Почерпка с домашна торта и кафе в малко пространство за репетиции и отрязък от време, който гонихме от половин година насам с актьора Боян Арсов… Младостта толкова много му отива и толкова енергия е култивирал вътре в себе си, че това не се затрива с една пандемия. Театърът го е обгърнал в огромни ръце и на сцената на Сатирата, където е на щат, можете да видите за какво иде реч. И не само там, защото на таланта на Боян му е нужен по-широк обхват.


Целият си театър. Много гориш в него. Не прегаряш ли понякога?

Прегарях, когато ми липсваше през последните три месеца. В началото не знаех какво да правя. Толкова обичам емоциите, които са покрай театъра, че не се замислям за последствията. Усещам истинска потребност и мисля, че това е най-важното: човек да чувства своята истина в това, което прави. То го движи напред осезаемо. Така ми се случи, че бях разпределен в много спектакли, имах няколко проекта един след друг. От септември до февруари имах пет премиери. Като се замислиш, си е много. Но някак си въобще не усетих това време, което мина, защото беше важно да се заредя с достатъчно много енергия. Умората със сигурност я имаше, но пък и щастието го имаше. Обичам да съм зает с театър. Не ми харесва да нямам парче театър, за което да мисля, което да репетирам или за което да си фантазирам нещо. Това не ме уморява, а ме кара да се чувствам по-истински и необходим.

Кое ти е новото парче театър?

Последната премиера на Лилия Абаджиева, която трябваше да се състои в Сатиричния театър точно два дни след като театрите затвориха. За съжаление, не успяхме да стигнем до нея. Последните дни, преди едно представление да се роди, са най-интензивни – и психически, и емоционално. Като актьор започваш да се усещаш вътре в цялото, което се оформя като парче свят. И изведнъж от тази целенасочена енергия, да останеш в нищото, когато разбрахме, че всичко затваря… Да, беше малко шокиращо.

Щастлив съм от срещата си с Лили. Тя е един човек, който също гори в това, което прави, умее да увлича актьорите, да ги заразява със своята фантазия.

А от нищото вече в нещото ли си?

снимка: Cultinterview

Тази обстановка ни затвори по къщите, но всъщност ни заключи в материалните, във физическите измерения на нашия свят. А

за артиста е жизнено необходимо да има възможност да реализира и да материализира въображението си.

Това го кара да се чувства жив и му дава смисъл. Изведнъж, попадайки от едното в другото, се разочаровахме. Мисля, че трудно се наваксва предишният стремеж. Театрите започнаха да отварят и да се търсят най-добрите варианти за възобновяване на представленията така, че публиката да се чувства спокойна, но това според мен крие опасност да не започнем да правим прекалено много компромиси с труда си. Очевидно обстоятелствата са по-различни и всички гледаме да наваксаме изгубеното време. Но това трябва да стане разумно. Трябва да мине време, за да се отпуснем. Когато играх за пръв път след паузата, беше странно. През целия ден имах особена тревога.

А вечерта можа ли да спиш?

Не много (). Легнах си, мислех си… Сега нали е модерно да се казва “новото нормално”. Този израз ме дразни, но всичко ще се върне. Просто ситуацията е различна. Минахме през нещо, за което никой не подозираше, че може така елегантно да се прокрадне между нас и толкова незабелязано да обърне деня ни.

Ще се върнат ли хората в залите?

Вчера си мислих, че сега на театър ходят хората, които наистина имат тази необходимост, а не са доведени по желание на някой друг. Хубаво е, като се замисля.

Миналата година спечели наградата “Икар” за “водеща мъжка роля”, но тази година никой нищо не успя да отнесе, защото наградите трябваше да са в Деня на театъра – 27 март…

Да, преместиха ги за Деня на будителите – 1 ноември. Много неща се объркаха. Няма го и фестивала “Варненско лято”, “Световен театър в София”… За театралните среди, а и за зрителите, е загуба. Хубаво е, когато ти дойде представление “на крака”. Потискащо е, че няма ясна перспектива за това, което ни чака след лятото. Плановете ни се оказаха нереалистични и парирани.

