Усмихващо е, когато нов български сериал ти покаже нови лица. Алекс е Мартин в “All Inclusive” и присъствието му там е така непосредствено, така приятно, че не би могло да се промъкне ей така. Докато се разхождахме – понеже не може да се стои по пейките, – това внимание се забелязваше и по погледите, тайно отправени към него. Разговорихме се и останах с впечатление, че той прекрасно знае накъде да върви в живота си и точно кой път къде ще го отведе. Неговото място в момента е НАТФИЗ.

Как се става актьор през компютър?

Това е един много тежък период, който актьорът трябва да преодолее. Всяко едно предизвикателство в актьорската кариера трябва да се приеме като роля, да свикнем с него, да стане наша природа, да не се оплакваме. Да си актьор през компютъра има и своите позитиви, защото във филма “Her” Хоакин Финикс почти през цялото време е сам, без партньор срещу себе си, а само с една слушалка в ухото. Разбира се, никак не е приятно да играеш с колегите, с които до преди месец сте били заедно в театъра, като се гледате на камера, да се блещите и да играете ролите си по този начин.

Театърът сам по себе си не можеш да си го играеш самичък. Можеш, обаче няма толкова моноспектакли все пак.

Актьорите трябва да се вписваме в обстоятелствата. В момента репетираме представление, което е за годишния ни изпит по сценична реч по романа на Джеймс Джойс – “Одисей”. Отделно по актьорско правим спектакъла “Апокриф”.

Изгуби голяма част от активите на това да са те “давали по телевизията”. Имам предвид сериала “All Inclusive”.

Не съм актьор заради популярността и заради това, че е обществена професия. След като се излъчи втори епизод, видях как хората започнаха да пишат, да коментират и да се радват на това, което сме направили. Не позволявам да ми влияе и да ме възнася. Здраво стъпил съм на земята.

Популярността само някой елементарен човек би я търсил.

Доста хора подхождат към актьорската професия с известна доза нарцисизъм. Лично мен това не ме провокира, не ме блазни. Правя го, защото ми харесва. И защото това е моята детска мечта.

Но се е наложило да се откажеш от нея, отивайки в Гърция.

Да, така се стекоха обстоятелствата, че при първото ми кандидатстване в НАТФИЗ не ме приеха. Беше неприятен момент за мен. 4 години по-късно, посъбрал опит и започнал да разбирам психологията на хората, хванах порива, който имах покрай снимките на сериала. Преминах всички кръгове и успях да вляза.

Имаш ли едно наум, че дори и когато завършиш, пак можеш да стигнеш до момент на разочарование…?

Този момент го има. Наясно съм, че може да се случи. Но аз имам план, който следвам. Образованието ми в академията е процес, през който трябва да премина, за да получа най-ценното. Никога не съм обичал да завися от някого другиго, от шефове.

Самосиндикален съм и бих искал сам да създам нещо,

да допринеса. Смятам, че актьорската професия е занаят, който се предава. Така се запазва жив.

Как се осмели изобщо втори път да се явиш?

Имах около месец да се подготвя. Нямах материали, трудно си ги избрах. Беше ми тегаво да свикна с факта, че се изправям срещу преподавателите, които са ми казали един път: “Не”. Не държах да се подготвям при някого. Реших да го направя така, както го усещам, всичко идваше изцяло от мен.

А пробвал ли си със журналистика? Нея си я завършил вече.

Докато учих в Нов български университет, бях водещ на предаването “Нещотърсачи” по БНТ 2. Това беше единственият ми приятен допир до журналистиката. Не искам да обиждам никого, но това за мен е мръсна професия. Сам се убедих, когато бях на стаж. Моят интерес беше към спортната журналистика. Нямам нищо против да съм от другата страна, но не и да се занимавам с това.

Див и свободен или в другата крайност? Какъв се усещаш?

Див и свободен… винаги.

Човекът е свободно същество. Не подлежи на никакви режими,

колкото и да са се опитвали да го вкарат в рамки през годините. За определено време – да, но той прозрява истината.

Докъде отпускаш свободата си?

Дотам, че да стане слободия. Нашият народ обича свободата, но тази свобода често я преобразяваме в слободия. Трябва да се следват правила, някакви умни закони.

Защо казваш, че не трябва да се ровим в миналото си?

Защото миналото няма какво да ни донесе, освен да започнем да се самоизяждаме и да се самонаказваме. Смисълът на човек е да намери собствения си смисъл, нещото, което него самия го кара да живее. Ако се терзая за това, че не ме приеха първия път в НАТФИЗ, че е можело да изиграя ролите, които другите са изиграли междувременно, това няма нищо да ми донесе. Приемам го като етап от живота и продължавам напред. Миналото може да служи като обица на ухото, но не и да е водещо.

Повечето хора страдат, защото търсят общия знаменател, смисъла на всичко.

Миналото е минало. Останало е някъде запечатано.

Ама ти си актьор и имаш нужда от тези натрупвания от миналото.

Разбира се. При раждането ми от името ми са отрязани три букви. Записан съм от баба ми Алексиос, но майка ми не е харесвала това име, защото ѝ звучало като популярните от латиноамериканските сериали, като Освалдо Риос. Така е останало Алекс.

Склонен ли си да се извиняваш за свои грешки?

Винаги, когато сгреша, имам достойнството да постъпя като мъж. Така съм възпитан.

Когато сбъркаш, не можеш да си твърдоглав.

Извиняваш се на човека отсреща, продължаваш напред и гледаш да не си повтаряш грешката.

Имаше ли нужда от тази изолация?

Не. Аз съм човек, който търси да извлече позитиви от положението, да се държа ангажиран. По този начин мога да запазя актьорската си форма. Така, както един спортист не спира да тича всеки ден, ако иска да направи световен рекорд, така и един актьор не трябва да спира. По време на изолацията гледам повече филми и чета повече книги, до които не съм успял да стигна, защото обикновено от 9 сутринта до 10 вечерта съм в академията.

Сега започнах да уча испански език сам. Купих си учебник и учебна тетрадка, свалих си приложения, които помагат за по-бързото усвояване. Така направих с гръцкия и с турския. За мен езикът е богатство и се чувствам добре, когато отида в дадена държава и направя добро впечатление, като говоря на езика им.

Всеки път ли се опитваш да правиш добро впечатление?

Разбира се, но не инсценирано. За себе си го правя, защото смятам, че

за да си мъж на място, трябва да имаш точните отговори и точното поведение,

а не да си лигльо. Стремя се да съм учтив с хората, да се отнасям добре с тях. Директен човек съм и ако не ми харесва нещо, независимо дали някой ще се засегне, съм готов да му го кажа, ако ми е близък.

Кога се отплесваш от важните неща?

Още от дете имам една страст – бойните изкуства. Когато отида на тренировка, искам да се отърся от цялата тежест и важност на случващото се. Винаги гледам да съм концентриран в това, което правя. Нашата професия е такава – работа в екип. Не мога днес да съм изнервен и да прецакам работата на колегите. Казват, че като влезеш в театъра, си оставяш обувките отвън, а дрехите – на закачалката. Изключително много държа на колективното, защото в едно представление един да пропадне, цялата постановка пропада.

Значи ти не си самостоятелна единица…

Не. Дълго време тренирах футбол. В моменти, в които имахме почивка, ритахме в квартала. Тогава съм се полакомявал да направя я гол, я финт. И баща ми ме е плясвал. Това ме е научило да съм отборен играч. Той ми го повтаря и до ден днешен. Независимо, че съм случил със сериала “All Inclusive”, да отида в академията и да работя с останалите, да не се правя на остроумен. Забелязал съм, че с хората, които имат нехайно отношение към професията, съм доста суров на моменти. Да дойдеш на терен и да говориш глупости, да се лигавиш… За друго сме се събрали. В момента, в който стъпиш на Залива на костенурките, трябва да махнеш абсолютно всякакъв проблем от себе си и всякакво външно въздействие.

Научи ли достатъчно за костенурките?

О, да. Първото, което направих, когато ми изпратиха сценария на сериала, беше да се поинтересувам от костенурките. Виждал съм такива, когато бях при леля ми в САЩ. Тя ме заведе на място, където ги развъждаха. А и на плажа във Флорида имаше заграждения за гнездящи костенурки.

Ама ти така, когато се вмъкваш да разучаваш всичко покрай всеки свой ангажимент, се чудя какво ще правиш следващите пъти, когато ти дадат да изиграеш нещо по-особено…

Обичам предизвикателствата и съм противник на това да стоя в комфортната си зона. Наскоро преглеждах един филм отново – “Леон: Професионалистът”. Направиха ми впечатление ролите на Гари Олдман и на Жан Рено… И започвам да си задавам въпроса: дали мога да изиграя ролята на корумпирания ФБР-агент с неговия луд поглед.

Ако се върна на карантината, тя ми помогна да открия испанското кино – сериалите “Кеят”, “Хартиената къща”. Харесват ми роли, които ме вадят от Алекс и ме вкарват в нещо друго…

Много е важен детският наивитет, който нося. Ще ти разкажа една смешна случка…

Актьорството винаги е било като Каспър на рамото ми.

Дядо ми, Бог да го прости, ми остави голямо наследство от видеокасети. Като дете гледах какво ли не по много пъти. Родителите ми виждаха колко симпатизирам на полицая Робокоп и ме увиваха в готварско фолио. От събора на Княжево си бях купил детски пистолет, залепях си го на крака, ходех и си озвучавах стъпките. Спирах колите на улицата и казвах: “Полицай Алекс Мърфи от Детройтската полиция”. Вярвах си и влизах в обстоятелствата. После дойде “Титаник” и са баба ми играехме сцената, в която Джак е завързан в каютата. Тя ми беше купила пластмасови белезници, но не ги харесвах. Вуйчо ми беше полицай и той даде неговите, но и те не ми харесаха, защото бяха с друга форма. После баба ми ми направи… Детска му работа.

За мен актьорството е приказен свят, една магия, а аз съм човек, който вярва в сюрреализма.

снимки: Радостина Колева