Хубав е моментът, в който откриваш, че има млади хора, които имат хъса и настроението, сетивата и чувствата да плуват в живота си като с моторна лодка – на 100 %. Алиса е от момичетата с вятър в косите, независимо дали е подредена, разсеяна, мотивирана, или проектира близкия месец. Казах Алиса. Актриса в Малък градски театър „Зад канала“. Както и предполагах, след „здрасти“ нерядко хората се шегуват с името ѝ: „А, Алиса в страната на чудесата“. Тя пък си го харесва вече, след като му се е бунтувала в детските години. Но май това не са единствените ѝ бунтове…

Хаотичен човек с хаотични мисли… Като такъв се определяш.

Да, хаотичен съм. Много неща ме влекат, много неща ме носят насам и натам. Забравям, обърквам се, връщам се към нещо. Опитвам се да се подреждам, обаче не става. Има някаква отвеяност у мен. И гледам да си правя много стриктни графици, когато имам много неща за вършене, да ги подреждам по час, за да знам, че има нещо, върху което да се опра. Иначе съм в тотално безвремие. Не знам кой ден сме.

Днес кой ден сме?

Петък (). Знам, защото днес ще чета в „Пощенска кутия за приказки“. Спрямо събитията. Лятото е такъв период. Или съм в репетиционен период – тогава също не знам кой ден сме, защото знам, всеки ден съм на репетиция и не ги мисля. Спомням си, че миналото лято бях на курсове в Лондон и си беше работно. Лятото ми е свързано и с преподаване на един фестивал.

Чувстваш ли се готова да преподаваш? Продължаваш да го правиш и в школата на Малин Кръстев.

в „Пощенска кутия за приказки“

То се случи веднага, след като завърших НАТФИЗ. Не го приемам като учителстване, а като предаване на това, което имам като опит, като енергия с това, което ме пари отвътре за театъра. Мога да предам най-първия опит, не мога да го направя като човек с 20-годишен опит в това. Малин ми се довери да правя с децата етюди, да си говорим, да обсъждаме откъси. Първо, на фестивала във Видин осъзнах, че имам досег и успявам да намеря език с хлапетата. Вече четвърта година съм там и го усещам като малко уморително, съзнавам, че изисква много енергия. Да нямаш събота и неделя идва малко в повече, но това е предимно в края на годината.

Децата знаят защо идват. Не са случайно попаднали, защото родители им са ги изпратили. Напротив, даже някои идват против волята на родителите си. Конкретно знаят, че искат да влизат в НАТФИЗ, да се занимават с театър… Трябва да ги накараме да осъзнаят сериозността, ако искат да са в театъра наистина. Но те имат много силна мотивация, четат, знаят, гледат.

Ако аз бях ходила на школа, щях да съм много щастлива всъщност, защото, влизайки в академията, ми липсваше самочувствие. Много хора се познаваха от преди това, знаеха какво е етюд и т.н. Аз знаех покрай баща ми, защото съм чувала, но въобще нямах представа какво ме чака. И ми отне време да се впиша.

Тогава защо тръгна в тази посока?

Защото съм човек, който не може да си представи как няма да опита нещо.

Влязох в Софийския университет с математика

и тъй като вече ме бяха приели, не можех да не се явя и в академията. Винаги си е стояло като нещо, което „защо да не пробвам“. Нямаше да кандидатствам втори път, ако не ме бяха приели. Отидох, за да ми кажат дали ставам или – не.

Отърси ли се от свързването на името ти с това на баща ти, майка ти…

Не знам дали това ще мине въобще. Неминуемо хората ме свързват с тях. Но не го приемам като някаква тегоба или драма. Не мога да ги догонвам, да се сравнявам или да се влияя – така бих се загубила. С техните съвети вървя по своя път, не съм прекалено зависима. Има го това – дъщерята на Атанас Атанасов, внучката на Васил Стойчев и на Виолета Бахчеванова…

Случи ти се да играеш момче в „Том Сойер“ в театър „Зад канала“.

в ролята на Том Сойер

Да. Велико е. Цял живот обяснявам как искам да съм момче, как мъжете са по-големи късметлии… Тъкмо свикнах с това, че съм жена и режисьорът Петринел Гочев ми каза, че аз ще съм Том Сойер. Приятно ми е. За мен беше приключение- опитах на сцена всичко, което ми се искаше. Има деца, които до края не разбират, че съм момиче. Изпадат в шок като ме видят накрая – не мигат, не дишат, а просто стоят и гледат.

Сетивен човек ли си?

Мисля, че да. И това сякаш се разви с времето. Много са ми силни рациото и логиката, винаги искам всичко да е подредено. Но си дадох сметка, че

по-лесно влизам в контакт с хора, когато си го позволя.

И е много приятно.

Само когато си го позволиш??

Някак си това да се оставиш само на чувството си към един човек, без да мислиш, а просто да се довериш на това, което той излъчва и дава, това означава и ти да направиш същото, да се отвориш по същия начин, за да е двустранна връзката. Това може да бъде плашещо понякога. Много време се съпротивлявах и мислех, че трябва да познаваш един човек, преди да му се довериш, следвах стъпки, но напоследък ми се случиха срещи, в които веднага усетих дали с някого сме на една вълна, или не. И това е много полезно в живота.

То това се случва с времето, като срещаш повече хора.

Да, явно. Аз съм супер изненадана. Мислиш си, че някакви неща знаеш и изведнъж се оказва, че може още и още… Като дете съм, което открива света и си дава сметка колко не знае.

Позабравена дума?!

Не използвам цинизми и псувни. Това е нещо, което не ми харесва у една жена. Подиграват ми се често заради това, защото съм

малък полицай на тема „чистота на езика“.

Даже съм правила упражнения в театъра, в които нарочно трябва да се псува, за да се освободиш, и да изгрубяваш, когато се налага. На сцена няма проблем, но в живота не употребявам.

Спомена, че си се хвърлила в сто неща… Усещаш ли се разпиляна?

Уви, да. Това лято ще се опитам да се подредя малко, ще си дам повече време. Йогата ме подрежда, когато съм постоянна. Отдавам енергия на много неща и си давам сметка, че трябва да стопирам. Водя турове из София, което ми е жестока тръпка. Вярвам си, че правя София по-добро място за живеене чрез срещите си с чужденци.

От кого си се чувствала възхитена?

пътуване до Камино

Хората, които ежедневно се борят за целите си, които променят нещата около себе си. Естествено, има актьори, на които се възхищавам, писатели, художници. Това, което ме вълнува у хората, е духът на действието – на това да случваш, да не се отказваш, да не се страхуваш да изненадваш сам себе си. Първите примери, които човек има, са родителите му. Много неща не мога като моите родители, особено в това себеотрицание, което те влагат. Не мога да си представя как аз бих го направила. А може би то си идва с времето –

като имаш деца, имаш и какво да даваш.

Те са ми първите лични герои. Брат ми е друго поколение, млад човек, който пък изведнъж ме изненада, пораствайки, стана интересен. Нашата разлика е 7 години и половина и това беше трудно за мен доста дълго време. Порицавах го, нещо исках да го науча много не бях доволна и много се карахме. Сега внимавам повече. И брат ми е човек, с който винаги мога да си споделя тревогите.

Страхувала ли си се някога да не участваш в безсмислени неща?

Да (). То не е страх, а е по-скоро вътрешна нагласа, че няма да го направиш. Понякога съм си мислила, че си губя времето с нещо, но впоследствие съм си давала сметка, че това не е било загуба на време, а е естествено натрупване на това, което е трябвало да науча.

снимки: Радостина Колева, Гергана Змийчарова, Владимир Томашевич и личен архив