Умее да борави с думите и е интересно разсъждаващ млад човек. Удава му се да променя себе си в движение и се опитва да живее в комфорт със собствения си мироглед. Няма грам спокойствие у него, но тази превъзбуденост му е повече от необходима за актьорската професия. Иначе казано, намерили са се.


И актьорите са на протест – заради заплати, заради опита за взимане на собственост от Младежки театър…

Дойде моментът ние, като съсловие, да поискаме да се обърне внимание и на нас, защото парите, с които живеят актьорите, са крайно недостатъчни. И това е съвсем обективно. Никой от нас не иска някакви космически суми. Става въпрос просто за достойно заплащане, което да отговаря на положения труд. При евентуален диалог с управляващите ще се изясняват и други проблеми, защото в нашия сектор има много такива. Надявам се, че това наше недоволство ще доведе до резултати или поне до легитимация на проблема.

Има неясноти с щатовете и в програма “Мелпомена” на Социалното министерство, която осигурява временна заетост на млади артисти. Въпросът е, че се стига до там актьори да стоят по 10 години в тази програма и да не могат да преминат на щат. Мечтая си тези механизми да се опростят и да се изяснят. Не може един актьор да играе 10 години в един театър почти всяка вечер и да се намира в ситуация на подаяние от държавата. Така няма стабилност, не може да изтегли кредит, не може да действа с последващите неща. Крайно време е да престанем да си затваряме очите по този въпрос и да се сложат рамки на тази програма.

Относно Младежки театър, ситуацията е ясна. Няма как някой да взима пространство от театъра, за да го ползва за каквото и да било. Трябва да има неща, които са неприкосновени. Особено в сферата на културата.

Преоткриваш ли себе си като актьор с времето?

Малко съм скептичен към израза “да се преоткриваме”. Смятам, че от момента, в който човек е съзнателен, през цялото време знае какъв е, кой е, какво прави. В този смисъл съм се открил на 15 години. Оттогава живея със себе си. Ако ме питаш какво се променя с годините опит, които трупам, по някакъв начин се променя моята увереност в професията. Като че ли съм по-отворен към работата си. Роли, които преди 3 години категорично бих отказал, сега ми е интересно да се сблъсквам с тях и да проверявам дали мога да създам смисъл в тях.

Открил си се на 15, ама има хора, при които това не се случва и напред в годините.

Да, така е. За да разбереш кой си, трябва да признаеш пред себе си слабостите си, недостатъците си, дори комплексите, за да бъдеш пълнокръвна личност. В момента, в който човек започне да си спестява нещо в разговор със самия себе си, тогава никога няма да се усети кой е в действителност. Всичко ще почива на лъжа. Много хора не си го позволяват това и си създават фалшив живот с фалшиви мисли.

Т.е. ти си се опознал изцяло.

снимка: CultinterviewИма територии, в които не се познавам, защото не знам какъв баща ще бъда, но знам какви са моите посоки, моите принципи и как гледам на нещата. Възгледите се променят през годините, което е естествено.

Играл ли си с майка си (б.а. актрисата Жорета Николова)?

Да, в представлението “Последното изкушение” на Веселка Кунчева в Народния театър, докато бях студент. И във филми сме снимали заедно, но не пряко, не сме имали съвместни сцени.

А като си бил дете?

Като дете си играех сам на улицата, в гората. Майка ми беше последният човек, с когото си играех, защото тя представляваше контрола в моя детски свят. А аз не го харесам и до сега.

А като ти дойде ред да си баща, какво ще правиш?

Като ми дойде ред, ще си бера плодовете. Бих бил щастлив да го усетя.

Имаш философия в биографията си.

В тогавашната ми възраст моите интереси и занимания бяха изцяло в тази посока. Интересуваха ме хуманитарните науки. Съвсем по собствено желание исках да уча философия в Софийски университет. Приеха ме, започнах да уча, но това доведе до пълен срив. Т.е. много съжалих за този свой избор.

Заниманието с философия е измамно и проблематично за човека. Опасна специалност е. Особено за по-будни и енергични хора.

Какво опасно видя?

Това, до което стигнах, е че приемаш в себе си една лексикална парадигма, с която започваш да боравиш много добре и на нея подчиняваш целия живот, всяко явление, всяко чувство, среща… Философията по особен начин те отдалечава от морала, защото, когато можеш да коментираш едно нещо от 1500 гледни точки, то престава да има някаква тежест. А философията те учи да вярваш, че любовта е най-великата на света и едновременно с това да вярваш, че няма любов. Затова предпочитам да си бях останал по-ограничен по отношение на историята на идеите, отколкото да имам това умение.

Това значи, че избра по-лесното ли, колкото и грубо да звучи, отивайки към актьорството?

В смисъла на това противопоставяне – да. Не бих казал, че е по-лесно, а по-близко до това, което мога. Ако има нещо, в което действително съм добър, то е да впрягам енергията си в определена дейност. Такъв съм се родил, че имам страшно много енергия. Заниманието с актьорство ми позволява да я канализирам подобаващо. Тъй като е неудържима и стихийна, може да отиде в какви ли не посоки. И е отивала. Още с влизането в НАТФИЗ преди години, се чувствам много по-спокоен, защото имам къде да изхвърлям тези презапасявания, вдъхновение и жар.

Как ще изиграеш някой спокоен дядо, си мисля сега?!

Без проблеми.

Как ще стоиш спокоен час и половина?

снимка: CultinterviewЩе ми коства страшно много енергия, защото ще трябва да мисля спокойно, да мърдам спокойно, да говоря бавно…

Загуби баща си и това дълго време не ти дава мира…

Не знам дали някога ще ми даде. Когато това се случи, разбрах, че в живота има съдържания, до които човек се докосва еднократно. И те няма да приличат на нищо друго. Това е уникално събитие в живота на един човек. Не съм имал по-близък от баща си, няма човек, който да заема по-голямо пространство в душата ми от него. Тази раздяла, макар хората да говорят, че той си остава в нас и такива работи, е съкрушаващо болезнена и непреодолима. Изключително много съжалявам, че това се случи.

Сега спокойствието на гората ли е това, което те отпуска?

Много не се влияя от пространствата, в които се намирам, въпреки че живея в планината, на спокойно място. Винаги съм усещал живота като нещо вътрешно, а не навън. Ако не съм добре, и на Малдивите да отида, няма да се промени нищо. Ако съм добре, мога да съм и в кофа за боклук, но да бъда щастлив.

С болката от загубата на баща си се справям единствено посредством въображението си, паметта си и постъпките си. Просто си представям, че той ги вижда. Не знам дали вярвам в това, но си го представям. И е единственият начин, който съм открил до сега. Правя неща, които той обичаше, и така си общувам с него.

На кого би написал писмо на хартия?

За щастие, все още си позволявам да пиша писма. Вече съм се отърсил от тази романтичност на хартията, но си позволявам дълъг текст в електронен вариант. Забелязвам, че хората се страхуват от това. Една такава форма, поради своята рядкост и архаичност, веднагически се приема като подкана за някаква романтика и неискрен интерес, облечени в поетика и художественост, а то не е така. Има срещи, има очи, има движение на фигури и на тела, които предизвикват в нас писмо.

Считам, че хората трябва да се оставят на тези импулси и никога да не ги потискат, независимо дали получават отговор или не, дали той е адекватен… Важното е човек да не се лишава от това средство. Бог ни е дал възможност да се устремяваме един към друг, да се желаем, но ни е дал и друг начин. Хубаво е да използваме и двете.

Бих написал писмо на Боб Дилън. Дължа му много. Бих писал и на свой приятел, който живее на 15 минути разстояние от нас.

Кога не смееш да се усмихнеш?

Когато някой е заслужено унижен. По принцип не се усмихвам много. Такава ми е осанката на първо четене. Трудно ми става смешно, трудно стигам до това да бъда приповдигнат и радостен. В гимназията и в академията ми казваха Мрак Маринов.


снимки: Радостина Колева