post

Дария Симеонова в момента е онази жена, която е непоколебима и която е „огън и дим“. Това е тя, но само в сериала „Откраднат живот“. Просто защото Дария е много повече от това. Тя е много повече от куп определения, които мога да си сътворят за секунди.

Актрисата е част от трупата на театър „София“ и нашето виждане беше между снимките на втория сезон на сериала и поредното представление на „Нощта на 16-и януари“. Уж се видяхме само за интервю, а се удивих, че Дария предразполага към повече. Такава е, че директно ти става приятел, без междинен елемент. Още телефонният ни разговор загатна за това: беше толкова възпитана, та чак нереално. Похвално. Още един плюс.

Виждайки се, започнах с наблюдението. И как един сериал променя един човек? Точно този човек: никак. А, и още нещо… не я попитах с какво се доближава до образа си на Наталия. Нямаше смисъл.


Доколкото разбирам, голяма лудница сте в този сериал…? Как сварвате да снимате 6 епизода за 9 дни с два екипа? Или пък сега да си с едно червило, а след малко да трябва да го смениш?

снимка: Красена Ангелова

Наталия в сериала „Откраднат живот“

Не питай. В началото бяхме доста по-смели с такъв тип промени, но за да не става объркване, всеки си има общо взето някаква визия и само костюмите се сменят. Става дума за грим и червило. Има скриптър, който следи всички тези звена – гардероб, костюм, грим, прически. Най-странно е, че в един момент изобщо не знаеш в кой епизод си чисто хронологически и актьорски. В първият момент, когато влязоха двата екипа да снимат, и ние се побъркахме. Скриптърът е много важен човек по време на снимки! Ние ходихме при него: „я кажи сега този срещнал и съм го, къде се намирам въобще“… Режимът и ритъмът малко ограбват и ни лишават от възможността да се концентрираме в конкретна сцена, да я натоварим с биографията от предната.

И все пак объркване става ли?

Не, досега крайни неща не са се случвали. Има детайли, които ние си ги знаем, но зрителят няма как да го разбере това. Ех, че е красив този…

(Виждам, че Дария гледа след едно куче.)

Харесваш кучетата ли?

Да, и имам. Май цял живот съм имала кучета. Ние живеем в къща като за период от 6 години се бях отделила, бях по квартири – с колега, с приятеля ми. И сега пак се върнах при мама и при тати и малко ми е странно, защото си бях свикнала със свободата и с личното пространство. Те са много щастливи, че съм при тях и това ги кара доста често да влизат да ме питат някакви неща, да искат да си общуваме, когато съм се задълбочила. Онзи ден бях седнала да чета новите епизоди и брат ми тръгна нещо да ми казва, после дойде баща ми, седна тихо и изведнъж и той реши да ми каже нещо. А аз имам нужда от онзи вакуум и онова пространство. Иначе не е лошо – има кой да ме буди сутрин.

И пак си при кучето.

Да. Имам брат и сестра и именно сестра ми в момента много активно прибира животинки, след което им намира домове. Част от тях обаче си остават при нас. В момента имаме три. А сме стигали и до седем като бях малка. Ходехме с една огромна кофа две деца задължително, защото иначе не можехме да я вдигнем. Стоварвахме кофата по средата и разпределяхме храната.

До дни настъпва лятото. Какъв е този хавайски сърф, който си си измислила да спортуваш? Хората обикновено спортуват по-нормални неща.

Боря хавайката от 2 години. Като си купих една мъничка, се опитвах тук, на нашето Черноморие да си бедствам във вълните. От време на време излизат вълни за сърф, колкото и парадоксално да им звучи на хората. Вълните ни са много неподредени. Ако океанските вълни идват една след друга плавно, то при нас са откъдето дойде. Та първата година на няколко пъти се опитах да се кача на вълна. Любител съм – имам приятели, които ме учат.

Миналата година

имах късмета да отида в Португалия

и да бъда на океански вълни с лонгборд. Там вече хванах вълната и ползвах нейната сила и инерция, за да се возя.

Пробвала съм всякакви морски спортове и този ми е голяма страст. Но на хората, които карат хавайски сърф, животът им е съобразен с прогнозата. А аз не мога да си го позволя и това ограничава времето, в което мога да се уча. Обаче ми казаха, че това лято се очертава добро време.

Скоро чувствала ли си се въодушевена?

Да, в момента ме държи едно въодушевление много стабилно, понеже октомври месец си подарих за рождения ден билет за Coldplay на Уембли. Купих си карта за забележителностите, имам си и карта за метрото от преди, търся в интернет как ще стигнем до къщата на един приятел, при който ще спим извън Лондон, докога работят влаковете. Чисто организационно – това си е въодушевление.

снимка: Cultinterview

Групарка ли си?снимка: Cultinterviewснимка: Cultinterview

 

Предпочитам групи, да. Въпреки че ужасно много харесвам и певици-жени от  типа на Imany, Lianne La Havas, които говорят с песните си.

Склонна ли си да се отдаваш на хората покрай себе си докрай?

Мисля, че да. Отдавам се докрай на всичките си приятели във всякаква ситуация. Старая се да разбирам, да изслушвам, даже са ми казвали, че прекалявам.

Отдавам се на миговете, на случилите се секунди. Или пък на нормалното за деня, но пък е хубаво. Днес бях с колелото, хвана ме дъжда и беше такъв кеф. А хората се крият под чадъри и стрехи… Топъл дъжд, летен дъжд…

Отдаваш се на такива мигове, а създаваш ли?

Старая се да правя хората, които обичам, щастливи – да им обръщам необходимото внимание, да им давам дори и това, от което нямат нужда.

Кои са битките, които водиш напоследък?

Като се замисля, може би са няколко. Едната е със себе си, тъй покрай някакви събития в живота си изпадам в колебания и съмнения. Та…

боря се да се радвам на хубавите моменти и събития,

защото тях ги има напоследък. Но всъщност хубавите и лошите неща вървят ръка за ръка.

Другата битка е да се ориентирам в нашата професия как се съчетават няколко неща едновременно чисто организационно спрямо времето ми, спрямо театъра, спрямо снимачния екип. В един момент аз се оказвам по средата и се опитвам да убедя и едните, и другите, че трябва да се правят компромиси.

Отделно имам и една битка, която ми е непрекъсната и продължава да е актуална: боря се да убедя хората, че отговорът „не“, преди да си опитал, е много тъпо нещо. Опитвам се да доказвам, че в момента, в който си тотално обезверен и си убеден, че каузата ти няма как да се случи, трябва да опиташ и да вложиш усилия.

Говорихме за съмнения преди малко. Усещаш ли, когато в театъра нещата се случват неестествено и неистински?

снимка: театър "София"

в „Антигона“

снимка: театър "София"

в „Нощта на 16-и януари“

Има такива вечери, когато излизаш от представление и имаш чувството, че така си излъгал тези 300 човека, които са били в салона, толкова си бил фалшив, получило се е глупаво… И като знаеш какво е усещането, когато спектакълът е станал, когато не се получи, е много неприятно. Понякога просто не става, не минава добре. Нещо те разсейва и не успяваш да го преодолееш. Театърът е жив организъм, ние сме живи хора и някакси не може всеки път да бъде едно и също. Онзи ден „Покана за вечеря“ ни се случи… и това връща вярата, вдъхновяващо е. На следващия ден си друг.

Кога рисуваш – през коя част от денонощието?

Вече не рисувам, загърбих го. Изгубих потребността си да се изразявам по този начин и натам да ми избива вдъхновението. Има моменти, в които много ми се рисува и тогава сядам и рисувам. Но те са много рядко.

И ги е нямало отдавна…?

Нямало ги е… Последният път като ми се дорисува бях на едно райско кътче, до едно езеро, седях на един шезлонг, беше есенно, падаха едни листа и се чувствах като в пиеса на Чехов. Тогава си казах, че освен да пия чай и да рисувам, няма какво друго да направя.

Това си стои някъде в мен и…  някой ден…

Някой ден ще рисуваш на детето си.

Така ли става? А не рисуват ли повече те, отколкото ние за тях? Явно не е така.

Какво си говориш с тишината?

Ах, че хубав въпрос… Споделям й. Трудно споделям и това е едно от нещата, които със сигурност мога да кажа за себе си. Даже

приятелите ми се сърдят често, понеже нищо не им казвам.

От дете съм така – много трудно се отприщвам да говоря за себе си, за това какво ми се случва и ако имам нужда някак си да го изхвърля, то това се случва с тишината. Тогава си казвам всичко – мисля си, анализирам си, самообвинявам се.

Често ли ти се случва това в последно време?

В последно време, да. Защо ме питаш такива неща? Много точно… Просто когато човек е сам най-добре си дава сметка какво му липсва, какво иска, какво е получил, без дори да го иска, за кое трябва да бъде благодарен, за кое да продължава да се бори, кои позиции да отстоява и от кои да се откаже или да прибере към себе си.

Кога обръщаш медала?

Като се изнервя ставам лоша и после ми е много гузно, защото обикновено го „изяждат“ хора, които не заслужават. В момента при родителите ми отивам голяма част от нервите ми и им благодаря, че ме търпят. Положението е “нашето гардже си е най-хубаво“ и издържат на всичко.

От година-две се опитвам да не се разпилявам толкова, да се пазя и да правя нещата, които искам в конкретния момент, а не тези, които трябва. И когато нещо не ми доставя удоволствие, не го правя!


снимки: Радостина Колева, театър „София“ и Красена Ангелова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *