post

Харесах я в представлението „Майстори“ в Народния театър. Признавам си, не бях гледала Гергана Змийчарова в друго представление, но очите ми я виждаха различна. Дори и само тази й роля би могла да й е достатъчна в кариерата на актриса.

Но актьорите не мислят по този начин. Искат да оставят повече следи…

Да не говорим, че Гергана си е за харесване. Тя е типично творчески човек – рисува, фотографира… Има опит и образование за това, но го действа с огромен кеф, не по задължение, а защото я яде отвътре да го прави.


Ако се казваше Сирма, както са мислили да те кръстят родителите ти, друга карма ли щеше да имаш?

Къде си го прочела това? () Сигурно аз щях да съм друга. Сирма Змийчарова ми звучи много съскащо и змийско. Едно време съжалявах, че не са ме кръстили така, за да е по-интересно, обаче в последните години се убеждавам, че фамилията ми достатъчно се запомня. Дори и когато не се запомня правилно – и Змиярова са ме наричали, и Пепелянкова, Зайчарова. Започнах да си харесвам името на по-късна възраст. Даже като забременях, мъжът ми беше казал, че ако имаме момиче ще си го кръстим Гергана. И почти бях съгласна.

Като дойде момиченцето, ще стане ясно…

Май вече сме се поотказали. Имам още поне 5-6 години, за да ми дойде друга муза.

Много малка си родила…

снимка: личен архив

с Петринел

Като напуснах НАТФИЗ, бях на 20 години. Много спорихме с баща ми, лека му пръст, тъй като той каза: „Започваш нещо, спираш“… А аз

бях на мнение, че една жена до 25 години трябва да е родила едно-две деца

и да се е ориентирала къде се намира. Това е пълна глупост, като се замисля сега, но тогава така разсъждавах. Не можех да изгубя още две години от живота си, докато чакам да завършва. И без специално да съм го мислила и търсила, на 20 срещнах мъжа на живота си (б.а. режисьора и художник Петринел Гочев), на 22 вече бях женена и на 23 родих. Синът ми е на 8 вече. Но имах много тежко раждане в 8-ия месец, свързано с много проблеми. Обаче само година преди да забременея бях категорична, че не искам да чувам за никакви бебета. И впоследствие бях бременна, желано бременна.

Значи не се знае…

Никога не се знае и човек не бива да се зарича.

Всичко, което съм казвала, че никога няма да направя, после отивах и го правех.

Сега синът ти е в музикалното училище.

Аниел учи флейта, най-неочаквано за нас. Ние се оказахме с много музиканти вкъщи. Моят мъж има три деца от първия си брак. Всички те ходеха на пиано в едно читалище. Постепенно момичетата в тийнейджърска възраст се поотказаха, но баткото продължи. Тогава записахме мъничкия, за да е близо до батко си и да се виждат по-често. Но големият, Филип, кандидатства с цигулка и го приеха с много висока оценка. Записахме и Аниел там, като той кандидатства с ударни и китара, но беше приет с флейта. А преди това един гайдар му беше дал мунщука на гайдата, за да го занимава с нещо, но ни каза, че детето е само за духови инструменти, иде му отвътре. Навързах двете неща и си казах, че всеки има път.

Импулсивна, симпатична или неудържима?

снимка: CultinterviewА, симпатична- не. Никога не съм се имала за симпатична. Имам други качества, но точно това… Знаеш ли, аз като станах актриса изведнъж разбрах, че ние, хората, като цяло сме много заблудени за това какво впечатление правим на околните. Започнаха при мен в театъра да идват хора, които да ми казват: „Чудесно е, че сте в театъра. Имахме нужда от такава фина, сладка, лъчезарна, слънчева и мила…“ Бях в пълен шок. Имам някаква активност, която се изразява в

невъзможност да стоя на едно място,

упорита съм. И понеже се познавам отвътре, съм си представяла, че така изглеждам и отвън. По-скоро като таран, който ходи и руши. А хората казват друго…

Започнах да свиквам с това, че в нашата професия хората те възприемат от сцената и от една или друга роля. От 4 години съм актриса и се научих да чувам противоположни думи за себе си. Вече не се шокирам, както беше в началото.

Случи ли ти се да снимаш Васил Найденов, както си го замислила отдавна?

Още не… Много искам наистина. Даже не знам защо. По едно време си бях внушила, че е дошъл моментът и се побърках да му търся телефона. Не се обадих, защото реших, че не съм достатъчно подготвена. Имам идея. Не е просто да отида и да го снимам. Имам нужда от повече време и опит. Установих, че когато бързаме нещо да ни се случи и то не ни се случва, и се ядосваме, после, когато то дойде, разбираш защо е трябвало да мине всичкото това време. Тази година получих финансиране на мой сценарий, който писах преди 7 години. На два пъти беше отхвърлян и мислех, че трудът ми е отишъл на вятъра. Междувременно, през тези години, станах актриса и натрупах опит на сцената, отворих сценария, който бях писала като студентка по фотография, и видях грешки, съшити с бели конци места. Преработих го и нещата се случват по най-добрия начин.

Вярно ли е това, което казва Уилям Дефо, че срасне ли се един актьор с една маска, трудно може да накара хората да го приемат в друго?

Да, вярно е. Когато направихме „Ромео и Жулиета“, ми казаха, че играя себе си. И започнаха да ми викат Жули – и приятели, и кой ли не. После направихме „Жана Д’арк“. Представлението също имаше успех и тази роля се забеляза. Някои колеги и досега се обръщат към мен със Жанче. От онзи ден съм и Милкана… Това е най-хубавата част от нашата работа, когато намериш у себе си достатъчно от този, който трябва да бъдеш на сцената, за да ти повярват.

След режисурата, след фотографията, актьорството и рисуването, кое е следващото?

Вече нямам нищо общо с режисурата. Рисуването си ми е първата любов. От дете исках да стана художник. Дори

имах учителка по музика, която ми пишеше двойки, защото рисувах в час по музика.

снимка: Росина Пенчева

последни щрихи

А от първи до седми клас в този час се пеят само някакви песни. Аз не можех да пея тогава. Нашите твърдяха, че съм музикален инвалид, което се оказа невярно. Та тъй като не можех да пея тези неща, мънках нещо и си рисувах. Един ден учителката, много бясна, ме попита защо го правя и й обясних, че ще ставам художник и трябва да работя по въпроса. Тя заключи, че от мен нищо няма да стане. А понеже вкъщи ме възпитаваха много либерално, със самочувствие да раста, баща ми беше ми показал какво пише отзад на бележника. Една от тези точки е, че учителят няма право да унижава учениците си. Извадих моя, размахах го артистично и показах на учителката какво пише под еди-коя си точка. Бях изпратена при директора.

Сега се надявах, че след три професии няма да има следваща. Обаче сега с този сценарий…

Навремето правихме обиколка по музикалните магазини, а сега се ходи по моловете. Ти какво би предпочела?

По молове много мразя да ходя, не защото се правя на интересна, а защото мразя да пазарувам. Тази история със шопинга като терапия… жестоко ме натоварва. Дори хранителните магазини ме натоварват. Ако знам, че трябва да купя сирене, и като вляза и видя 16 хиляди вида сирене с 8 хиляди бележки върху тях, които трябва да прочета, това ме обърква и уморява.

Обикалям книжарници. И ако имам свободно време, което да се чудя как да си попълня, влизам в книжарница. Дори мога и да закъснея, защото се зачитам… За първи път влязох в книжарница, в която можеш да седнеш на земята пред книгите и да четеш, когато бях в Англия. Бях 10-и клас. И аз започнах да го правя там –

разглеждах албуми на художници, които не можех да си позволя да си купя.

Като се върнах в България, пробвах да го направя това и никой нищо не ми каза. И до ден днешен сядам пред някое стелажче и чета книжка. Музикални магазини не съм обикаляла.

Знаеш ли истината за себе си?

снимка: CultinterviewА стига бе! Не. Съществува ли изобщо такова нещо? Единственото, което знам е, че… скоро си говорихме за това с Петринел… хората имат усещане за себе си, че имат гигантски потенциал. Това усещане много често се потиска от хората, с които избираш да се събереш или с които животът те събира. В моя случай това усещане беше потискано от малкото гаджета, които съм имала, преди да се оженя, от мъжете край мен. И когато срещнах в лицето на съпруга си мъж, който ми дава възможността да се разгърна, установих, че най-важното нещо всъщност е да се чувстваш свободен във взаимоотношенията си с хората. Преди 10 години не ми е минавало през ума да стана актриса. Така че тогава истината е била една, днес е съвсем друга, а утре мога да реша да спра да се занимавам с това. Опитвам се и децата да възпитавам, че няма граници, че няма нищо невъзможно. Ако утре реша да стана космонавт, съм сигурна, че ще успея.


снимки: Радостина Колева, Росина Пенчева и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *