.

Гледах те съвсем скоро в премиерата на “Стъпка по стъпки” в театър “Българска армия”. Трябва ли да влизаш до такава степен в ролята, че да избягваш от себе си?

Конкретно в този проект тръгвахме от себе си. Пък и така е в повечето неща, в които съм играла дотук. Никога не бягам, а изхождам от това как аз бих реагирала в ситуацията.

Лиза Шопова ни каза, че не иска да правим образи в “Стъпка по стъпка”, а да сме близко до себе си. Впоследствие всичко се намести. И хем Моника е близко до мен, хем това не съм аз. Аз не съм експресивна, не съм такъв човек, а първо бих помислила, не изразявам бурно мнението си, но пък си приличаме по някои разсъждения. Общото между мен и Моника са някакви неща, които отричам в себе си и не си ги признавам.

И ти ли си на “и аз също”, когато ти кажат, че те обичат, както е Моника?

От хората съм, които рядко казват “обичам те”, но когато го кажа, наистина носи смисъл.

Човек със стопове ли си?

Да, дори и по отношение на работата. Още съм далеч от момента, в който да се отпусна изцяло. Има нещо, което ме държи, да не прекача границата. Лично за себе си смятам, че е по-добре да имам мярка и вкус, отколкото нещо да бъде в повече. Тези неща леко ме стряскат и ме плашат. Имала съм моменти, в които съм успявала да превъзмогна стоповете си, да се пусна, но не е нещо, което да съм научила как става. Може би с годините ще съумея да го контролирам.

Смятам, че спирачките не са лошо нещо. Искам с времето да мога да ги махам, когато ми пречат. Но си мисля, че ако много други хора имаха стопове, светът щеше да бъде много по-хубаво място. Да не казват това, което разваля взаимоотношения и връзки, градени с години. Хората говорят неща, които не мислят, когато действат емоционално.

А ако имаш спирачка и премълчаваш дълго време нещо…?!

Да, много зависи. При мен става дума за себеизразяването в професията, в общуването с хора, които не са ми чак толкова близки. Обаче може би трябва да си наложа стопове при най-близките, защото не им спестявам. А е тъпо така. На майка ми съм способна да ѝ кажа всичко, рискувайки да я уязвя, когато аз съм нервна. Тя ми е майка и точно с нея трябва да се съобразявам най-много. Сигурно и аз ще го тегля това гайле, като порасне моето детенце. На никого не му се разминава. Тя не застава на едно място, щурачка си е. А аз съм била спокойно и послушно дете.

Талантът ли е основното в “България търси талант”, където си жури, или шоуто е по-важно?

Първо е въпрос на дарба, обаче шоуто е част от това. Когато влезе безкомпромисен талант, го усещаш с всичките си сетива и не се занимаваш какво точно ще направи на сцената. Той просто те залепя за стола. Вече, когато нещата са на кантар или номерата си приличат, тогава може да се намери елементът “шоу”. Все пак става въпрос за конкурс. Как можеш да определиш кой е по-талантлив, когато са в различни сфери… В началото ми беше трудно да кажа “не”. Четиримата от журито сме различни и аз търся по-скоро таланта в чистата му форма, докато останалите се забавляват и на друг тип представяния. В крайна сметка публиката решава накрая.

Какво не пропускаш да забележиш?

Искам да забелязвам ведри и усмихнати хора. Напоследък те или са умислени, или са намръщени. А като видия някой да е ведър, си мисля: защо ли се усмихва, дали му се е случило нещо току-що, или по принцип е щастлив… Започвам да разсъждавам върху живота им. Това ми е останало от академията, защото в първи курс ни караха да наблюдаваме хората и да измисляме етюди. Мастъра това ни казваше: “Усмихвайте се, без значение какво ви е.” Толкова е просто и лесно. Влезеш в магазина и… продавачката е намусена. В професии, които работят с обслужване на хора, най-много ме е дразнело. Или сервитьорка на морето, която идва да ти донесе поръчка и я хвърля. Ама аз ли съм виновна, че работи там? Гледам да съм любезна. Всеки има гадни и неприятни дни.

Оставяш ли си време за тишина?

Да, късно вечер, когато заспи детето. С Мишо сме от 10 години заедно и досега сутрините ни бяха най-тихият период. И двамата сме такива, че сутрин не бързаме да се разсънваме. Сега това няма как да се случи, защото малката има енергия. Но вечер оставаме на спокойствие. Дори известно време не си и приказваме. Всеки остава със своите мисли. Случва се дори нищо да не мисля. Просто спирам. Ама не се оплаквам. Без детето ще е страшна скука. По-добре ми е така. Не мога да си представя как е било преди това, преди денят ми да е непрекъснато зает от малкото човече. Колкото и да си уморен, какъв е смисълът без него? Вече нямам период, в който да се чудя какво да правя. Странно е, че преди съм имала такова време.

Кога ти идва да се скриеш?

Когато с нещо ме обидят или ме уязвят. Не че ме е срам някой да ме види наранена. Просто при това чувство, че някой си е позволил да те обиди, искаш да си се скриеш, докато отмине моментът. Понякога грубостта на хората може да бъде абсолютно безсмислена и безпочвена, да не води до нищо. Тогава дори не виждаш резон в това да се разреши. Като срещна простотия – също. Ще ми се да не участвам в такива ситуации.

Сега, като се замисля и за това, което се случва в Украйна, че мъжете са длъжни да останат и да се бият, а жените с децата – да си тръгнат. Да бягат по други земи. Не искам да съм тази, която трябва да бяга. Изглежда ми много по-страшно да търся ново място за живеене. Искам да остана с мъжа си. Защо трябва да се разделям с него? Бих била от тези, които ще останат. Такива мисли ми минават през главата…

Целенасочено ли оставяш дъщеря си Ивайла да командва вкъщи?

Не ми се ще да е така. Опитваме се да ѝ показваме, че ние сме тези, които трябва да слуша, обаче има моменти, в които си става по нейната. Иска ми се да я има границата родител – дете, кое е позволено и кое – не, но тя си е характер. Това трябва да се случи, докато е мъничка, за да има смисъл нататък. После сама трябва да осъзнава, а не, като порасне, непърва да ѝ обяснявам някакви неща. Сега сме в периода с тръшканията и искането. Трудно е да издържиш на такава провокация, защото пък знам, че тя изпитва моите граници. Днес реши, че иска да излизаме. Сочи си якето, а аз ѝ обяснявам, че навън е студено. Обаче тя плаче като драматична актриса от тежко представление, ляга на земята. Като видя, че няма да омекна, спря. И всичко беше наред.

През този период трябва да сме на едно мнение с Мишо и да сме корави, защото пропукаме ли се – край. Тези драми в повечето случаи ги правят пред други хора. Когато има публика. Вкъщи е доста по-послушна. Навън ти става неудобно и започваш да отпускаш гарда.

И кога го пускаш?

При общуването ѝ с другите деца не може да получи веднага нещо, което вижда при другите деца. Това гледам да не ѝ го позволявам. Когато не се получава, ставаме и си тръгваме от площадката.

снимки: Радостина Колева