Владимир Далаклиев – когато си сред най-добрите

Когато си на 26 години и вече те има на картата на спорта в България… Когато те има и на световната карта, заради бронзовия медал на първенството по таекуондо в Корея през 2017-а година… Влади съвсем съзнателно се опитва да излезе извън мнението за стандартния спортист – не цели да се харесва на всяка цена, не натиска да се впише в графата „мъжко момче“, но реално отстоява себе си и мисленето си, наблюдавайки с едно око отправната си точка – да е на върха.


От малък си свикнал да си все първи. Кога разбра, че и сребърният медал е отличие?

През 2005-а година ми беше първия медал на Европейско първенство и първи за България. До тогава не признавах абсолютно нищо, освен първото място. Имах още две срещи в състезанието и треньорът ми много се зарадва, но така стана, че загубих следващата среща и останах трети. Бях малък и имаше голям рев, от яд. Тогава в България ни посрещнаха, уважиха ни и се чудих защо толкова се радват. Така осъзнах, че си е било сериозно постижение. Но не мисля, че го разбирах съвсем. Почти от всички състезания се връщах с медал. Когато конкуренцията стана тежка, си тръгвах и без отличие, виждах подготвени състезатели,

тогава ми се изясни, че не само първото място е важно.

Винаги съм се целил в него, обаче се радвам и на други. Когато на Световното станах трети, това беше максимумът, който можех да дам в състоянието си, с тази подготовка, с тази система, с нещата в България като цяло. Не съм разглезен. Наблюдавам, че другите ходят с няколко треньора, масажисти, доктори, а аз пътувам с моя треньор, който трябва да играе ролята на всичко. Вечерта преди полуфинала почти не можех да се движа. Бях мобилизиран и загрят по време на състезанието, но когато изстинах, усещах местата, на които бях удрян. На следващия ден не ми се ставаше от леглото. И така е на всяко състезание.

Казват, че е най-кофти да се класираш втори или четвърти.

снимка: CultinterviewИмах период, в който печелех четвъртфинала и падах на полуфинала. Все бях трети. Имаше някаква бариера. Но когато я прескочих, вече бях първи. Забелязвам, че предимно или загубвам първия мач още, или ставам първи директно. Ако не тръгне както трябва, не върви. Контузиите и състоянието ми страшно повлияват. Спомням си, че веднъж много силно ме удариха в ребрата и направо ми спираше дъхът. Но имах още срещи. Продължих с идеята, че ако стане по-зле, спирам. Но така преминах през всички срещи и взех златото.

За кое състезание съжаляваш, че не си достигнал до там, където си желал?

На Световното първенство за мъже през 2011-а година. Загубих с две точки. Още тогава щях да взема световен медал. По онова време правилникът беше друг и правих едни хитрини да почивам, треньорът можеше да влиза при мен, за да напръска крака ми, който ме болеше. Сега е по-строго. Може да влиза само в краен случай. Тогава целта беше да не видят, че куцам, за да не ме ударят по слабото място. Иначе щяха да ме атакуват в него.

Как се създават шампиони в провинциален град?

Това се дължи на съвместната работа с треньора, на изграждането на връзката, на упоритостта. Малко състезатели издържат. Когато започвах, имаше много момчета, но с времето те се отказват. В отбора ни в Ботевград има много силни състезатели, но когато няма пари в спорта, тръгват по друг път, защото

ставаме мъже за създаване на семейство, което трябва да се издържа.

Родителите помагат до един момент. Преди беше още по-зле и ги разбирам момчетата, тежко беше. Сега има някаква светлина в тунела, заради успехите в таекуондото.

Тренираш деца, тъй като такова ти е и образованието. Какъв е техният стимул?

Разбира се, родителите са най-важни, когато става дума за детската градина и училищата. Едно дете не може да реши само и да се запише на спорт. Децата, които са енергични, имат нужда да изразходят тази енергия. Има такива с наднормено тегло и родителите им искат малките да влязат във форма. Случва се и ученици да водят техни съученици. Наскоро с кондиционния ми треньор, който всъщност е треньор по лека атлетика, си говорихме, че в неговия спорт децата рядко се записват. Отдавам го на това, че бойният спорт дава най-вече дисциплина.

В днешно време малките са много разлигавени с тези телефони и таблети.

Те говорят като големи хора. Може би копират от всякъде. По-добре да тренират, отколкото да правят безцелни неща. Децата ни в Ботевград печелят медали, а кой родител не иска детето му да се представя добре и да постига нещо само? Спортът учи на дисциплина, учи и на ред.

Любител си на екстремното. Това какво включва?

снимка: CultinterviewВсичко включва. Не знам какво би ме спряло. Напоследък малко се позамислям, особено като си спомня като малък какви неща съм правил… От скали съм скачал в морето. Страх ме беше, но го направих, за да надделея над страха си. Наситил съм се на това вече. Спомням си, че втория път отидох, за да ме снимат, за да покажа, че съм го направил. Обичам да преодолявам такива вътрешни усещания – мозъкът ми да надделя над неща, които тялото ми възпира. Може би е инат. Същото е и когато знаеш, че те боли, но излизаш да играеш.

В отвратителни състояния съм бил и съм играл срещи.

Принципно е по-добре да спреш, отколкото да претренираш или да претовариш. Точно в такива моменти стават контузии и ти идва да скочиш от най-високото. Трябва да усещаш тялото си. Няма закономерност. Трябва усет и опит.

Беше оценен на девето място в класацията „Спортист на годината“ за 2017-а година. Тази оценка какво променя?

Надявам се тази оценка за промени възгледите на хората. Въпреки че не съм доволен от класирането. Очаквах повече. Но тази оценка не се прави от Министерство на спорта, където има разделение на олимпийски спорт и на неолимпийски, олимпийски медал, световен, европейски. Има си критерии и подредби. „Спортист на годината“ е класация на спортните журналисти. Обяснявам си го с това, че таекуондото не е популярен спорт у нас. По-скоро: не беше. Вече набира скорост. Не че мога да се сърдя на някого. Попаднах в топ 10 и спортът ни беше отличен, а това е голямо постижение. Оттук нататък дано се качваме все по-нагоре. Церемонията, тази лъскава сцена, показват престижността на класацията. Според мен обаче е някак странно такава класация да се базира на лични симпатии и подредбата да е на базата на мнение. След това много хора са разочаровани. И е съвсем естествено да е така.

Египет беше последното място, до което те отведе спортът. Преди това пък беше в Дубай. Как стоят нещата там със спорта?

И там има отбори, състезатели, трудят се, тренират усилено. Идентични са нещата. Развитието на спорта е на базата на получените медали, те са най-големият критерий. В рамките на една седмица бях и на двете места. Разходихме се този път. Имало е моменти, в които пристигаме в една държава, меря се, на следващия ден играя и на сутринта се прибираме. Буквално. В Мексико и Корея ни трябваше и аклиматизация и необходимост от минимум една седмица. Когато ми предстои състезание, има една тръпка такава, когато знаеш, че още не си си свършил работата. Не можеш да се отпуснеш, все едно си отишъл на почивка. Този път в Дубай се отпуснахме един ден, хапнахме се и след това, с прибирането, отново влязохме в диети. В Египет бях очарован от храната – ориз, сосове, месо… много приятно. Изглежда малко мизерно, такситата са им лади. Има четирилентов път и всеки кара там, където си иска, хора минават през пътя, а колите се движат бързо. Ако това беше в България, хората щях да се бият през 5 минути.

Гледа ли сфинкса в очите?

Гледах го право в очите.

Къде ще пътуваш скоро?

За Европейското първенство в Казан през май, а първото Гран-при през юни ще е в Рим.


снимки: Радостина Колева