Тази неяснота рефлектира върху творческия импулс, върху вдъхновението на артиста.

Когато се занимаваш с изкуство живееш повече в това, което те занимава, отколкото в истинската реалност, в която всички присъстваме. Но в момента, в който попаднеш в реалността, започваш да си правиш равносметка за това, което си постигнал. Замисляш се как ти се връщат усилията, които полагаш през цялото време, как се поемат от обществото.

Осъществяваш ли желанията си?

Да. Театърът беше най-голямото ми желание. Не беше решение. Беше потребност. Ако човек разчита на своята истина и ако успява да се състезава със самия себе си и с новите предизвикателства, нещата се подреждат, вратите, които трябва да се отворят, се отварят.

Имаш ли нужда от спирки по пътя си?

По-голяма спирка от тази не съм имал. Чувствам се добре, когато правя много неща. Предизвикателство е да можеш да структурираш начина си на мислене. А спирка винаги има. Намираш си моменти, в които успяваш да си поемеш дъх. До следващия път. Да, важни са тези мигове на стоп, да се обърнеш не с гняв назад, както се казва в една пиеса, а да премислиш и да погледнеш от друг ъгъл.

Много хора живеят с миналото, с бъдещето, но не в настоящето.

Според мен е важно да си на правилното място, да влагаш правилните усилия, да се бориш за каузата си тук и сега. В театъра също всичко се случва тук и сега и свършва след края на спектакъла. Миналото и бъдещето са само точките, от които можеш да погледнеш напред или назад. Човек трябва да е верен на момента – и на сцената, и в живота. Трудно е, защото е свързано с избори, с взимане на решения, които имат последствия.

Оставяш ли щети след себе си?

снимка: CultinterviewСещам се за “Животът е сън, представлението, което ми се случи миналата година и с което спечелих наградата “Икар”. Ролята ми е много интензивна. Щетите след спектакъл остават за мен самия. Текстът на Калдерон е много красив, богат на инвенции и метафори. В края усещаш една болка и тотално не знаеш къде се намираш. Много хора си казват: “Колко е хубаво да си артист, да си в светлините на прожекторите, без да се изискват особени усилия”. За съжаление, чувам такива изречения оттук-оттам. Суетата неизменно присъства в тази професия, желанието да се покажеш, да говориш. Тази работа е свързана с емоцията, с душата, която носиш. Това са крехки неща, които с течение на времето могат да се наранят, ако не се използват правилно.

Когато приключи представлението, отново си човек в гримьорната, не си онзи герой на сцената. Това са такива щети, които не е задължително да са в негативен план. Всеки път отбелязват нещо в теб и ти помагат да се развиеш, правят те по-силен.

Трябва ли да си силен, или по-скоро трябва да си по-близо до емоциите?

Силен трябва да си, да имаш характер, особено в момента в България. Трябва да отстояваш правото си на избор, да пазиш достойнството си. Защото има примери, в които един компромис води след себе си втори, после – трети, а те те отклоняват от пътя. Иначе изкуство без любов не става.

Познаваш ли бесовете вътре в себе си?

Да. Но откривам нови и нови, когато се срещам с нещо неочаквано, с нещо, което не ми се е случвало. Много съм упорит и същевременно ги има тези моменти на страх от това, което предстои, на питане, на чудене дали постъпвам правилно. Тази критика към себе си е важна. А изкуството има нужда от път, който да се извърви.

Ще се опиташ ли да си останеш малко момче?

Да, иска ми се, но може би не трябва. Винаги носиш в себе си тази невинна искра, занимавайки се с изкуство, която я има и детето в срещата си със света, в сблъсъка си с реалността, в учудването си. Трябва да бъдеш любопитен към всичко.


снимки: Радостина Колева