Когато си дадеш сметка, че животът се е променил и че театърът дълго време няма да е онзи спокоен пристан, в който можеш да отседнеш за 2 часа, тогава едва ли идва спокойствието. Още повече, че Петър има вид на емоционален човек. Всичко ли наоколо е Covid, или можем да си поговорим и за човешките радости и отношения, за децата, за тъгата?!


20 години в театъра. Би ли ги заменил?

Не. Смея да кажа, че съм късметлия, защото работя това, което обичам. Огромен шанс е, защото виждам, че много хора мразят заниманието си, заради това, че трябва да се изкарват някакви пари. Ако не си се образовал достатъчно и нямаш хубава професия, прибягваш до работа, която не винаги ти харесва. Винаги е имало трудни години – не само за театъра, а въобще в България. И сега не са лесни, но винаги съм намирал някакъв изход от ситуацията и нещата са се оправяли. В последните години публиката се върна в театъра и то доста трайно. Най-вече в София. Тук стандартът е доста по-висок и освен за насъщния, могат да помислят и за култура. Макар че и в провинцията хората обичат да ходят на театър. Там, разбира се, има малко компромис, тъй като цените на билетите са по-евтини.

Чувстваш ли се предизвикан в тази ситуация?

Всички сме предизвикани. Не знам откъде ни дойде това на главата…

От Китай.

В една лаборатория едни хора забъркаха тази гадост. Тежко е, няма какво да се лъжем. Най-гадното от цялата ситуация е, че в един момент си задаваш въпроса дали може и без театър… Когато хората са сведени до ръба на оцеляването и това да си запазят здравето, може би последното нещо, което ще се замислят, е да посетят театър, опера, балет или друго културно събитие. В един момент започваш да се чувстваш излишен. Ако нещата продължават по този начин, нашата професия може да бъде изхвърлена от живота.

Щом сте отново на 30 % публика, значи управляващите са на мнение, че може и без вас.

Да, и разбира се, всичко е под оправданието, че не трябва да се събират много хора на едно място. Донякъде това е така. Но виждаме, че късно се взеха мерки. До вчера дискотеките и клубовете работеха на пълен капацитет и там нямаше никакви забрани.

Ще правим това, което ни кажат. Сега надеждата ни е, че няма да ни затворят изцяло. Благодарни сме на хората, които не се страхуват да влязат в театъра, да ни гледат и да ни аплодират.

Даваме си сметка, че сме приемали пълните салони за даденост, 

обаче сега всеки един зрител е важен за нас. Аз не се замислям – нито да вляза в театъра, нито да се срещна с колегите. До нас в момента не достигат смеха, аплодисментите, а ние взаимно се зареждаме едни други. Тегаво е. Усещам се, че излизам унил. Опитвам да не е така, но е потискащо.

През март-април всички говорихме, че един ден ще излезем от Ковид-19 по-добри, по-човечни, а сякаш вървим към обратното.

Не вярвам в това, че човек може да преосмисли поведението си, да стане по-добър, по-толерантен към хората около себе си… Вече сме забравили откъде сме тръгнали. Човешкото е на заден план.

снимка: Cultinterview

Овълчили сме се страшно много и сме се превърнали в консуматорско общество.

Тази гадост сега и тя не е достатъчна, за да преосмислим поведението си и да се върнем към нормалността, към човешките ценности и да се опитаме да бъдем гражданско общество, да се стремим към това.

То зависи от всеки един поотделно.

Разбира се, трябва да полагаме грижи в тази посока. На всеки му се случва нещо да го ядоса, да го разгневи, но в крайна сметка трябва да живеем заедно. Човекът е стадно животно. Ще видим, като теглим чертата, какво ще излезе.

Бил ли си тъжен след представление?

Възможно е, ако съм бил разконцентриран или мислите ми са били в някакъв проблем… Но тази ситуация сега е толкова всепоглъщаща, че сме изцяло ангажирани с нея. Забравих за всичко предишно.

All inclusive те извади от схемата “полицаят от сериала”. Забавата ли е в основата?

Водя се по сценария, но внасям и своя колорит и усещане за героя. Той някак си ми пасна. Беше ми приятно по време на снимките. Първия сезон го снимахме на морето, а втория – във Велинград. Месец и половина бяхме в планината втория път, обстановката беше спокойна, колегите са готини и самите ние се забавлявахме. Няма тежки драми в сериала и не е имало напрежение. При първите снимки пътувах много, защото се снимаше в активен театрален сезон. Сега лятото нямахме други ангажименти. В хотела не бяхме само ние, имаше и други посетители. След снимките се събирахме в ресторанта всички.

Изяждахте ли реквизита?

Той се изяжда понякога, но ние бяхме толкова разглезени, защото наистина бяхме на all inclusive. Имаше толкова много храна, че даже и реквизитът не се изяждаше. Дано да има и следващ сезон, ако хората го искат и има рейтинг.

Винаги съм искал да играя по-драматични неща. С такава настройка съм. Обичам да гледам сериозен театър, тежки филми, но явно имам усет и към комедията, защото виждам, че предизвиквам усмивки по лицата на хората. Значи успявам да ги забавлявам.

Но комедии не гледам.

Никога няма да отида на кино да гледам комедия. 

Абсурд. Искам да има нещо завъртяно във филма, да има мистерия.

Такива сложности ли търсиш и в отношенията с хората?

Ако хората имат потенциал, го търся. Ако нямат такъв, гледам да минавам по-повърхностно покрай тях. Когато виждам, че си заслужава човек да инвестира време и интерес, се ангажирам. Докато си по-млад, имаш време за губене, но с възрастта си спестяваш някои отношения. Времето става все по-ценно.

снимка: Cultinterview

Кога миналото спира да има значение?

Когато си щастлив, когато виждаш очите на децата си, усещаш любовта на човека до себе си, се чувстваш пълноценен. Тогава миналото няма значение. Но то те връхлита, когато си нещастен, нереализиран, нямаш приятели…

Знаеш ли какво си говорихме с Любо Петкашев преди време по този въпрос. Той иска да се връща към миналото си, защото му е било хубаво.

Е, да, да. Хората не обичат да се връщат към кофти случки от миналото си, такива, които са ги наранили. Ако нямаш травми от детството, всеки се сеща за него, защото е безгрижно. Нямаш отговорности, когато си дете. Тогава всичко е “пей сърце”.

Аз имах прекрасно детство във Варна. Знаеш какво беше детството по наше време. Сега, за съжаление, децата не могат да изпитат нашите емоции, времената много се промениха.

Тази игра навън през лятото, когато не се прибирахме до 12ч… 

Може би го има все още в малките градчета, но се съмнявам. Преди си държахме ключовете под черджетата, не се притеснявахме от крадци. Беше по-спокойно. Какво ли бъдеще чака нашите деца?!

Кое отминаваш със спокойствие?

Иска ми се да кажа, че отминавам глупостта, бездарието и наглостта, ама не е съвсем така. Впрягам се. Много бързо се паля на някаква несправедливост, която се случва през очите ми. Иска ми се да реагирам по-спокойно и се опитвам да не се ангажирам толкова емоционално. Особено когато шофирам. Сега, заради децата, гледам да приемам по-философски ситуацията, защото в крайна сметка предизвикваш у себе си нерви. А и не е хубаво да се псува пред децата ().

Ще съумееш ли да бъдеш изцяло честен с тях?

Дано, полагам усилия. По-добре е да научават истината от мен, отколкото да ги вкарвам в илюзия, в лъжа, която след това излиза наяве.

Децата са голям учител. 

Толкова много научаваме от тях, че не можем да си представим. Странното е, че си мислиш, че ги възпитаваш и учиш, а в същото време от тях получаваш такива философски реплики и мисли, които стряскат. Мислиш си: дали не разбират всичко, а само да се правят, че не е така, за да те изпитат, да проверят търпението и волята ти?! Интересна игра на възрастни и деца…

Бил ли си някога нечестен?

Всеки е бил. Опитвам се с най-близките хора и с хората, на които държа, да съм честен, защото другото не води до нищо добро. Всяка нечестност има опашка, след седмица-две, след година, ще излезе наяве лъжата. Дори и да е кофти за другия, дори и да го заболи за момента, е по-добре да си честен. След време става още по-зле.

Когато небето е осеяно със звезди…

Ние ходим на едно място, където вечер небето е ясно, с много звезди. Обикновено се сещам за близки хора, които съм загубил. По детски наивно поглеждам и се чудя къде са там, горе, в небесната шир.

Носи ти тъга.

Да, така ми действа…


снимки: Радостина Колева