Със сигурност знам на колко хора ще им е интересно да споделя как видях Виктор, след като от снимките на “Ергенът” са минали няколко месеца. Около него няма ореол, няма летящи ангели или случайно изпаднали звезди през деня. О, да, белите му зъби светят, но дано не объркам някого, като кажа, че усмивката му е човешка и естествена, държанието му е инстинктивно и на този етап вижда всички погледи, които се носят към него.


Как запазваш себе си при толкова комплименти от толкова жени?

Много лесно. Самокритичен човек съм и знам кой съм, здраво стъпил на земята съм. Знам, че не съм “цвете за мирисане”. Тези комплименти наистина ме ласкаят. На всекиму би било приятно да чуе добри думи от красиви жени, но в никой случай не ме изстрелват в космоса. Пък и това не е нещо ново за мен, което да ми вирне носа. Колкото и нескромно да звучи, винаги съм имал комуникация с жени, която се е случвала с лекота. Не ми е липсвало женско внимание.

Това, което имам като очаквания към мен самия е да събера целия хаос, в който се намира ежедневието ми. Откакто започна предаването, заваляха съобщения, предложения, всеки ме дърпа на някъде, искащ нещо от мен… Опитвам се да филтрирам най-важното и ценното за себе си. Същевременно извадих проекти, които бях занемарил, идеи, които искам да развивам – заради работа, заради личен живот. Нямах време. В момента го имам цялото. Жонглирам със срещи и задачи, но скоро ще свикна. Надявам се да успея “да грабна вълната”.

На мен ми е интересно да гледам предаването, защото много от нещата не съм ги виждал. През цялото време бях държан в неведение за случващото се между дамите – какво са си говорили и споделяли. Знаех нашите лични разговори, а в края на вечерта се разделяхме. Идеята беше да се поддържа интересът на индивидуалната ми комуникация с тях. Ако бяхме по цял ден заедно, в един момент щеше да ни писне.

Не ти ли писна и без това?

Много беше трудно. На мен ми звучеше като сбъдната мечта – екзотично място, компания на повече от 20 красиви жени, които едва ли не се борят за мен… Не е точно така. Снимахме по 12 часа средно. Отделно психическият натиск, отговорността към емоциите на момичетата… Дали са дошли за трупане на популярност, това не го знам. Но знам, че някои от тях бяха там заради мен. Виждах как някои от тях се разстройват, плачат, а аз съм, освен домакин, и човешко същество. Няма как да бъда безразличен. Емпатичен човек съм и не мога да не реагирам на нечие нещастие или неудобство. Стараех се да ги предразполагам да се чувстват добре, да им осигуря, каквото зависи от мен. На моменти беше трудно да ги накарам да споделят и да бъдат истински.

Това беше твоята задача или ти си такъв?

снимка: CultinterviewНе, аз исках. Звучи невероятно да намериш любовта в реалити. В живота ми и трите връзки, които съм имал, са се случвали супер ненадейно. Затова реших да опитам. Исках да опозная реално момичетата и да видя дали нещо би могло да се случи между нас. В такава ситуация е много трудно, защото нямаш време да опознаеш всички. Това е като да влезеш в цветарски магазин, където всяко цвете е със собствения си чар и аромат. Всички ти харесват на пръв поглед… В реалния живот с много от тях едва ли бих се срещнал или говорил.

“Много мило” и “много сладко” станаха вайръл и хората започнаха да ги използват за шеги, но се радвам да бъда запомнен с такъв приятен израз на благодарност. Хората казват, че любовта е сляпа. А първото впечатление много лъже. Това го държах в главата си и се опитвах да не съдя.

Учудваш ли се на себе си?

На мен ми е много неприятно да се гледам. Чувствам се като на изпит.

Този етикет ще ти стои известно време и след края на “Ергенът”. Как ще се отървеш?

Надявам се това да стане с излизането на следващ сезон, ако има такъв. Навсякъде срещам хора, които не ми знаят името. Гледат предаването, а ми казват Ергенът. Учудват се, като има кажа, че съм Виктор и не знам кой е Ергенът.

Ще си остана с номера с розата. Наскоро майка ми искаше да поздравя нейна колежка от офиса, като ѝ поднеса роза. Отидох и се оказа парти на дамата. Бях като в небрано лозе.

Обожавам червени рози от малък. Няма друго цвете, което да отразява толкова силно любовта.

Тя кара ли те да изпадаш в паника?

Всъщност любовта ме кара да спра да премислям. Пресъздавам различни ситуации в главата си постоянно, преосмислям приоритетите си, чудя се дали постъпката ми е била правилна, дали това, с което съм се захванал, е в мой интерес. И любовта ми идва като обезболяващо. Отделя ме от тези мисли и ме кара да се насладя на усещането.

Когато се влюбя, пренареждам изцяло графика си спрямо човека, с който съм. Дали е за добро или зло – не знам. Може би не е ок да правя така, защото ставам зависим от чуждата емоция, но така го усещам. Любовта се среща трудно и трябва да се борим за нея, когато я има. След предаването има типично мъжки изказвания, че мога да имам всяка жена. Но не съм сигурен коя наистина иска да бъде с мен, а не сме заедно заради известността ми. Предлагат ми се директно. Как да имам доверие на такъв човек? Как да съм сигурен в симпатиите? Поколението в момента е много смело, заради социалните мрежи. Там те се чувстват защитени.

Знаеш ли каква огромна разлика забелязвам в комуникацията си с жени на 17-25 години и с жени на възраст около 30 години? 5 години е разликата, но начинът на изказ, действията… Няма място за сравнение. За мен е изключително важно една жена да е дама. Не да ми казва “брат”. Как може жена да говори на мъж по този начин?

Често виждам жени, които не знаят как да вървят. Ходят изгърбени, мятат краката наляво и надясно. Слагат широки дънки или анцузи, огромни горнища. Никаква женственост. Като бездомни. Предпочитам дама с изправена стойка. В другата крайност са момичета на по 16 години, които слагат тежък грим и къси рокли в ежедневието. Златната среда може би е най-добре – дънки по тялото и хубава блузка.

Кога си с крайна позиция?

Избягвам, макар че лесно се паля. Трудно ми е да не бъда краен. Особено когато нещо ме засегне лично, тогава казвам неща, които не обмислям добре. В спорове не взимам страна, защото знам, че всеки може да сгреши. Голяма част в ежедневието са въпрос на собствено възприятие. Преди време го правех и не ми пукаше с кой на каква тема споря. Вярвах, че моята гледна точка е правилната. Сега виждам, че това е напълно безсмислено. Не искам да убеждавам никой в нищо.

Въздържан ли си като човек?

Не. Просто съм внимателен. Случва се да съжалявам, че съм премълчал нещо. Но когато емоцията ме пусне напълно и мога да погледна обективно на ситуацията – не съжалявам. Винаги мога да вдигна телефона и да кажа каквото си искам, но не мога да си върна думите назад. Трудно е да си държиш езика зад зъбите, но е много мъдро.

Позабравена дума?

снимка: CultinterviewРисувам. Това беше едно измъкване от реалността и материализиране на въображението ми. Имах някакви мисли, някакви представи и обичах да си рисувам с моливи, графики. Рядко си ги представях в цветове, все едно така си провалях труда. Когато гледам нещо черно-бяло, имам свободата да си го оцветя мислено.

Обичам да ми минат нещата през ръцете. Когато правя подарък за някого, който ми е близък, искам да има смисъл. Правил съм картина, чиято рамка сам сглобих. Беше стандартна дървена рамка, която чоплих с ножче и измислях фигури. Не съм дърворезбар, не мога да твърдя, че имам такива заложби, но се получи интересно. Пасна перфектно на картината, която бях нарисувал. Бях горд с подаръка и съпреживявах. Беше от сърце.

Един от най-ценните дарове, които съм получавал, беше едно мъничко керамично дакелче със златна каишка около врата. Беше без повод, но донесено от далеч и човекът се беше сетил за мен, виждайки го.

Сменяш работата. Приятна тръпка ли е това?

Излизам от кръга си на комфорт, от нещо, с което съм се занимавал с години. Приятно и вълнуващо е. Едното е бизнес, другото е с мобилни технологии, а третото е изцяло арт.

Как ти се отразяват нюансите на ежедневието?

В момента съм в процес на регистрация на собствена фирма. Официално се водя безработен, обаче съм по-ангажиран от всякога. Усещам, че изпушвам понякога и ставам разпилян. Наслаждавам се на интереса на хората и на милите думи.

Какъв друг тип предаване би могло да те предизвика?

Може би “Сървайвър”. Звучи ми интересно. Като изключим напрежението около личните отношения, което се получава, самото преживяване ми харесва. То е изпитание на психика, на издържливост, на физика.


снимки: Радостина Колева