post

Алтернативна и различна, емоционална и същевременно като малко момиче, свило се в ъгъла с широко отворени и питащи очи. И нещо съществено: страшно ефектна певица. Помислих си го още при първата й поява в „Гласът на България“.

Мария Маринова сега е на 23, две години след края на шоуто, и навлиза с меки стъпки в музиката. Тежките не са за нея, тъй като грубостта не й отива.


Мина успешно през „Гласът на България“. Имаше ли резервен план за след това, за след края му?

Честно казано самото ми явяване там беше малко на шега. Един вид отидох, за да видя докъде ще стигна. Имах амбиция да спечеля, но не това беше главната ми движеща сила. Тогава работех като сервитьорка и едновременно учех в Университета. Форматът беше толкова странично занимание, че не съм смятала да променям живота си по-нататък. Чаках да свърши предаването, за да си продължа по съществуващия пътя. Нямах планове за музиката.

Нямах очаквания за себе си, но стана точно обратното. Месец след края на „Гласът на България“ ми звъннаха от пиано-бар „Камино“ и отидох да пея там. Бях чувала, че на това място не пеят случайни изпълнители, а такива, които са на ниво. Бях щастлива, че се харесахме и като хора. Работя там вече почти 2 години.

Защо прекъсна този формат според теб и чак сега го възстановяват?

(усмихва се) За никого не е тайна, че конкурентният формат е по-успешен от „Гласът на България“.

Предполагам, че X-factor се прави и с повече пари, и интересът е по-голям.

Гледам английския и американския еквивалент – The Voice, които във въпросните страни са по-успешни от X-factor.

Колкото и потенциал да има „Гласът на България“, да излизат добри певци и да го гледа аудиторията, реално не се направи нищо за тези, които спечелят формата. У нас според мен го опропастиха. Не съм почитател на поп-фолк музиката, а прекалено много се залага на този жанр и това не играе добра роля.

В кой „филм“ си в момента, предвид песента на Silent City, в която пееш фийчъринг?

В щастлив. Осъзнах с времето, че няма смисъл да се занимавам с нещо, което няма да ми доставя удоволствие. Щом имам възможност да се занимавам с музика и да печеля достатъчно пари, че да живея нормално, няма нужда да правя странични неща. Мисля да се движа в тази посока. Готова съм на жертва от страна на лично време и пространство.

Обичам да си пусна концерт на любим изпълнител и най-вдъхновяващ ми е моментът, когато публиката запее текста на някоя песен. Искам един ден това да ми се случи и на мен. Не съм материален човек и славата не ми е важна. Искам да имам свои песни, които да вдъхновяват други хора. Искам да виждам пламък в очите на хората, когато ме слушат. Плюсовете като да станеш известен, не са толкова важни.

Не искаш да станеш известна ли?

Искам, но за да достигна до повече хора. Знам, че това ще стане. Не си падам по комерсиална музика. Даже предпочитам да я правя както ми харесва и да обхвана по-малък кръг.

Ще се опитам да прескоча суперкомерса с безсмислен текст и посредствен клип.

Искаш ли да си следващата Жана Бергендорф и въобще разбираш ли ги тези методи за популярност?

снимка: личен архив

„Ще се опитам да прескоча суперкомерса“

Слушала съм й 1-2 песни, скандалите покрай нея ги знам… За мен това е ужасно. Не съм престорен човек и не бих представила нещо за истина, ако реално не е. Не обичам да привличам внимание по този начин. Не харесвам хора, които искат да получат популярност благодарение на скандали.

Жана не е моят тип изпълнител, но е талантлива и няма нужда да залага на скандали. Освен това, имам родители и близки, и не смятам, че на тях ще им е много ок да слушат на път и под път неприятни думи за своята дъщеря, за да може тя да получи някаква известност. Изкуственият PR не е за мен.

От колко време си редиш татуировките по тялото?

Започнах миналата година, март месец.

Сериозно си наваксала.

Ами да. Имах период, в който всеки месец си правех по нещо. Това ми е начин да се себеизразя. Всяка една означава нещо за мен. Не мисля, че като остарея, ще ми омръзнат или че няма да ми харесва как изглеждам. С времето ще избледнеят, но винаги могат да се пооправят. Освен това

приемам татуировките като част от себе си.

Същото е като да се погледна в огледалото и да ми е омръзнало, че съм с тези ръце или крака, тяло или глава.

Нагоре ще продължаваш ли?

Ще продължавам, докато стане цял ръкав. Така съм решила. Отделно, започвам и с краката, защото имам страшно много белези. Сега в петък имам час и започвам отново да се шаря. Доста дълга пауза бях направила. Като краста си е – направиш ли си веднъж татуировка, много рядко можеш да спреш само с нея.

От какво имаш белези?

От катастрофата на автомагистрала „Тракия“, в която попаднах. Оттогава съм доста белязана, но това не са толкова важни неща.

Не мога да изляза лятото навън без чорапогащник,

снимка: Cultinterview

Мария Маринова-с поглед в бъдещето

защото хората ме заглеждат. Прибирах се от кандидат-студентски изпити с автобус, от София към Бургас. Бях заспала и се събудих от рязко отиване на автобуса вляво и видях как шофьора се опитва да го овладее. Започнаха да падат отгоре багажи, хората взеха да крещят, включително и аз. Никога до този момент не съм предполагала, че може да ми се случи нещо такова. Бях като във филм. Автобусът се обърна и не знам с какви усилия успях сама да се измъкна и да направя няколко крачки. Чух как някой каза, че ще избухне. Обърнах се и видях, че той гори. Мръднах още малко и се проснах на мантинелата, защото не можах да издържа повече.

Последваха няколко операции в Пловдив. Около месец не можех да си движа краката и не бях сигурна дали ще мога да ходя. Чувствах се зле заради всичко това единствено, защото майка ми много страдаше.

Когато автобусът се обърна, на 100% бях сигурна, че ще умра.

Знаех го. Единствената мисъл, която мина през главата ми, е защо това се случва на майка ми. Тя е добър човек, който цял живот се раздава за другите. Затова съм плакала само два пъти заради катастрофата. Веднъж заради нея и втори път, от яд, когато ми махаха конци без упойка, а беше страшна болка.

Изкарах късмет, защото 9 човека починаха. Понякога сънувам кошмари и на подсъзнателно ниво явно има нещо, което си остава от случката, но не смятам, че тя ми е повлияла зле на психиката. Дори ме оформи – радвам се на живота и не се ядосвам.

Т.е. катастрофата промени драстично съзнанието ти…

Абсолютно. Спокойно съм и рядко нещо ме изкарва извън кожата ми.

Имаш ли брат или сестра?

Имам полубрат на 6 години, който е син на баща ми. Преди година и половина го видях за първи път на живо. Баща ми си създаде друго семейство и живее в Карнобат. Родителите ми се разведоха, когато бях в 6-и клас. В началото ми беше неприятно, но осъзнах, че е по-добре, отколкото да стоя в семейство, в което отношенията не са добри. Вече се радвам, че баща ми има човек до себе си и че е щастлив. Далеч сме чисто географски и не се виждаме често.

Мисля, че когато брат ми порасне, ще си станем близки и ще си помагаме един на друг.

Кога си се чувствала като хулиганка?

Аз ли? Чувствам се като по-различна, но вероятно в очите на хората изглеждам като хулиганка, заради татусите. Доста позитивен човек съм.

Кой е твоят „препъни камък“?

снимка: личен архив

Мария в размисъл

Голям мой личен проблем е това, че не довършвам започнатото. Случва ми се често. Явно трябва да се мобилизирам повече, защото никак не е добре така. Исках преди няколко години да се науча да свиря на китара. Майка ми купи, много ми се занимаваше, но в един момент просто спрях. С пианото беше същото.

Самата аз съм „препъни камък“ за себе си.

Понякога и мълзелът ме хваща… Дори и образованието си оставих недовършено. Случиха ми се нещата с музиката и се оказа, че политологията не е „моето нещо“. А съм на финалната права. Буквално трябва да се явя на 2-3 изпита и да си взема дипломата, която никога няма да използвам. Но съм си решила, че ще изкарам образованието си до края.

Към какво са насочени днешните ти стремежи?

Към това да стана успешен музикант, който получава достатъчно, за да помага на майка си. Тя ме е отгледала и благодарение на нея съм човекът, който съм днес. Обещала съм си, че ще й купя жилище някой ден, независимо кога. Искам майка ми да се чувства спокойна, да е щастлива и да се гордее с мен!


снимки: Радостина Колева и личен архив

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *